Христофор Караджов за медиите: Едно време мислехме, че сексът продава, а се оказа, че най-добре продава гневът

В рубриката “Вдъхновяващите българи“ ви срещаме с изявени хора в различни области, които са пример за обществото. Те преодоляват физическите бариери и вдъхновяват със способността си смело да надвиват трудностите и да насочват вниманието към своите умения и таланти.

Христофор Караджов е журналист и анализатор. През 90-те години работи за множество български медии – БНР, „24 часа“, „Стандарт“, „Сега“. След това заминава за САЩ и там учи масови комуникации, като работи и за „Далас Морнинг Нюз“ в Тексас. Между 2001 и 2005 година преподава в университета „Сиракюз“ в Ню Йорк, а от 2005 година до момента – в Калифорнийския щатски университет в Лонг Бийч, където в момента е професор. Христофор е частично парализиран от след травма, получена при ски инцидент през 2012 година, когато си чупи гръбнака.

Кое ви насочи към журналистиката и кои теми ви бяха най-интересни в началото?

Може би семейно бе провокирано. Моите родители, които бяха теоретични физици, не оказаха влияние върху мен да стана физик. Малко ми куцаше математиката, макар по-късно синът ми да завърши квантова физика. Интересът към политиката и обществените събития се роди в много разговори, особено с татко ми и компанията около него, която бе от учени. За негов огромен ужас, неусетно се насочих към журналистиката. Говорим за средата на 80-те години, когато журналистиката в България бе слугинаж на комунистическата партия.

Това беше PR за партията, а журналистите бяха нейни воини. Аз нямах такива идеи и партийност в главата си. Просто ми беше интересно. Обичах да чета, имах и твърде разнопосочни интереси – наука, история, общество, изкуство... Журналистиката ми даде възможност да се интересувам активно и професионално от всичко. Плюс този оперативен адреналинен гъдел от това да отидеш, бързо да направиш репортаж и да предадеш информация. В гимназията на няколко пъти правих дописки за в. „Средношколско знаме“. Имаше малко смешни неща, но бе интересно като процес, а и ми харесваше уважението, с което хората се отнасят към теб.

Ти отиваш като журналист, разпитваш ги за работата им и има доста интересна динамика, която ми хареса. В университета кандидатствах абсолютно всичко, свързано с български език и история, и ме приеха навсякъде. Но понеже журналистиката я бях писал на първо място, а тя беше много трудна за влизане и приемаха само по шест момчета и шест момичета, понеже правилата не бяха гъвкави, записах журналистика в Софийския университет през 1989 година. Това съвпадна с промените в България. Беше изключително увлекателно – хем уча, хем работя като дописник за различни издания. По това време се случваха събития, които променяха България и света. Така че журналистиката беше абсолютен адреналин и бях сигурен, че трябва да правя точно това.

Можем ли да кажем, че 90-те години САЩ е най-свободното място за журналистика?

Аз дойдох през 1996 година и научих много неща от работата си в „Далас морнинг нюз“. Това бе по линия на една фондация, която ме спонсорираше да работя за този вестник шест месеца, а той бе един от десетте най-големи по тираж вестника в САЩ, с невероятно силно усещане за мисия и много високи стандарти. Може да се каже, че след 70-те години и Уотъргейт, когато двама журналисти чрез разкритията си свалят американския президент, тази сила на журналистиката се вижда. Те не са клеветили, не са били приказвачи по социалните медии или с голям подкаст. Те разкриват реални факти и на тяхна база президентът на САЩ си подава оставката. Това е най-силното и върховно движение на американската, а може би и на световната журналистика.

Вършиш си работата честно, влагаш много усилия, умения, труд, фокус, преодоляваш натиск, страхове и какво ли не, и резултатът е голям като политически отглас. Все пак президентът на Съединените щати е най-могъщият демократично избран лидер в света. Този отглас вървеше през 70-те, 80-те, 90-те години... Много хора станаха журналисти или преподаватели по журналистика по това време точно заради този идеализъм, че такива големи неща могат да бъдат постигнати в журналистиката. Работата, която правиш, е изключително значима и има голям обществен отзвук. Затова САЩ бяха бастион на свободата на словото. Това бе място, където журналистите имаха уважение и изключително голямо влияние и си вършеха работата по много високи стандарти. Когато аз бях зам.- главен редактор на в. „Сега“, спуквах от гонене моите репортери да си проверяват информацията от няколко засечени източника. Тези неща не бяха характерни за българските медии тогава, а и сега не са. Та на тази сериозна, дълбока и добросъвестна работа се научих в САЩ.

