Аз съм Маричка, а не Маша. И не съм се мислила за рускиня. Никога

Мария, на която приятелите казват Маричка, е на 20 години. Втора година живее в Харков. Родена е в Макиивка, живяла е в Донецк - тези градове са под окупация от 2014 година.

Горица: Разкажете за живота в Донецк преди окупацията. Ясно е, че сте били дете, но все пак, какво помните?

Мария: Аз съм родена в Макиивка, град близо до Донецк, често го наричат сателит на Донецк. Когато бях на 5 години, се роди сестра ми и се преместихме в Донецк. От петата до 19-ата си годишнина живях и учих в Донецк. За Донецк преди 2014 година имам много топли спомени. Много добре помня 2011-2012 година, когато градът се развиваше много активно, имаше много чужденци, много събития. Помня откриването на стадиона „Донбас арена“. Донецк беше много красив. Сега е запуснат. Парк „Виктория“, който е до „Донбас арена“, докато аз бях там, беше зает от военните.

Горица: Разкажете за събитията в началото на окупацията. Какво се е случвало? Какво се е променило за Вас? Семейството Ви как се е отнасяло към събитията?

Мария: Окупацията стана през пролетта-лятото на 2014 година. Първият ми спомен, тогава бях в пети клас, на 9 години, моите съученици започнаха да обсъждат вероятността за война. Един от тях каза: „Вие разбирате ли, че могат да вземат нашите родители на война?“. Силни взривове и военни действия не заварих в Донецк, защото майка ми ни заведе със сестра ми във вече окупирания от Русия Крим. Отидохме като на почивка, но реално тя искаше да не сме в центъра на събитията. Тя не поиска да отидем на територията, контролирана от Украйна, защото, за съжаление, майка ми има повече проруски възгледи или така да го кажем – неразбираем неутралитет.

В Крим за първи път видях рубли. Тогава не разбирах какво се случва. Есента се върнахме у дома. При нас по принцип училището започва на 1 септември, а тогава започна месец по-късно. От 30 и няколко човека в класа бяхме останали шест. Много учители бяха заминали. Веднага се набиваше на очи промяната на символиката – знамена на ДНР, за които ни учиха в часовете по „Граждани на Донбас“ или на други такива псевдопатриотични уроци, които никой не възприемаше сериозно. Това беше, когато аз учех, сега, за съжаление, на децата наистина им промиват мозъците.

Имам три сестри, които са ученички и живеят там. Знам от първо лице какво се случва. Тогава, през 2014 година, най-лошото беше, че никой от възрастните не можеше да обясни какво се случва. Темата за войната, поне в моето обкръжение, беше табу. На някои хора жилищата бяха разрушени, други заминаха, на трети се разделиха семействата, темата беше болна, не беше прието да се обсъжда. От разговорите между възрастните за първи път чух думите война между Русия и Украйна, понякога споменаваха и Америка, в смисъл, че всичко това се случва заради тях, лошото НАТО и т.н. Сега това ми е смешно, но когато бях дете – каквото чуех, приемах за истина. Когато стихнаха бойните действия, много хора започнаха да се завръщат. В класа бяхме повече хора, но от три класа ни събраха в два. Появиха се много нови учители.

Освен уроците „Граждани на Донбас“, се появи „История на родния край“, която беше история на Русия, но под оправданието, че Донецк винаги е бил самостоятелен, говореха, че въобще е необяснимо как сме се оказали в Украйна. Опитваха се да формират идентичност на Донецката народна република, така наречена. При това никой не разбираше що за идентичност е. Появиха се големи празници на 9 май, обличаха ни в съветски униформи. В моето училище все пак това се представяше като „никога повече, войната е лошо нещо“. Нямаше това победобесие, което съществува сега в Русия и на окупираните територии. Водиха ни на гости при ветерани, които ни разказваха своите истории за Втората световна война. Аз категорично си бях формирала мнение, че войната никога не може да бъде решение на даден проблем.

