Йордан Димитров Радичков, внук на емблематичния писател Йордан Радичков, е роден през 1989 г. в град София. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. През 2015 година излиза от печат дебютният му сборник с разкази "Малка човешка мелодия", следват „ Игра на гъски” , и „Двеста линейки на час”.

Разговаряме с Йордан Радичков за книгите, думите, вдъхновението и паметта.

Най-новата ти идея е книжарница за една книга – кое те вдъхнови за нея и как подбираш заглавията?

Идеята за книжарницата One Book Bookstore дойде спонтанно. Предполагам, че е вследствие на натрупвания на вътрешни разсъждения и на питането ми как мога да удължа живота на нещо красиво и интересно, което често се губи в шума и многотията. Защото ми се струва, че непрестанно недовиждаме чудесни идеи, хора, книги и мисли.

Заглавията, които присъстват и ще присъстват в книжарницата са такива – недочетени, пропуснати по една или друга причина, но със сигурност са литература, която остава трайна следва в съзнанието на читателя след прочита. Литература, която е неподвластна на времето и която има силата да ни даде нещо, което да ни вълнува вътрешно дълго време. Литература, която предизвиква диалог.

В книжарницата представяш и художник, работил по изданието или принтовете, които го допълват. Защо тази среща е толкова важна?

За мен е важна, защото искам да представя творчеството на съвременните български художници, които се на просто имена на титулната страница на изданието. Това са живи хора, които имат своя творчески път и търсения и често творчеството им не се ограничава до книгооформлението. Така и искам да се погрижа и тяхното творчество да не остане подминато и невидяно. То е източник на вдъхновение за мен и е голямо удоволствие да държа в ръцете си една красива книга, която е била четена от художника и му е дала точно тази или онази идея, през която да представи даденото заглавие.

Последната гостуваща книга бе новоиздаденият първи роман на Йордан Йовков "Чифликът край границата“. Защо се спря на него и то точно сега?

Това е първият роман на Йовков и още преди години, когато го прочетох за първи път, ми направи силно впечатление. Това е класическа литература в най-пълния смисъл. Удоволствието от прочита на този роман трудно бих сравнил с друга книга. Историята ми беше много интересна – хем Йовков леко те води за носа и ти се струва, че това е просто една любовна история, хем през цялото време се промъкват едни много сериозни въпроси и се оказва, че любовната история е, така да се каже, само декор. Декорът за големия проблем, който авторът представя – Септемврийското въстание.

Интересно ми беше, че и тази книга нарочно е била подмината от официалната литературна критика преди 1989 година. Доколкото разбирам причината е, че критиката не е била сигурна какво Йовков казва и дали това, което казва няма да е в разрез с изповядваната официална идеология.

Заедно с това силно впечатление ми направи и образа на Нона – главната героиня в романа, и ми се струва, че това е един от най-силните женски образи в нашата литература, който е изключително модерен и си заслужава да му бъде обърнато специално внимание.

А как подбираш заглавията за личната си библиотека?

С голямо удоволствие ги подбирам, когато нещо ми направи впечатление веднага намира място у дома. Заедно с новите заглавия съм пренесъл и немалка част от любимите си книги от семейната библиотека, от които винаги имам нужда, класическата литература – българска и световна, към която непрестанно се връщам

Казваш, че е късмет да си роден в такова семейство. Ако изкуството не присъстваше навсякъде около теб, какъв щеше да бъдеш?

Късмет, т.е. аз нямам заслуга да съм в това семейство, то не е било мое решение и просто така се случило. Нямам представа какъв щях да бъда ако не бях обграден от изкуство, пък и да си кажа честно – аз и сега не съм сигурен какво точно представлявам.
Ако трябва да предполагам неминуемо трябва да се обърна към моите баба и прабаба – баба Лили и баба Дена. Тия две жени нямат нищо общо с каквото и да било изкуство. Прабаба ми сама е гледала две деца в едни тежки времена, а баба ми идва от едно малко село от бедно семейство с две сестри и един брат и цял живот е била счетоводител. Иска ми се да вярвам, че ако го нямаше изкуството в живота ми, щях да бъда малко нещо като тях – независимо от ситуацията около мен щях да си върша работата, без да ми мига окото.

Роден си през емблематичната 1989 година, а в едно твое ранно есе пишеш за протеста и смисъла от събуждането. Сега по-лесно или по-трудно се намира смисъл да си буден?

Ако не си буден, то тогава си заспал. Смисълът да гледаш с широко отворени очи света, с будно съзнание никога няма да отсъства, независимо какви са времената. Да спим, за нас това е повече от нужно, нали трябва и да отморим от всичко, което ни заобикаля, нали трябва да възвърнем силите си за следващия ден. Но ми се струва, че и докато спим, нашето съзнание не спира да работи, нищо не може да спре тия вътрешни процеси в нас.

