Иван Карастоянов: Идеята за Евровизия за незрящи идва от България

В рубриката „Вдъхновяващите българи“ ви срещаме с изявени хора в различни области, които са пример за обществото. Те преодоляват физическите бариери и вдъхновяват със способността си смело да надвиват трудностите и да насочват вниманието към своите умения и таланти.

Днешният ни събеседник е Иван Карастоянов. Той е роден през 1984 година в Казанлък. След като завършва „Мениджмънт в хотелиерството“, „Английска филология“ и „Европейски проекти“, работи към бюро по труда за лица със зрителни увреждания, а от 2015 година насам – във фирма за парични преводи и плащания. В биографията му има също завършен курс по йога, водене на групови занятия по хлеботерапия и писане на стихотворения. Пише проекти със социална насоченост и участва в учредяването на няколко сдружения с нестопанска цел, главно за превръщането на изкуството в по-достъпно за незрящи. Сам той постепенно губи зрение в студентските си години поради ювенилна макулна дегенерация тип Щаргард.

Как се забеляза намаляването на зрението ви?

Нещата при мен започват точно преди първи клас. Родът на майка ми е от Добруджа и летата ходихме при баба ми в Добрич, а оттам на море по Северното Черноморие. И когато сме били на гости, баба ми забелязала, че като гледам телевизор, малко присвивам очи. Тогава нашите ме заведоха на лекар и сложих очила за леко късогледство. Когато бях на около единайсет, установиха, че имам смесен астигматизъм. На четиринайсет се появи и форма на кокоша слепота, т.е. по-трудно ми се адаптират очите към тъмното. А като бях на осемнайсет, офталмоложката в Казанлък, която следеше състоянието ми, ми каза, че ще идват специалисти от София с апаратура, и ме попита дали искам да се изследвам при тях. Платихме изследванията, вкараха ми венозно контрастно вещество, правиха цветни снимки на ретините и установиха, че имам болест на Щаргард. По тяхна препоръка събрах документи, явих се на ТЕЛК и малко след това за пръв път разбрах, че в Казанлък има клуб на слепите. Тогава бях на около 20 години.

Кога се сблъскахте с бариери, които ви мотивираха да се борите за повече достъпност?

Това се случи към 25-годишната ми възраст. Зрението ми бе отслабнало по-осезаемо и имах решение от ТЕЛК. Вече се бях запознал с хора с увредено зрение. Започнах и да работя в такава сфера и по-конкретно – в бюрото за лица със зрителни увреждания на д-р Петър Стайков. Там работата ми беше да преглеждам на ден по няколкостотин обяви от сайтове за работа, да избера поне десетина-двайсет, за които смятам, че са подходящи за човек с увредено зрение, и да ги предам на ръководителя ми. Той вече поемаше нещата с другите колеги – да осъществи връзка с работодателите, да провеждаме срещи, да се оцени на място достъпността на офиса или производственото помещение. Тогава полека-лека взех да се замислям за достъпност. Започнахме да правим български и международни проекти за младежки обмени. Прокрадна се и темата за достъпност на всичко – на събития, обучения, работа, физическа достъпност на помещения. Така това влезе в живота ми като нещо, което ме вълнува и за което искам да допринасям, доколкото е по силите и възможностите ми.

Кои са най-важните инициативи за подобряване на достъпността, в които участвате?

След като завърших магистърска програма „Европейски проекти“, докато работех четирите години в бюрото на Петър Стайков, имах възможност да разписвам проектни предложения и да осъществяваме различни начинания. Едно от първите беше „Метроводител за незрящи“. Идеята беше на Стайков, а името дойде от мен. Описахме подробно всички станции по линия 1 на метрото, включително всички входове, какво има на всяка станция, кои са най-близките до нея спирки на градския транспорт и т.н. Всичко това бе обединено в ръководство.

Успяхме да осъществим и една моя хрумка – кратък наръчник и аудио ръководство по йога за зрително затруднени. Тогава проявих любопитство към тази древна философия и практика, започнах да посещавам школа и си казах: „Добре де, щом аз имам желание, вероятно и други хора с увредено зрение може да проявяват интерес, а не знаят, че това е достъпно, или няма да попаднат на подходящи инструктори, които да съдействат за пълноценното им включване“. Тогава изработихме наръчник, в който описахме подробно основни пози по начин, че всеки да си ги представи и визуално – как да застане, къде трябва да си сложи крака, ръката, кога да вдиша и издиша и т.н. Направихме и аудио сесия в звукозаписното студио на Съюза на слепите. Подготвихме текст, отидохме с инструкторка, тя седна в кабината и докато чете текста, аз, легнал на пода, изпълнявах позите, а тя ме гледаше през стъклото и правеше пауза, докато заема всяка поза. Записахме всичко това и се получи около 70-минутен запис на практика, който е достъпен безплатно отпреди 10 години.