Виждала съм обстрели, имало е ситуации, когато със сестра ми сме се крили зад дивана, а мама, плачейки, е събирала документите ни. Този личен опит се допълва с историите на хората, които са преживяли истинска война (Втората световна война). Появи се също празник на 11 май, мисля, „Ден на републиката“, когато официално са основали ДНР. (Смее се.) Събираха ни не само от Донецк, а и от Макиивка, от Харцизк, от други близки градове в окупираните територии, на голям стадион, като масовка, един вид, че сме дошли да празнуваме, че сме горди ДНР-овци. В моето обкръжение никой не възприемаше сериозно тези събития. Да се формира идентичност на ДНР не се получи, но се получи да премахнат украинската идентичност. От своя опит мога да кажа, че не можех да отговоря на въпроса каква съм. Просто не знаех. От една страна съм се родила и 10 години съм живяла в Украйна, съответно съм украинка, знаех значението на държавните символи и т.н. После окупираха дома ми, но аз не разбирах, че това е окупация. На мен ми обясняваха, че просто сме се отделили, но никой не ни признава. Аз не вярвах в това с ДНР, което се опитваха да ни вкарат в главите. Не се мислех и за рускиня, защото нищо не ме е свързвало с Русия, освен информационното поле и езика. Донецк, за съжаление, заради събитията в миналото, заради гладомора и т.н., е бил силно русифициран, дори и заселен с руснаци. Регионът наистина е рускоговорящ. Освен езика, с Русия нищо не ме е свързвало. Не съм се мислила за рускиня никога, въпреки че няколко пъти са ми казвали „Маша, ти си рускиня“. А аз хич не обичам, когато ме наричат Маша, именно този вариант на името Мария не ми харесва. Аз отговарях, че съм от Донецк. Това беше цялата ми идентичност. Какво е Донецк – град. Живях с някаква такава идентичност, изолирана от света.

Горица: Как посрещнахте пълномащабната война? Какво се случваше в Донецк?

Мария: Пълномащабната война посрещнах в окупирания Донецк. Дойдох в териториите под контрола на Украйна през октомври 2023 година. За мен 24 февруари беше максимално бурен ден. Предишния ден, общувайки с приятелите си онлайн, в това число и от Украйна, ги успокоявах, че няма как да започне война, че това не е нужно на никого. И на следващия ден започна. През нощта вече чух взривове. Спомних си детството. Аз не исках хората в Украйна да изпитат това, което аз преживях на 9-10 години. Не исках да минават през същото. Четях новините и разбирах, че това, което се случва, е 10 пъти по-лошо, защото с истински ракети бомбардират жилищни сгради, където няма военни. Беше сюрреалистично.

На 24 февруари има рожден ден дъщерята на едно приятелско семейство. Ние празнувахме рождения ден на това момиче. Празнуваха повече възрастните, защото те бяха убедени, че ще вземат Киев за 3 дни и всичко ще е нормално. Тийнейджърите всички бяхме ужасени, уплашени, всички имахме приятели в Украйна. Именно след 24 февруари започнах да си задавам въпроса какво е ставало с моя дом, с моя роден град през всички тези години. Какво се е случило, че започва пълномащабна война? Защо? И започнах да търся информация. Първоначално от така наречената руска опозиция. После, въпреки че беше трудно, чрез VPN, защото дори Инстаграм нямаше при нас, започнах да чета украински източници на информация. Започнах да си спомням украинския език.

Може да се каже, че идентичността ми започна да се формира от нулата. Донецк се промени. Излизаш на улицата и на спирката виждаш 6 плаката с реклама на руската армия или как руски войник чупи надписа Бахмут и слага надпис Артьомовск… Тогава завършвах колеж. Бяха започнали от време на време да ни карат да изпълняваме пропагандистки задачи. Аз разбирах, че са получили заповед от министерство на образованието, например да ни карат да правим плакати в подкрепа на руската армия. Опитах да говоря с директора, да предложа алтернатива – да направим плакати за това, че много обичаме родния си град Донецк, да не пипаме политиката. На това ми заявиха, че съм предателка и с мен трябва отделно да си поговорят, когато приключим с дистанционното обучение. Дистанционното обучение също беше организирано ужасно. Аз учех в художествен колеж – проосто ни изпращаха картинки в чата и ни казваха да ги прерисуваме и да ги изпратим за оценка.

