България да помогне поне в идентифицирането на телата, зове съпруга на бесарабски българин

Вира Кула е съпруга на военнослужещ от 25-а отделна въздушно-десантна Сичеславска бригада, бесарабски българин, изчезнал безследно. Тя посещава всички акции в подкрепа на военнопленниците и изчезналите безследно, които се провеждат в Одеса. Заедно с дъщеря си чакат семейството им отново да бъде заедно.

- Как реагирахте, когато разбрахте, че съпругът Ви отива да воюва?

- На 5 декември 2023 година той ми се обади и каза, че са го мобилизирали. За мен това беше неочаквана новина, защото, когато в началото на пълномащабната война искаше да се присъедини към въоръжените сили на Украйна, не го взеха. Тогава имаше голямо количество желаещи. Когато го призоваха в армията, той се е съгласи, не се е отказал от службата. Започна обучение, първоначално в Житомир, а месец по-късно замина на обучение в Германия.

След завръщането в Украйна, четири дни са били на пункта за постоянна дислокация, а после в Донбас. Там е имало голям щурм към населения пункт Орливка, Покровски район, Донецка област.

Последно се чух с него на 28 февруари 2023 година, когато каза: „Зайко, щурмуват ни. Няма да имам връзка 3-4 дена. Обичам те. Чакай ме“. Това е.

От този момент животът ми се превърна в ад. Живея в неведение. Статусът "изчезнал безследно" е неопределена загуба, както казват военните. Защото не може да се установи какво е станало с човека – или е загинал и не могат да евакуират тялото му, или е попаднал в плен, което също не може да се потвърди, защото Русия не показва всички военнопленници. Има много военнопленници, които са със статус безследно изчезнали. Русия не дава възможност на Международния комитет на червения кръст да отиде до всички места, където държат военнопленниците. Такъв живот в неизвестност реално убива.

- Kакво бихте казали на българите, които не се интересуват от войната тук?

- Бих им казала, както и на всички осъзнати граждани на която и да е страна, да не бъдат безразлични към чуждата болка. В днешно време животът може да се обърне така, че с това да се случи на всеки човек, независимо в България, Германия или друга страна. Всички виждаме как се разгръщат събитията и това реално може да стане в която и да е страна. Иска ми се хората да не са безразлични към нашите проблеми. Те не са само наши, защото това са наши роднини. Освен наши роднини, те са също и ваши познати, ваши приятели… И не трябва да се говори за тях просто като бройка, това са хора.

- Според Вас българските институции какво могат да направят, за да помогнат?

- Разбира се, могат да бъдат посредници за обмени. Всяка държава може да бъде посредник за обмените както на военнопленници, така и за обмени на телата на загиналите. 70 страни са подписали Женевската конвенция, 70 страни са се договорили за тези условия. Русия, въпреки че е подписала, не спазва конвенцията. Ако има възможност да се създаде, освен Комитета на червения кръст, някаква друга структура, която да бъде отговорна за осигуряването на достъп до местата за задържане на военнопленници, би било много добре.

- Какво бихте казали на българските политици?

- Когато говориш с момчетата, с тези, които сега са на фронта, там има много етнически българи, които защитават нашата държава. Те разговарят не само на украински език, те говорят и на български. Украйна е страната, в която живеят, а България е страната, от която са родовете им. Корените им са там. Те реално се гордеят, че са българи. И ако политиците имат влияние в своята държава, то това влияние могат да пренесат за помощ и на други страни. Знаете ли, аз днес имам рожден ден… Искам от цялото си сърце да пожелая на всяка майка, на всяка съпруга, на всяко дете техните защитници да се върнат у дома (разплаква се).

Всяка държава, в това число и България, може да ни помогне в обработката на ДНК материалите. И с подготовка на специалисти, помощ със събирането на трудни случаи за ДНК, за да могат да се идентифицират нашите загинали още от 14-та година. Има тела още от тогава, отпреди началото на пълномащабната война. Телата са тук, но са в много лошо състояние. Роднините не знаят дали ще могат някога да погребат синовете си, братята си, съпрузите си. Искаме поне да можем достойно да погребем телата на своите защитници на наша територия. Да можем да ходим на гробовете им. Да ги изпратим в последния им път. Това поне могат да направят. Желая на всички добри новини и завръщане на героите у дома.

- У нас, в България, има много силна пропаганда относно отношението на украинците към бесарабските българи. Разкажете това, на което сте били свидетел.

- Лично моето мнение е, че няма значение от каква националност си, каква е религията ти, трябва да си на първо място човек. Трябва да уважаваш всеки човек, всяка нация, без Русия, разбира се. Аз не мога да ги уважавам, въпреки че съм живяла там. Лично моята рода се раздели наполовина. Има хора, които ме подкрепят, които са там, а има хора, които са против мен, които се срамуват от мен, но въпреки това, аз разбирам, че трябва да остана човек. Относно бесарабските българи, аз не съм видяла лошо отношение към тях.

Анна Пажера, която е организатор на акциите в подкрепа на военнопленниците и безследно изчезналите в Одеса, споделя: „Безследно изчезналите са въобще отделна и най-трудната категория. Защото едно е да знаеш, че близкият ти е плен, друго е животът ти да се разделя 50 на 50. Искам да подчертая, че безследно изчезналите не са загинали. Има хора, които казват: „Моят е безследно изчезнал, значи е загинал, няма смисъл да се боря“. Дайте на човека възможност за живот, защото може да е жив, да е някъде в плен, да му е нужна подкрепя, а роднините му тук да са се обезверили. Трябва на безследно изчезналите да се дава право на живот. За тях трябва да се борим, както за военнопленниците. Има много случаи, когато се случва обмен и се връща човек, когото са считали за безследно изчезнал.“

Следете новините ни в GoogleNews