В последните четири години работим много за достъпност на визуалното изкуство. Някои проекти са по мои идеи и съм участвал като консултант и сътрудник. Направихме по-достъпен театъра Лаборатория „Алма Алтер“ към Софийския университет. Работихме по физическата достъпност и по адаптацията на няколко пиеси чрез допълващи описания. По три различни проекта адаптирахме 28 комикса за незрящи. Има ги в електронен формат, отпечатани на брайл и записани с гласовете на театрални артисти, дублажна актриса и доброволци. Получава се нещо средно между аудиокнига и радиодраматизация.

Адаптирахме два късометражни филма и една пиеса с деца от софийското училище за ученици с нарушено зрение, с допълващо описание. А когато по време на ковид пандемията всичко беше затворено и хората се побъркваха вкъщи, аз се включих в годишна отчетна среща на една организация в Белгия. Споделяхме идеи какво може да се направи за следващата година и тогава ми хрумна, че голяма част от хората с нарушено зрение се развиват в музикалната сфера – като композитори, певци, инструменталисти, текстописци.

Казах си: „Защо да не направим конкурс за песен по модела на Евровизия, но да е за хора с увредено зрение?“. Шеговито си го кръстих „Недовизия“, хем защото участниците недовиждат, а и при тях визията не е водещото при изпълнения на сцена. Белгийската организация приветства тази идея и в сътрудничество с Немския съюз на слепите организираха събитието. Първата година имаше участници от България, но се класираха на предпоследно място. Конкурсът е през две години и има вече три-четири издания. Така че идеята за Евровизия за незрящи идва от България и при домакинството ни догодина може да се актуализира. Официалното му заглавие е Low Vision Song Contest.

Как се случваше описването на столичното метро и актуално ли е днес описанието, което му правите?

Тези текстове са вече морално остарели. По станциите има много промени. Но мисля, че това е една добра основа, която може да се вземе и да се вкара в едно мобилно приложение, като се разшири с другите метролинии. Въпрос на време е да се намери подходяща процедура за финансиране. Моята идея не е да е само за незрящи. То ще е полезно и за възрастни хора, и за майки с колички. Достъпност е дори да знаеш от коя страна има асансьор или рампа и спрямо това да си планираш пътуването още преди да излезеш от вкъщи. Обикновените хора поглеждат и преценяват. Едва ли при повечето от тях фотографската памет е добра. Когато им се наложи да отидат на място, което не са посещавали скоро, би им било много полезно да може да проверят през телефона. Може да има и малки реклами с минимални такси, с приходите от които приложението да се поддържа живо и актуално.

По метроводителя работихме три екипа и в тях имаше зрящ и зрително затруднен, които ходеха на терен. Отиват, слизат по стълбищата, описват площадките, асансьорите, входовете, вратите, обектите, касите и машините за билети, перона и съседните метростанции във всяка посока. Всичко това се описваше, а след това идваше при мен, за да го редактирам и да го направя да звучи последователно, кратко и ясно. Материалите бяха обединени в книжка – на брайлов шрифт, с уголемен шрифт и в електронен вариант. Няколко пъти сме ходили на проверки дали описанията отговарят, преди да бъдат отпечатани. После имаше доста промени. Преди на изходите на метростанциите имаше две двойки врати с тясно фоайе между тях, след време сложиха по една врата с фотоклетка.

Има ли случаи, в които зрящите не разбират добре достъпността и зле я интерпретират в проектите си?

България ратифицира Конвенцията за правата на хората с увреждания още през 2012 година. Аз изхождам от позицията, че до неотдавна, а на места и досега, под достъпност се разбира на входа да има рампа за колички и ако има такса за вход, за хората с увреждания тя или да е на половин цена, или да не важи. Добре, приемаме, че на мен рампата не ми трябва и мога да се кача. Но дали ще платя, или не, е все едно, когато вляза в галерия или музей, където всичко е под стъклени похлупаци с нищожно малки и слабо осветени табелки, изписани с много дребен шрифт. За каква достъпност говорим, когато съдържанието тук не е достъпно? Това е все едно да заведеш дете на сладкарница и да му кажеш, че може само да гледа. В Казанлък бяха направили рампа на една обществена сграда. Според правилата за пожарна безопасност вратите трябва да се отварят навън, за да не те спира потокът от бягащите при пожар хора. А рампата там беше така направена, че когато се качи човек с количка, той стига до вратата, хваща я и я издърпа към себе си. Тоест налага се той да даде назад по рампата, за да отвори вратата, а после по рампата да заобиколи вратата, за да влезе, което е физически невъзможно. Бяха дадени сигнали и това се оправи, друг е въпросът за чия сметка. Но има много такива примери.

