Иванка Могилска: Текстът е огледало за неувереността, незнанието или знанието и самоувереността на автора

На мен винаги ми звучи подозрително и несериозно, когато някой каже, че може да пише всичко на всякакви теми, казва авторът на романа "Места за загубване"

Момчил Марчев Последна промяна на 02 юли 2021 в 10:34 5470 0

Иванка Могилска работи като копирайтър на свободна практика вече повече от 14 години. Създател е на май единствения засега блог за фрийлансъри на български - „Свободна практика“, и на онлайн фрийланс и копирайтинг курсове. Помага на собственици на микро, малък и среден бизнес да привличат посетители на сайта си и да ги превръщат в клиенти по два начина – създава за тях ефективно уеб съдържание или ги учи как сами да пишат текстове, които продават.

Автор е на стихосбирките „ДНК“ и „Иначе казано“, на романите „Места за загубване“ и „Внезапни улици“ и на сборника с разкази „Тая земя, оная земя“.

Колко трудно и колко лесно е днес да се създава съдържание? Какво е копирайтър и докъде се "сее и плеви и бере в неговата нива"?

Зависи какво разбираш под „създава съдържание“. Ако имаш предвид бълването на всякакви текстове и снимки – много е лесно. Всички можем да пишем, имаме телефон с камера и достъп до интернет. В този смисъл, всички създаваме съдържание – изливаме пред публика, в писмена или визуална форма, личните си мнения, впечатления и емоции за секунди.

Ако имаш предвид създаването на смислено и полезно съдържание, което да помогне на конкретна група хора да си решат конкретен проблем в замяна на пари или информация (имейлът им например), това не е толкова лесно. Разбира се, отстрани не изглежда така.

Затова и толкова много хора искат да станат копирайтъри напоследък. Търси се, изглежда лесно (даже не ти трябва да имаш по-специални умения, като за създаването на видео съдържание и дизайн например), работиш откъдето си искаш – така си мислят. После се оказва, че нещата са по-различни и хората се разочароват, отчайват или огорчават, ако са решили, че клиентите не могат да оценят творческия им гений.

Много от желаещите да се обучават за копирайтъри, които идват при мен са изненадани, когато им обясня, че писането е последната част от един доста дълъг процес. Че за да овладееш думите и да ги подчиниш, е нужно да пишеш и редактираш до припадък, че текстът е огледало за неувереността, незнанието или знанието и самоувереността на автора. Често се отказват след първия разговор или когато им върна домашно за преработка за трети път например.

Копирайтърът е човек, който създава рекламни текстове и послания, които подбуждат определена група хора да извърши определено действие.

По света копирайтърите често се профилират в определени сфери – криейтив, сейлс, etc. В България профилирането е по-рядко, обикновено един копирайтър участва в създаването на рекламната концепция, пише текстовете за различните рекламни канали (традиционни или за уеб), създава сценарии за видео и радио. Това разбира се е в идеалния вариант. Голяма част от хората, които са на свободна практика в момента и наричат себе си копирайтъри всъщност пишат статии. Може би наложено и от пазара, все по-често се среща профилиране по сфери – копирайтъри, които разбират от технологии, финанси, интериорен дизайн, здравословен начин на живот. Те обикновено се търсят за поддържане на блогове и писане на статии за онлайн издания от фирми от съответните браншове. Друг е въпросът, че по света този тип специалисти са по-скоро контентрайтъри.

Честно казано, към момента понятията са доста размити и причините за това са много.

А отвъд посятото от копирайтъра? Другите видове авторство? Тенденции и модерност ... хейтърство и т.н.?

Не разбирам въпроса. Има много видове авторство, няма как да пиша за всички.

Понякога един пише, друг обира плодовете? Как става така, как може да се защити този труд, в родното пространство?

Зависи за какво писане говориш. Художествените текстове се подписват от автора и се публикуват с неговото име.

Съдържанието, което създава един копирайтър или контентрайтър, е собственост на клиента. Той си плаща за него, той го ползва. Ако авторът иска да включи тези текстове в портфолиото си, е нормално да поиска съгласие от клиента. Ако той не е съгласен, копирайтърът може просто да напише с кого е работил и да качи в портфолио само тези материали, за които е получил разрешение.