Друг е въпросът докъде имаме сетивата да ги усетим и докъде ни стига акъла, за да ги разберем, пък и дали имаме смелост да погледнем вътре в себе си. Защото често това не е лека работа, или поне на мене така ми се струва. Като че ли човек е склонен повече да се докарва пред другите и пред себе си, отколкото да се опитва да се види такъв, какъвто е.
И напълно друг е въпросът колко тежък е бил нашият сън и какво ще ни е нужно, за да възвърнем бодростта си след него.

Заглавието „Двеста линейки на час“ на разказ от третия ти и едноименен сборник днес звучи особено актуално. Мислиш ли, че ще излезем от пандемията завинаги отрезвени като героя ти?

Струва ми се, че заглавието продължава да е актуално не заради фактическите линейки, които огласят целия свят днес. Линейките в книгата известиха някаква криза, и ми се струва, че тая криза продължава да присъства, отвъд фактическата пандемия.

Завинаги е много силна дума. Не знам какво друго в човешкия живот и човешкото съществуване е завинаги, освен човешката глупост и човешките страсти. Те ми се струва, че винаги ще ни съпровождат ако ще и да заживеем на луната.

Безкрайно спокойствие и безкрайна любов към хората – това видимо носиш от дядо си. Какво друго?

Надявам са нося това, което казвате, макар че за спокойствието можем да поспорим. И аз, като всички останали хора, съм продукт и на времето и света, в който съществувам. Искам да кажа, че често съм припрян, притеснен и прочие. Че кой може да е безкрайно спокоен днес? Струва ми се само един дълбоко заспал човек. За нещастие аз се будя много рано.
Надявам се да запазя любопитството си към света, за което също ще е нужно усилие. Не Ви ли се струва, че някой се опитва да ни направи по-нелюбопитни към заобикалящата ни среда? Че ако всички бяхме малко по-любопитни едва ли щяхме да бързаме да си правим изводи и да твърдим, че от всичко разбираме и всичко знаем.

Това спокойствие беше ли ключово, когато щяха да те скъсат на „Ноев ковчег“?

Ами това ми е една от любимите истории, така да се каже имам си една шега с дядо ми, която много си обичам и ми е смешно да разказвам. Това е една от любимите ми книги на дядо и на изпита ми се падна да говоря за нея. Жената ме похвали, че съм чел и се зарадва, че книгата ми е харесала, но ми обърна внимание, че нищо не съм разбрал от прочетеното. Не спокойствие, а голяма радост ме изпълни при тоя коментар и при най-хубавата оценка за всеки студент – среден три.

Радичков и Радичков: Търсиш ли вдъхновение от него, когато пишеш?

Като чета дядо ми нищо не търся, ами напълно потъвам в неговите текстове. Те са за мен голямо удоволствие, чувствам се у дома, когато го чета, чувствам се близо до него и съм щастлив човек, че дядо ми е оставил толкова мисли след себе си, защото така аз продължавам да имам възможност да водя разговор с него.

Вдъхновението идва само, то не е нещо, което мога да търся нарочно. А при тия красоти, тия дълбочини в текстовете му, това се случва естествено. Струва ми се, не съм сам в тая история – говорете, с когото си пожелаете, който е чел Радичков. Текстовете му трудно могат да оставят човек безразличен.

А чувствал ли си някога себе си като негово вдъхновение - казваш, че целият е сияел, когато види теб и близките ви?

Дядо всички много ни обича, но чак вдъхновение не бих могъл да кажа, че съм за когото и да било! 

С неизчерпаема енергия създаваш и реализираш инициативи, свързани с творчеството и паметта на дядо си. Освен нови издания, изложби, постановки, филм, тази година бе учредена и награда на негово име. С какви щрихи се допълва образът му за теб през наратива?

В литературата на автора Йордан Радичков всеки читател може да открие пълния и завършен образ на човека Йордан Радичков. За творчеството си той казва, че никога нищо не е скрил от читателя и че даже много работи му е доверил. Така също е и написал, че някои работи човек трябва да се научи да премълчава.

Каква би била неговата дума за настоящето?

Не се наемам да кажа какво би казал дядо ми за настоящето. В писането му пак трябва да се потърси отговор на тоя въпрос и ми се струва, че може да са намери нещо като отговор. Но като иде реч за една дума аз не мога да подмина заглавието на последния му сборник с разкази - „Пупаво време“.

А каква е твоята?

Научил съм се да се измъквам от подобни въпроси с цитати, затова мога да цитирам още едно заглавие на сборник на Йордан Радичков. „Свирепо настроение“. Пак там авторът е написал и нещо, което твърди, че е поздрав от неговия край, с който искам да поздравя и Вашите читатели: „Бъди невероятен!“.