Как се поддържа у хора със зрителни увреждания интерес към визуални изкуства?

Като адаптирахме късометражните филми, бяхме предвидили прожекции в няколко града в страната. Когато отидохме при зрително затруднената общност във Враца, Дряново, Димитровград, хората бяха много щастливи. Те казваха: „Вие сте взели нещо, адаптирали сте го, идвате при нас и ни го представяте. А ако ние искаме да гледаме адаптиран филм, трябва да платим, да пътуваме до София, да го гледаме и после да се върнем“. Питаха ни и може ли да направим достъпен и сериала, който следят. Засмяхме се и казахме, че можем, но не зависи от нас. Хората в провинцията оценяват и са много доволни, когато е направено качествено и се предостави в удобна форма, в удобно място и време. В София е по-особено. Хората живеят скупчени на няколко места и малко са се затворили в тях. Или не искат да излизат, или излизат само групово. А изкуството е лична потребност. Не можеш да накараш човек да иска да слуша музика, да посещава кино и театър, да чете литература.

Причината да започнем да адаптираме комикси беше, че през годините общувах с много хора – и слепи по рождение, и такива, изгубили зрение по-късно, и много от тях нямаха никаква представа какво е комикс. А това е едно изкуство, което моделира нашия свят. Тези комикси, тези истории в картинки, с напредъка на технологиите се превръщат във филми, компютърни игри, има ги върху много стоки от ежедневието ни. И Спайдърмен, и Железният човек, и Батман – всички те започват като комикси преди повече от половин век. Това е една индустрия, която се разгръща в много направления, а огромната част от нея остава недостъпна за хората със зрителни затруднения. Ако е книга, можеш да си я купиш и да я сканираш или да я изтеглиш в електронен формат. При филмите все нещо се прави в България през последните години. Но комиксите са нещо между книга и филм и те остават в сянка. Проблемът е, че огромна част от хората са предубедени. Те не знаят какво е, но и не проявяват интерес. Не знаят колко време, старание и желание е вложено в това нещо. Отлив на интерес има, когато адаптацията е с лошо качество, адаптираната продукция е малко и е направена без незрящи консултанти.

Каква е причината да правите само български комикси, а не и популярните световни образци?

Авторските права. Още първата година влязохме в кореспонденция с едно от двете големи комиксови издателства в САЩ. Шест месеца водихме писмени разговори, в които обяснявахме какво целим, как ще го направим и че искаме правата не за да печелим пари, а за да направим един продукт достъпен, без незрящите да плащат такса за това. Искахме един-единствен комикс по техен избор. Не се случи абсолютно нищо. Това е причината да работим с български издателства, които или са собственици на правата, или успяват да убедят авторите, публикували комикси в техни издания, да предоставят правата си. Там е много трудно.

Споменахте за сдружение, какво ви обединява?

Голямата ни борба е да оценяваме доколко достъпна е градската среда, особено в културните учреждения, какво не е наред, кои са и добрите практики. Да дадем примери и на практики от чужбина и да кажем, че не е чак толкова скъпо. Знам, че всичко опира до пари. Но има ли желание, пари се намират. Преди десет години имах идея да се направи нещо по достъпността на Историческия музей в Казанлък. В една сграда има няколко зали с различни тематични изложби. Идеята ми беше всяка от изложбите да стане достъпна, включително тракийските гробници. Бях извадил източници на финансиране от България и чужбина, експерти и хора, които биха откликнали, готови проектни идеи. Отидох в общината, където имат цял отдел, занимаващ се с проектна дейност. Носех цялата информация, разписана в шест-седем страници. Те казаха, че са много впечатлени как се справям с тези затруднения, питаха как се справям, говореха, че ще поддържаме връзка. И нищо не последва.

Минаха десет години. От време на време им пращам напомнящ имейл, но отговор няма. Миналата година ми писна и през сдружението, което направихме, кандидатствахме и спечелихме проект към Европейския съюз. Той се администрира от институт „Отворено общество“. Макар да имахме опит, ние бяхме ново сдружение и не можехме да докажем този опит с биография. Те ни гласуваха доверие и спечелихме проекта. До началото на октомври приключваме с адаптирането на петнайсет комикса, а в следващите шест месеца ще работим по адаптирането на тракийските гробници във и около Казанлък, за което имам потвърждение, че ще ни съдействат от Историческия музей. Ще направим посещение на терен и ще опишем всичко. Правим възможното незрящите и трудноподвижните хора също да се насладят на културното наследство.

Случва ли се медиите да не отразят правилно темата за достъпността за хора с увреждания?