Имаше такава ситуация - празнувахме Нова година с мои приятелки, с които заедно бяхме в колежа. Надявах се, че няма да отварят политически теми. А после една извади медал и каза: „Моите родители ги наградиха за освобождението на Мариупол. Вижте.“ Аз бях готова да се разплача в този момент. Тогава разбрах, че нямам вече приятелки. Също така мама имаше отношение с руски военен известно време. Със сигурност може да се каже, че този човек вече няма никакви отношения със семейството ми и няма да има. Аз съм много щастлива, че нищо не излезе. Но самият факт, че майка ми се срещаше с руски военен, докато аз тайно говоря украински и слушам музика… Ненавистта към този човек ме изпълваше. Имаше ситуация, когато на семеен празник този руски военен се отнасяше некрасиво с майка ми, без да обръща внимание, че имаше деца, че там бяха дядо ми и баба ми. Напи се. Започна разговор за войната. Една от присъстващите се изказа максимално неутрално, за това, че войната е лошо нещо, защото от двете страни загиват хора. Той започна да я заплашва. На мен ми падна пердето, свърши ми търпението и му казах всичко, което мисля за него. За съжаление, мама зае неговата страна. Защитаваше го. После той започна да обяснява как участвал в окупирането на Мариупол и моята ненавист към него нарастваше с всяка негова дума, с всяка негова поява в нашия дом. Затова съм много щастлива, че повече няма да се появи. Защото пукна, даже не искам да кажа загина.

Горица: Как успяхте да излезете от окупираните територии?

Мария: От окупираните територии хората основно излизаха през Европа. Това беше възможност само за тези, които имаха украински паспорт и документи. Доколкото аз съм израснала на окупираните територии, не съм имала достъп до Украйна – то нямах украински документи. Бях на 19, пълнолетен човек, но нямах украински паспорт. Имах само Акт за раждане - украински, както и паспорти на ДНР и Русия. Те бяха задължителни – така работи окупацията. Аз дълго време мислех, че няма как да изляза, защото нямам документи, не мога да докажа произхода си. Мислех, че никой няма да ме пусне. После разбрах, че специално за такива случаи, за хора, които са били в окупация и не са успели да излязат по-рано, или са си загубили документите, има хуманитарен коридор. По-рано беше между Белгородска и Сумска област. Там беше единственият коридор по който без документи можех да премина. Веднага щом разбрах, че има възможност да замина, взех решение да го направя. Аз не виждах бъдеще за себе си в окупирания Донецк и изобщо не исках да отивам в Русия.

Горица: Как казахте на майка си?

Мария: Първоначално мислех да замина тайно. Да не казвам нищо на никого. Бях наясно, че реакцията няма да е позитивна. После ми стана срамно пред мама, трябваше да ѝ кажа. Директно на улицата започна скандал. Крещя, говори лошо за Украйна. Каза, че нямам мозък и не зная какво правя. Но това никак не повлия на моето решение. Мисля, че тя до последно беше убедена в това, че няма да замина, че няма да се реша. Но, оказа се, че много бърка. Реших се.

Минах през окупираните части на Донецка и Луганска област, през Русия. Там първо ни спряха във Воронежка област. На хората, които имаха руски паспорти и бяха минавали през този пропускателен пункт – просто им провериха паспортите и ги пуснаха. Хората, които минаваха за първи път, ги отвеждаха в отделна стая. Там стояха двама военни. Единият със скрито лице и автомат, а другият - в ролята на „добрия полицай“. Той разпитва къде отиваш, от къде идваш, за колко дълго отиваш, защо и т.н. Първоначално мислех да излъжа и да кажа, че отивам при приятелка в Белгород. Но после се сетих, че ще питат за адрес, имена. А аз нямам приятелки там, легендата много бързо щеше да се разпадне. Казах им части от истината, че отивам на този пропускателен пункт, за да продължа към Украйна. Казах, че го правя по семейни причини.

След това 15-20 минути се опитваха да ме разубедят, да ме наплашат. Казваха, че украинската страна ще ме върне назад. Всякакви глупости ми говориха. Искаха да ми вземат телефона, също като сплашване. „Ще ти вземем телефончето, ще го изпратим на експертиза. Ще те пуснем засега, но ако намерим нещо в него, ще дойдеш обратно.“ Мисля, че просто се съжалиха над мен, защото бях 19-годишно уплашено момиче и затова ме пуснаха. Провървя ми. Ако бях момче, едва ли щяха да ме пуснат. Преди да стигнеш хуманитарния коридор още веднъж минаваш проверка. Там няма разпити, просто проверяват всичкия ти багаж. Тази проверка я извършваха неприятни жени, които се отнасяха без уважение към хората.