Доколко властите в САЩ определят правилата при работата на журналистите?

Можем строго да разграничим това, което започна да се случва от 20 януари 2025 година с времето преди тази дата. Това, което прави администрацията на Тръмп, е абсолютно безпрецедентно. Всяко правителство, без значение какво, се опитва да контролира информацията. Това не може да се направи лесно в държава, в която има свобода и демокрация. Когато работя със студенти, показвам им и примери, и им разказвам как аз съм вадил информация от много места. Няма как да се запуши тази дупка с информация. Имало е опити за сплашване на журналисти по времето на президента Никсън, но те са много неудачни. Всички смятат, че работата на медиите е много важна, особено разследващата журналистика, от която зависи здравето на обществото. И това е било доста силно като усещане и като манталитет, споделян дори сред политиците.

Когато политици са искали да контролират информация, това е било доста трудно. И преди Тръмп имаше няколко опита – по времето на Никсън, при войната в Ирак също имаше правила за журналистите и как да отразяват конфликта. Последните опити бяха при Буш Младши, когато в Белия дом доведоха един клакьор, който да задава удобните въпроси на пресконференциите. По времето на Обама имаше опит да се преследва журналист за издаване на държавна тайна, тъй като бе отразявал разни дейности на ЦРУ. Но това отпадна и законът за шпионажа не бе приложен по отношение на него. Единственият, към когото бе приложен, бе Едуард Сноудън. Но Сноудън легитимно си открадна секретната информация, а и той не е само журналист. И, разбира се, „Уики Лийкс“ и Челси Манинг.

Но тези хора бяха взели секретната информация, за да я подадат на журналисти, които са я публикували. Към тях няма никаква санкция. Но това са опити за контрол. Това, което Тръмп прави в момента, е безпрецедентно. Да вземем за пример Джими Кимъл, шефът на федералната комуникационна комисия, който казва в прав текст, че телевизиите трябва да бъдат контролирани да не казват лоши неща за президента и че могат да се разберат с тях по добрия и по лошия начин. Когато човек като него каже такова нещо, това е страховито. Комисията, която той управлява, е създадена още по времето на Рузвелт, за да разпределя радиоефира. После нейните правомощия се разпростират и върху телевизията, защото тя има ограничен спектър.

Тази комисия е изцяло държавен орган. Който е на власт в Белия дом, той има мнозинство в комисията. Нещо подобно на СЕМ у нас. Този орган има право да взима и да дава лицензи на телевизионни канали, също да глобява, да не дава право за покупка или продажба на телевизии и т.н. Това е огромна административна регулаторна власт, за която той казва, че ще се използва, за да наказва и това бе казано за пръв път и в прав текст, което е притеснително. Това бе червена линия и за републиканците, и за демократите. Дори известни републикански гласове като Бен Шапиро, Меган Кели, сенаторът Тед Крус, казаха, че това не бива да се прави, защото когато следващия път демократите са на власт, ще го приложат към тях. Държавата не трябва да упражнява цензура по никакъв начин, което се казва и в първата поправка на Конституцията. Пентагона се опита да ограничи достъпа на журналисти, които не подпишат обещание да ползват само официална информация, което е абсурдно за една институция.

Аз съм работил като репортер с Министерския съвет. Ако ползваш само официална информация, за какво е журналиста? Да отиде на пресконференцията на съответното ведомство и да го обобщи?! Изкуственият интелект ще направи това за една минута. Работата на репортера е да поставя нещата в контекст, да рови за информация, да вади документи, да разпитва, да присъства, да знае. Пентагона се опита да отрече това. Белия дом започна да отрязва присъствието на различни ключови медии, като ги избутва назад, не ги взима на пътувания или не им отговаря на въпросите като форма на информационен терор. И всичко това, съчетано с генералното създаване на лошо отношение към журналистите, което е заслуга на Тръмп още от кампанията му преди първия мандат, когато той на митинги сочеше журналистите на цялата тълпа и казваше, че те са враговете.