За мен борбата е повече със затвореността на зрително затруднената общност. Дори много близки до нас хора още не са направили труда да си пуснат и да чуят адаптирани комикси. Медиите проявяват интерес, но сякаш по-жив интерес проявяват зрящите. Дори с нас се свърза колекционер на комикси, който искаше да си купи първия комикс, отпечатан на брайл.

Занимавате се с журналистика и поезия, какво ви привлече към тях?

Майка ми твърди, че при прощъпалника си съм хванал химикал. Много неща от живота ми през годините са свързани със словото, с търсене и обработване на информация. Затова и хобитата ми са свързани с писане. При мен писането е начин на живот. Не е нещо, което съм избрал, а което ми се случи. Началото беше, когато бях на тринайсет-четиринайсет години и се влюбих. Събудих се в три през нощта и започнах да пиша рими. Сега имам две издадени стихосбирки – от 2008 и от 2024 година. Адаптирани са и за незрящи.

С каква нагласа посрещате устрема на някои незрящи да тестват границите си в опасни премеждия?

Лично аз нямам против, стига човекът да се чувства щастлив от това, което прави, и да не го прави с цел показност. За мен там е границата. Ако правиш нещо с ясното съзнание, че ти е страст, изпитваш удоволствие от него, то те обогатява, а с него можеш да си полезен за другите, защо не. По различни причини – дали вследствие на детските приказки и екшън филмите, заради скука, или от желание да блесне и бъде харесан, а може би просто по инстинкт да бяга от болка и търси удоволствие, човек се впуска в какви ли не занимания. И в това няма нищо лошо. Тъжното е, че повечето хора остават на това ниво на развитие – бягство от скука или самота и преследване на удоволствие. И животът се изнизва неусетно. Ако погледнеш обаче живота на истинските герои и велики хора, на които са кръстени учреждения, площади, улици и пр., те са работили здраво и самоотвержено, със себеотрицание, често пъти понасяйки болки, унижения и други щети, дори предателства и смърт – справка: Левски.

Кои стереотипи към хората с увреждания най-много ви дразнят и най-силно искате да преборите?

Аз живея с представата, че хората не са виновни, а просто не знаят. За тях е по-лесно да те сложат под общ знаменател. Имат незрящ познат, който е добър музикант, и ако срещнат друг незрящ, предполагат, че и той е добър музикант, а той може да е абсолютен глухар. Битува и митът, че чуваме много повече. Да, има хора с уникален слух, но в общия случай на хората с увредено зрение те не чуват по-добре, а извличат повече информация от това, което чуват, защото свръхкомпенсират липсата на зрение. Другият стереотип е, че незрящите се нуждаят другите да се поставят на тяхно място, за да им бъдат полезни в ежедневието. Имах приятелка, която влизаше в банята, без да светва лампата, опитваше се да сложи паста върху четката и да си мие зъбите със затворени очи. Това ѝ дава нищожно малка представа какво ми е на мен.

Аз не виждам така, както тя си го представя, а и тя винаги може да отвори очи и да види, а аз не мога да превключа на другия режим, на който тя може. И много хора живеят с представата: „Затварям си очите, на мен ми е трудно и щом не мога да направя нещо в тъмното, значи и незрящият не може и там положението е много тежко и страшно“. Ами не е така. Понеже на нас ни се налага, ние сме намерили заобиколни начини да се справяме. Да, трудно е, не е лесно, но когато има старание и желание, се намира и начин. Това е по отношение на зрящите. По отношение на зрително затруднените, за митовете сред тях мога да говоря много дълго. Още преди време, когато бях в бюрото на Стайков, се прибирам и ме посрещат на пейката пред блока с въпроса: „Ооо, намери ли ми работа?“.

А ти, казвам си, с какво ми помогна да ти намеря работа? Записа ли се на курс, придоби ли умение? Докато седиш на пейката, люпиш семки и обсъждаш кой с коя какво правил, аз как да ти помогна да намериш работа? Тази общност не е виновна сама по себе си. Живеем до известна степен с наследството на социалистическия режим, в който държавата те е обгрижвала и ти е осигурявала всичко, а ти си бил зависим от нея. Но нещата се промениха и днес никой не ти е длъжен, животът си е твой и ти решаваш как да го живееш. И ако не го вземеш сам в ръце и не се постараеш, нищо не става. Имаш два избора. Или ревеш и се тръшкаш, че животът е гаден, никой нищо не прави за теб, а всички искат да те прецакат и да вземат пари на твой гръб, или казваш: „Окей, има проблем, трудно е, но искам да постигна това и това и мога да бъда щастлив“. Хващаш се, стискаш зъби и работиш всеки ден.

Следете новините ни в :