Аз дойдох в Украйна есента, носих със себе си якета, топли дрехи, които бяха опаковани. Носих куфар, чанта с лаптоп, две раници. И всичко това пеша, или с автобус. Нямаше как да взема повече вещи. Хора, които също минаваха през този коридор, ми помогнаха да събера всичко обратно, за да успея да го пренеса. Когато минеш тази проверка, следват два километра разбит път, който минаваш пеша. От двете страни има полета, които са минирани, затова трябва да се движиш внимателно. Куфарът носиш, защото на колелца не може да се движи. Минавайки, виждаш танкови мини, вещи, които хората са оставили по пътя, защото им е било тежко да ги носят. Много хора са минавали с малки деца, с животни, хора с увреждания, на инвалидни колички... И са оставяли багажа си по пътя. Когато минах тези два километра, видях разбит пропускателен пункт. Първата ми мисъл беше „Това е. Не съм успяла. Не съм стигнала до Украйна“. После видях украинските граничари, които проверяват документите. Заплаках. Дойде някакъв млад граничар, поиска ми документите. Давам му украинския акт за раждане, руския паспорт, разговарях с него на украински. Обясних му, че 9 години съм живяла в окупация, родителите не са ме пускали да дойда и че искам в Украйна. Той ме гледаше много учудено. Не знаеше какво да прави. Заведе ме при други военни. На тях им обясних отново ситуацията. Казаха: „Добре. Седни тука, изчакай. Ще се оправим“. И така стоях няколко часа с другите хора. Имаше много хора, и колкото повече минаваше времето, толкова повече идваха. Над 100 човека на ден минаваха през този коридор. После на части ни извозиха с бус на мястото, където проверяват самоличността, вещите и т.н. В сравнение с руската страна се правеше по-бързо и усещаш уважение към себе си. Никой не те пришпорва, спокойно говорят с тебе. Вече се чувствах в безопасност.

Горица: А как избрахте Харков?

Мария: Първоначално отидох в Западна Украйна. Два месеца живях там. После една позната от Донецк, която също излезе от окупация, ми предложи да живеем заедно. А тя живее в Харков. Така дойдох. Не съжалявам за това решение. Адаптацията към Харков беше много трудна. В Донецк не бях преживявала такива обстрели. Тук видях, че много хора и досега говорят на руски… Те не искат Харков да е част от Русия, но все още са си русифицирани. Това много ме разочарова. Дълго време не можех да приема този факт. Усещането беше все едно частично отново съм в окупация, където се говори само на руски език. Но с времето свикнах. Харков може да се нарече културна столица на Украйна, не само Киев и Лвив. Тук е университетски град, студентски град. Живеят хора от различни места по света. Има много културни събития. Започнах да посещавам места, където намерих съмишленици. Видях много чужденци, които идват да помагат – журналисти, доброволци. Те помагат за развитието и на украинската култура, въпреки че за тях тя е нещо непознато и не е родно. И това предизвиква уважение. Видях млади, които са доброволци, които въпреки войната организират благотворителни събития, опитват да направят нещо. Опитват да живеят, въпреки войната. Това много ме вдъхновява. С тази моя позната за първи път празнувахме Рождество както трябва, по всички украински традиции. Коледувахме, имахме звезда, костюми. Тогава събрахме почти 20 000 гривни за армията. Беше едновременно и весело, и удовлетворяващо, че сме направили нещо добро.

Горица: Какво бихте казали на хората, които живеят под окупация, искат в Украйна, но се страхуват по различни причини да заминат?

Мария: Предполагам, че трябва да си вземат решението, отчитайки чувствата и възможностите си. Ако човек иска да замине, трябва да разбира, че ще трябва да построи живота си от нулата. Това не е лесно. И е доста дълъг процес на адаптация. Ако са готови да приемат този факт и вярват в собствените си сили и възможности, ако чувстват, че да се намират в окупация за тях вече е нетърпимо, то по-добре да заминат. Има канали, има информация за това как може да замине, дори ако има проблем с документите. Трябва да бъдат морално готови, че пътят не е особено безопасен. Трябва да си изтрият всички чатове, защото могат да се използват като компромат за тях при разговор с руските военни. Те проверяват всичко. Не както са проверявали хората в Мариупол с жестоки и нечовешки филтарции, но проверяват. И това трябва да се разбере, преди да се вземе решение. Аз не осъждам хората, които са останали в окупация, които не са особено млади. Разбирам, че не всеки може да остави всичко зад себе си и да отиде в неизвестното. Аз за себе си реших, че ще пробвам. Ще пробвам да живея, а не просто да съществувам в някакво непонятно състояние. И сега съм щастлива тук, в Украйна, в Харков.

Следете новините ни в GoogleNews