Съдържанието, което някой създава за собствения си сайт, блог, курс, може да бъде защитено технически – да се затрудни копирането, свалянето му, etc.; може да се постави под Creative Commons лиценз. Най-добре е да се вземат тези мерки и заедно с това човек да се примири – щом пуска нещо в нета, то рано или късно ще бъде копирано по един или друг начин, по-добре е да помисли предварително как може да извлече полза и от това. Чудесно би било всеки, който има съмнения и терзания относно авторските права на произведенията си, да се консултира с адвокат по авторско право. Така ще знае най-добре какви са му опциите и ще вземе навременни мерки.

От всеки трол, инфлуенсър, от всеки копирайтър романист и сценарист, ... защо пък не, защо пък да?

Няма как всеки журналист да е копирайтър, всеки копирайтър романист и/или сценарист. Това са различни професии, те отговарят на различни изисквания, имат различни цели, за да си добър в тях, си служиш с различни тактики и хватки. Грубо казано, единственото общо между тях е, че използваш думите като основен инструмент.

На мен винаги ми звучи подозрително и несериозно, когато някой каже, че може да пише всичко на всякакви теми. Разбира се, има и изключения.

Как мислиш, редно ли е, интересно ли е, прогресивно ли е да си вдигаш "високо летвата"? Изморително ли е това за един автор?

Съвсем естествено ми се струва да си вдигаш високо летвата, да се стремиш да ставаш все по-добър с всеки написан текст. Най-смислено, забавно и интересно е да се състезаваш със себе си, не с другите. Така си по-полезен за себе си и за околните.

Разкажи ни за някоя от книгите ти, за тема от нея, която всъщност те запали, да правиш това, което правиш и повече от явно е, че го обичаш.

Аз съм разказвач на истории. Някои споделям под формата на стихове, други – на кратки разкази, трети – на романи. (Като цяло кратките форми са ми по на сърце.)

Историите, които ме вълнуват, са на пръв поглед делнични, на втори – почти фантастични. Много често фантастичното има съвсем обясними причини и всъщност е нещо съвсем нефантастично. Когато не виждаме процеса, а само крайния резултат, наричаме дадено събитие чудо, нечие поведение смахнато, определени случки – магични. Интересуват ме точно тези невидими брънки. Обичам да ги разкривам на читателя, докато героите тънат в неведение и търсят изход, който само те не виждат.

В романа ми „Внезапни улици“ разказвам за постоянен град-декор, събрал в себе си най-красивите улици от различни градове в Европа. В него се срещат съдбите на хора, които копнеят да бъдат другаде, да живеят друг живот, по друг начин и се опитват да го постигнат често по абсурден начин. Например като наемат сценарист, който да напише сценарий за живота им такъв, какъвто никога не се е състоял.

Сборникът с разкази „Тая земя, оная земя“ включва истории за пътешествия до реални и нереални места, за онзи таен живот, който води всеки от нас и който често остава невидим за останалите, неразказан, а всъщност е най-важното, което ни се случва.

Как започнах да пиша? Като ученичка исках да пътувам, но нашите не ме пускаха. Реших да напиша стихове и да ги пратя на младежкия конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ в Стара Загора. Спечелих трето място и пътувах сама, за да си взема наградата. От тогава насам използвам писането като претекст и извинение да пътувам, да си измислям, да се занимавам с несериозни неща, като опити да си обясня света и човека, да правя нещата, които обичам. Използвам го и за да си вадя хляба – като копирайтър.

Как станах копирайтър е съвсем различна история, но нея ще разкажа някой друг път. Във всеки случай това беше резервният отговор на въпроса „Какво ще правиш като завършиш?“, който ми задаваха възрастните преди 22 години.

Какво мислиш за правилото на толтеките "не предполагай", как то кореспондира със съвременното авторство?

Зависи за авторство на какво питаш. Ако става въпрос за художествена литература, по-голямата част от нея се гради на достоверни предположения, на отговора на въпроса „какво би било ако...“. Да създадеш един пълнокръвен герой – това е смелост да предложиш, че той може да съществува, да го пуснеш да живее и да видиш/предположиш какво ще направи при дадени обстоятелства.

Ако става въпрос за журналистически материали, най-добре е да няма предположения, а изравяне на всички факти. Поне така си мисля аз, но истината е, че не съм журналист и не съм писала журналистически материали. Това са размисли на лаик.

Ако говориш за копирайтинг текстове, там също не е добре предположенията да играят голяма роля. Проучване, анализ и синтез са ключ към текстове, които привличат и продават.