Представете си как се чувстват журналистите, когато десет хиляди фена, надъхани от политически лидер, им казват, че са врагове. Това се правеше систематично и през цялото време. Тръмп се подиграваше на репортер с инвалидност, а после го отричаше. Създаваше се омраза към традиционните медии, което съвпадна с цялостния залез на тези медии, които загубиха много аудитория. Загубиха я не за друго, а защото предишните модели за финансиране се разпаднаха. Те се финансираха с реклама и това бе една от причините печатните издания в Америка да са изключително надпартийни и центристки по политическа линия. Така се стига до най-широка аудитория, докато предаваш новините. Това е модел, който се налага през XX век. Да, големите местни издания могат да са по-консервативни в редакционните си страници, както беше „Уолстрийт Джърнъл“, но в репортерската си част са безукорно безпристрастни. И това започва да залязва, защото рекламата се прехвърли в интернет, вестниците загубиха финансова подкрепа и не успяха да създадат друг модел на финансиране.

Затова нюзрумите в САЩ загубиха може би 80% от персонала, който са имали преди 20 години. Когато дойдох в Лонг Бийч, в местния вестник имаше сто души на щат, а сега са десетина, което е ужасно за местните медии, отразяващи кмета, градския съвет, училищата и другите местни неща. Големите издания оцеляват, защото имат аудитория по целия свят, но местните са напълно изкормени в САЩ. И в същото време имаме възход на влогърите, които могат да се появяват, да говорят и пишат неща без редакционен контрол. Единствен критерий е дали събират някаква публика. След това се появява и YouTube и социалните медии, където нещата стават и на видео и вече съвсем се променя пейзажът. Единственият критерий за това колко си популярен е колко оборот генерираш за социалните медии.

А как се генерира оборот и интерес? Едно време си мислехме, че сексът продава, а се оказа, че най-добре продава гневът. Затова виждаме как или е гневен човекът, който изразява такива коментари, или се ядосват хората, които го следят. Гневът генерира линкове, споделяния, трафик. И тук идва Тръмп, който генерира много гняв. Това създава много интерес. А традиционните медии са по-балансирани и улегнали и това е в служебната им характеристика. Те оглеждат нещата от различни ъгли, поставят ги в контекст, представят факти, а всичко това отнема време. Това представяне е точно и балансирано и ти дава добра представа за света, но същевременно хората трудно го асимилират и не се интересуват от него. А нещата, които носят гняв, моментално се споделят.

Другата емоция, която получава голямо споделяне, е страхът и видяхме това по време на COVID пандемията. Там не видяхме учени, които призоваваха към спокойствие, а тези, които генерират страх. Целият модел на администрацията на Тръмп е да експлоатира гняв, страх и разделение. Той дойде с прословутата си реч от юни 2015 година, за изнасилвачи и убийци, идващи от Мексико. Това би било невероятно за някой предишен президент. Когато Джордж Буш Младши излезе след атентата на 11 септември 2001 година, той каза, че не всички мюсюлмани са терористи и призова към мир. Ако беше Тръмп, той щеше да каже, че идва краят и че всички мюсюлмани са виновни. Никой предишен президент не си е позволявал подобни нападки и практически действия спрямо медиите.

Доколко в САЩ политическите фигури и хората с граждански позиции избират удобните за говорене места? Има ли хора, показващи друг начин на подбор? Например, има ли тясно консервативни хора, говорещи пред либерално настроени медии?

За съжаление, консерваторите са по-смели от либералните си колеги. Например комикът Бил Майър, който всеки петък върви по HBO, редовно кани всякакви хора и по-често му гостуват републиканци. А той със сигурност не е републиканец и дори беше дал един милион долара за кампанията на Обама. Нанси Мейс, която е крайно дясна, му беше на гости. По негови думи той е канил много демократи, но само Бърни Сандърс му е гостувал. Има някакво нежелание да се появяват при хора, които не са приятелски настроени към тях. Това беше грешката и на Камала Харис, която не отиде при Джо Роугън, който е най-големият подкастър в света като аудитория. А Тръмп отиде и при него. Аз приветствам това да не си само сред приятелски настроени интервюиращи.

Трябва ли да има вододел между коментара и анализа в журналистиката и как това се случва в българска и американска среда?

Абсолютно трябва да има такъв вододел. Да, може би коментатор и анализатор са донякъде синоними. Когато смених българската журналистика с американската, имаше една основна разлика. В България аз бях отговорен за Министерския съвет по времето на Любен Беров и после при Жан Виденов. Много ровех за информация и пишех репортерски дописки, като показвах само факти. След това от мен искаха да пиша и анализи, където да дам някаква критика на правителството. Аз си разбирах материята, но за да не си нарушавам достъпа до информация, публикувах тези свои анализи с псевдоними. Моят беше Емил Райков. Това в Америка не се правеше.

Там анализаторите бяха в редакционната страница. Те си събираха информацията, четяха материали, но не ги обсъждаха с колегите си. Те стигаха до изводи и всичко си бе тяхна работа, докато работата на репортерите бе да съберат фактите и да ги подредят по важност. Имаше буквално стена между анализаторите и репортерите и те дори буквално не обядваха заедно. Това бе много различно от българската действителност, но за мен бе много правилно. Политическата пристрастност на хората, които се ровят във фактите, не трябва да се появява никъде публично. А пристрастността на тези, които анализират, може да се види по начина, по който интерпретират фактите. Те също не бива да лъжат с фактите. Аз коментирам, анализирам, давам мнение, но винаги го правя на база на фактите.

На мен ми отнема много време да поддържам една колона, защото за всяко нещо слагам препратка към съответния факт и това е много трудоемко. Това не бе традиция в България и сега продължава да не е. В Америка този подход се спазва в традиционните медии. Но през 1996 година, когато започна „Фокс Нюз“, Рупърт Мърдок показа, че с небалансиран, едностранчив, партизански подход можеш да правиш аудитория и на хората им хареса. И този канал бе с откровено десен уклон, съответно CNN започна да опитва да ги контрира с по-ляв уклон. Навъдиха се безкрайните токшоута, които са и много евтини. Вместо да ходиш на терен, да пращаш репортери на рискови места и да им даваш заплати, ти вкарваш двама-трима души в едно студио и им казваш „Давайте, рингът е свободен“. На хората това бе много интересно, появи се и MSNBC като телевизия, която отиде съвсем в ляво.

За мен моделът е да имаш репортери, за които да не знаеш какви пристрастия имат. Дори колегите ми не ходеха да гласуват, което е правилно. Да, можеш да се чувстваш зле като човек, че нямаш израз на волята, но такава ти е работата. Днес това не се практикува и не е популярно и имаме всички тези коментатори. В България Галина Карамочева методично фактчеква изказвания по телевизиите. Това е абсолютно безпристрастен, сериозен и солиден фактчекър. Тя прави анализ на всякакви пропагандни техники, които се използват от говорещите глави, най-вече по телевизиите. Много е точна в това, което прави, но кой я знае?! Докато някои други приказвачи като Андрей Райчев постоянно висят по телевизиите. Те коментират някакви неща, няма кой да ги проверява в реално време и така те създават определени настроения. Това бе особено забележимо при пандемията, когато въпросът бе на живот и смърт.

Склонен ли сте да откажете интервю на човек, който не споделя вашите политически възгледи?

Не, но и такива хора не са ме търсили. Никога не бих отказал по политически причини. Единствено отказвам, ако някой ми манипулира или извращава думите при предаване на интервю на текст, но това не ми се е случвало. Другият вариант би бил, ако някой се държи обидно или пренебрежително към мен, но и това не ми се е случвало. Аз се смятам за центрист, макар по много семейни причини да бях десен и като такъв пристигнах в САЩ. Постепенно се отдалечих от републиканците и сега имам повече контакти с демократи. Но дори и сега има републиканци, за които бих гласувал с удоволствие като Джон Маккейн, или Мит Ромни. Аз съм на страната на нормалното, което не е популярна позиция. Някой ме бе нарекъл розов демократ. Защо пък розов? Защото защитавам правата на гей общността ли? Разбира се, че ще ги защитавам, те са човешки права. Имам приятели по целия спектър и в класната си стая никога не изразявам политически пристрастия и не индоктринирам студентите си. Говорим за конкретни факти и как се справят с тях. С удоволствие мога да говоря с всеки. Спорил съм по теми като контрол на оръжията, миграцията и други.

Помагате ли на български журналисти да се учат на американски методи на работа?

Участвал съм в доста такива конференции, правил съм лекции, включително и миналата година. За съжаление, аз обикновено се прибирам през лятото, което елиминира възможността ми да се срещам със студенти, понеже те са в сесии. Помагам, доколкото мога. Имах един приятел, който почина преди години от рак. Той беше в Индиана Юнивърсити. Беше в организация, която проследяваше как се разпространява информацията. Там имаха публичен софтуер, в който задаваш някаква тема и там виждаш от кой блог или акаунт се разпространява информация за нея. Наричат го нетуърк анализ и е изключително полезно нещо, когато искаш да се бориш с някаква дезинформация.

Там виждаш как тече информацията, откъде тръгва, кой най-много я споделя и т.н. Следите от тези неща остават в онлайн пространството и трябва да имаш инструментите да го анализираш. Мислехме с мои приятели да създадем стипендия в памет на този човек, която да се даде на студент по журналистика от Софийския университет. Ако имах излишни няколко хиляди долара, бих ги давал и лично на някои студенти. Преведохме учебник, който се казва „Глобалната журналистика“ и е под редакцията на Даниела Димитрова, която е много уважаван професор от университета в Айова и главен редактор на най-уважаваното научно издание в областта на журналистиката и масовата комуникация – „Джърнализм енд мас комюникейшън Куортърли“. Помогнах да го преведем на български, за да се ползва не само от студенти по журналистика, но и от масовата публика. Но може би най-масово влияние имам с анализаторската си работа – когато ме канят по телевизии, в печатни издания и т.н. Може би най-активен съм във Facebook за българската аудитория.

Проблемна ли е за вас темата за физическото ви увреждане и какво ново разбрахте за живота, откакто го придобихте?

Не. Милион пъти свободно съм разказвал за това. Затова мога да говоря от първо лице по теми като достъпност. Когато се прибирам в София, мога да обясня колко е недостъпна, докато преди не съм имал така директни впечатления. Нямам задръжки, защото това не е нещо, от което човек трябва да се срамува. В България хората в инвалидни колички не бяха равноправни членове на обществото, а и сега не са, защото достъпността е много лоша. Когато дойдох за пръв път в САЩ през 1996 година, имаше един младеж в инвалидна количка, който бе студент в компютърни науки в Станфорд. Той бе диджей на местната станция и имаше много активен живот. Тогава си казах: „Леле, хората в колички могат да живеят като всички други!“ В България тези хора просто се криеха. Аз живях като малък в Съветския съюз и там уж уважаваха ветераните от войната, а всъщност тези хора бяха обречени да просят и нямаха нормален живот. След травмата разбрах, че физическите ограничения не те определят, но са сериозни и трябва да се съобразяваш с тях.

Няколко години аз не смеех да пътувам, не от страх, а защото ми беше трудно. След това преодоляваш неща едно след друго, до последното лято, когато като човек в инвалидна количка получих легалното право да бъда пилот. Така минах през всичко – от това да управлявам ръчно колата си до това да управлявам самолет. Научих, че трябва да си търпелив. Научих цената на постоянството и много други неща. Няма по-голям учител от това, когато ти се случи нещо, променящо живота ти. Това ми отвори очите към съдбата на много други хора. В САЩ, в една от залите за лекции на университета, бяха направили асансьорче. И когато попитах за какво им е, те казаха, че е за колега в количка, който не може да се качва. И тогава аз се чудех защо се полагат толкова усилия за един човек. А сега разбирам защо това е важно.

Изключително важно е да осигуряваш на всички в обществото да правят това, което искат, без да ги потискат ограничения, които не са по тяхна вина. Това различава социално развитите общества от останалите. Промени ми се цялата среда, за да ми е удобна и да съм на 100% самостоятелен. В обществените сгради в САЩ нямам никакви проблеми. В частните домове е малко по-сложно, защото за тях няма законово изискване да са адаптирани. Но всичко се преодолява. Пътувал съм навсякъде, преподавал съм къде ли не. От самото начало бях активен и осем години бях съветник към кметството на Лонг Бийч в Гражданската консултативна комисия по въпросите на хората с увреждания. Решават се проблеми, свързани с това как властите да подхождат към хора с различни увреждания, как да ги евакуират при бедствия, как да им осигурят достъпен транспорт и инфраструктура.

Много съм работил с други хора с двигателни увреждания. Дори в България се свързвах с такива хора. Постоянно пиша за това, защото България е от страните с най-лоша достъпност. Дори в Мексико, където съм бил, има по-добра достъпност. Комуникирам с българските власти, включително със Столична община, но няма разбиране към проблема. Затова направих и това с пилотирането. Не за да покажа какъв герой съм, а да нормализирам различността и да покажа, че ако без адаптирана среда хората имат проблем да направят нещо, щом тази среда се адаптира, те се превръщат в хора като всички други.

Следете новините ни в GoogleNews