Инфлуенсърите, те какви автори на съдържание са, не са ли повече разпространители, или увлечени от методите на разпространението, повече от самата същина на съдържанието? Имам предвид, дигиталните канали, несметните възможности, които те дават, но те и "изпитват".

Не знам какви автори на съдържание са инфлуенсърите. Има хора, които говорят смислено, интересно, забавно, увлекателно, предизвикват размисъл и доставят наслада с текстовете си, публикувани в социалните мрежи. Те привличат по-широка или по-тясна аудитория, зависи от темите им. Има хора, които просто умеят да са провокативни. Има хора, които аз лично не разбирам защо са следени и харесвани, но това е мой проблем. Никой не може да се харесва и да бъде интересен на всички, което е съвсем нормално.

Факт е обаче, че всеки, който ползва социалните мрежи, независимо дали инфлуенсър, или не, се е изкушавал да качва текстове, снимки и видеа, само за да спечели малко лайкове – да си одобрен и харесван е страхотен наркотик. За инфлуенсърите, понеже имат по-широка аудитория, съответно повече лайкове, изкушението вероятно е по-голямо и му се устоява по-трудно.

Интересното за мен е, че ако се изкушиш и публикуваш заради самото публикуване и за да се усетиш харесван, да трупаш популярност, това се усеща от аудиторията ти и тя скоро спира да те следи. Оказва се, че дисциплината по отношение на раздаването на мнения и оценки и споделянето е нещо съхраняващо личността и публичността.

Журналистика, политика и медиен комфорт. НПО-та, каузи и пропаганда ... нещо за това? Фалшиви новини, хибридни войни, fact checking алгоритми, какво ти е мнението за тези неща и как влияят на работата ти?

Аз съм копирайтър – не пиша новини, не се занимавам с политическа реклама и PR (има си колеги и за това). Използвам уменията си, за да помагам и работя за каузи и проекти в сферата на изкуството. Те са ми по-интересни и когато имам възможност, пиша за тях – за да се популяризират, за да привлекат интерес, за да се представят по-добре. Фалшивите новини влияят на живота на всички ни. С тяхна помощ се подменя здравия смисъл, логиката, науката, проверката на фактите с „една жена/един мъж каза“. Безкритичното мислене тепърва ще нанася големи вреди във всяка област от нашия живот.

Рекламните текстове, PR текстовете, каква е магията тук?

1. Наясно си за кого пишеш – познаваш желанията и тревогите му по конкретната тема, по която работиш.

2. Наясно си за какво пишеш – познаваш в дейтайли предимствата, недостатъците, функционалностите, слабостите и силата на продуктите/услугите/каузите, за които пишеш.

3. Знаеш каква е крайната цел на текста. Използваш познанията си по точка 1 и 2, за да напишеш текстове, които водят до крайния резултат – точка 3.

Съвсем схематично казано това е магията. Останалото е проучване, анализиране, четене, синтезиране, въображение, обща култура и добро боравене с езика.

Аудио и видео съдържание и хегемонията му в Мрежата, защо хората гледат и слушат, а сякаш не четат? А съдбата на книгите, .... "новото нормално" и както ти хрумне?

Не знам защо. Аз лично предпочитам да чета, може би защото чета доста бързо. Хората около мен казват, че слушат аудио книги и подкасти, защото така си уплътняват времето – докато метат, чистят, работят в градината, слушат. За мен тези дейности са възможност да остана насаме с мислите си, докато съм заета с нещо друго. Видеото за мен е бавен и досаден начин да учиш нещо. За тийнейджърите, които познавам, това е удобният, естественият начин – да гледат. Всеки си има предпочитания, навици, доводи.

За да се запише едно видео, първо се пише сценарий. За да се запише аудиокнига, първо трябва да има от какво да се прочете. Писаният текст, в различните му форми, няма да изчезне скоро. Просто може би ще се променят каналите, по каналите, по които достига до повечето хора. Преди векове книгите са били достъпни за малцина и заради цената си, и заради факта, че малцина са можели да четат. Хората са се събирали да слушат книга, която някой чете. Сега всички могат да четат, или поне познават буквите, което е далеч от това да си грамотен и да разбираш какво четеш. Може би ситуацията ще се повтори, леко променена от присъствието на новите технологии.

В този смисъл, няма „ново нормално“ има различни етапи от развитието на човечеството, в които то приема за нормални различни неща. Да не забравяме, че човекът е изключително адаптивно животно. И да се опитаме да му/си имаме доверие.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови