Репортерът на БНТ Александър Марков беше първият български журналист, който отрази пряко от територията на Украйна началните часове на военните действия на Русия срещу Украйна. Репортажите му, в екип с оператора Владимир Богдански и видеотехника Роберт Вецов, станаха част от международния Евровизионен видеообмен, като бяха излъчени над 540 пъти от 51 европейски и световни телевизионни канали.

Александър Марков е завършил Журналистика и Международни отношения в Софийския университет и вече 10 години е международен репортер в БНТ. Отразявал е протестите през 2013-2014 година, миграционната криза, избори и референдуми в Италия, Турция, Гърция, Северна Македония, посещението на бившия американски президент Доналд Тръмп в Полша и срещата му с българския премиер в Белия дом, президентските избори в САЩ през 2020 година, срещата на върха САЩ-Русия в Женева и още много различни събития в 34 държави - от Южна Корея до Америка и от Норвегия до Египет.

Марков е водещ на онлайн проекта "Политиката без маска", продуциран специално за YouTube канала на БНТ.

- Началото на войната Ви заварва в Украйна. Разкажете - къде бяхте в този момент, какво се случи?

Снимка: БНТ

Александър Марков: Войната започна пред очите ни в Мариупол. Бяхме в града от няколко дни, навлизайки до Маринка и Краснохоривка, където хората живеят във военни условия осем години. След 3:30 ч. на 24 февруари се събудих и чух “туп-туп-туп” - отчетливите звуци на експлозиите от зенитните комплекси, които поразяваха източните части на града. Не бях сигурен дали е поредният обстрел от сепаратистите, или е началото на инвазия. Веднага писах на колега журналист Дмитри Халко: “Дмитри, чувам експлозии. Знаеш ли какво става?”, а той ми отговори: “Путин обяви война”.

С колегите се насочихме към центъра на града, спряхме на един надлез, откъдето в далечината видяхме стълбове дим и огън, издигащи се над индустриалната зона. По пътя до центъра чувахме все повече експлозии. В момента, в който паркирахме пред театъра, усетихме две мощни експлозии, мислейки си, че украинската армия, отбраняваща града, е отвърнала на обстрела. Двете експлозии бяха толкова силни, че ги усетихме с вътрешностите си. Оказа се, че това са били руските ракети, които са поразили летището извън града. Центърът на града пред театъра, където само преди две нощи се беше провел протест на местни жители против руското струпване на войски по границата, сега беше пуст.

Веднага започнахме да предаваме на живо за сутрешния блок “Денят започва” и емисиите “По света и у нас”. Разбрахме, че се водят военни действия в Украйна. Площадът беше пуст. Първите двама души, които видяхме, бяха две жени, разхождащи кученца. Впоследствие хората започнаха да излизат със сакове и чанти, тръгнали да бягат от града. Дойдоха колеги журналисти от Румъния и Турция. Съмна се. Зазвучаха сирените за въздушна опасност, извиха се опашки пред банкоматите, хората бяха видимо притеснени, но запазваха самообладание.

- В един от репортажите казахте, че в началото местните хора не са разбрали какво им казват сирените.

Александър Марков: Хората не разбираха какво оповестяват високоговорителите, защото те се чуваха приглушено, мъж говореше сериозно по високоговорителите, след което зазвучаваше музика. След 10:30 ч. - повече от 5-7 часа след началото на военните действия - решихме да се изтеглим от града. Имаше вече опашки пред бензиностанциите от хиляди автомобили - хората бързаха да заредят гориво и да напуснат града. Други - пред банкоматите, за да изтеглят пари в брой. Сцените на хаос и бягащи хора се редуваха със странни контрастни моменти на самообладание - някои пекарни отвориха, за да нахранят хората.

На излизане от града вече имаше километрични колони от автомобили. Военните и полицията затвориха града за влизащи, но не и за излизащи. Извън града спряхме - предавахме на живо и показахме разрушеното летище и изнесена военна радиолокационна станция. В този момент военните от блокпоста на неколкостотин метра пред нас дойдоха, наредиха ни да спрем и да отидем за проверка заедно с турците. С помощта на един войник от български произход успяхме в крайна сметка да напуснем града. 51 европейски и световни телевизионни канали използваха нашите материали от този ден над 540 пъти.

- Колко време прекарахте в Украйна? В кои точки бяхте и колко близо до бойните действия?

Кадър: БНТ

Александър Марков: Влязохме в Украйна на 19 февруари в Одеса, на 20-и продължихме за Бердянск и Мариупол, на 21-и, 22-и, 23-и бяхме в Маринка, Краснохоривка и самия Мариупол - населени места на километри, а понякога и на неколкостотин метра от линията на съприкосновение, която разделяше сепаратистите от украинската армия.

В Мариупол войната сама дойде при нас - бяхме в самия град, който беше обстрелван с ракети, артилерия, въздушни атаки. По пътя от Мариупол до Бердянск на 24 февруари на обяд се разминавахме с военни колони на украинската армия - артилерия, ПВО-системи, ракети С-300, механизирана техника. До 25-и през деня, когато успяхме след денонощно шофиране да се доберем до Одеса, сменяйки маршрута постоянно, за да бъдем на 50-60 км северно от фронта откъм Крим, бяхме на няколко десетки километри от постоянно приближаващия се фронт.

Минахме през Днипро, където заснехме ударен военен обект, спахме с военни и десетки други бежанци на бензиностанция край Вознесенск, преминахме през черни пътища нощем въпреки комендантския час. Дни по-рано бяхме изминали разстоянието от Одеса до Мариупол сравнително нормално. Сега войната ни следваше.

- Как действахте по отношение на сигурността? Наложи ли се да търсите укритие в бомбоубежища?

Александър Марков: В Маринка снимахме бомбоубежище, което местен жител беше оборудвал за около осем души. В Маринка и Краснохоривка снимахме, докато градовете бяха обстрелвани от сепаратистите дни и часове преди инвазията. Хората зареждаха телефоните си в местното училище, където отиваха за по няколко часа дневно, за да се стоплят. Местните власти бяха осигурили агрегат. Блоковете бяха сринати, полетата край градовете - минирани. Военни в Маринка ни изгониха от мястото, на което снимаме, тъй като беше открито за артилерията от Донецк.

По отношение на сигурността - навлязохме до самия фронт, бяхме в епицентъра на началото на войната и до излизането ни от Украйна бяхме първите, които можем да предадем всичко това. Не мислехме за сигурността.

- С каква защитa се ползвахте като журналисти?

Александър Марков: Украинските военни, които действаха в зоната на войната - т.нар. Обединени сили, се отнасяха съвсем уважително към медиите. На влизане и излизане от всеки град и регион има военни блокпостове и ако е забранено влизането, ни връщаха. Пренасочваха ни по черни и заобиколни пътища. Предупреждаваха ни, че ако снимаме на място, е опасно за живота. Мисля, че това е защитата, с която се ползвахме.

- Извън страха и ужаса, как украинците приемат случващото се? Консолидирано ли е обществото в мнението, че руската инвазия трябва да се отблъсне с отбрана, или има и такива, които искат мир дори с цената на приемане на условията на Путин?

Александър Марков: Хората, с които ние разговаряхме от Одеса до Мариупол и северно до Донецк, мисля, че бяха убедени в правотата на своята кауза - Украйна да бъде защитена. Хората на първа линия избягваха отговора на въпроса кой е прав и кой ги обстрелва - искаха просто “обстрелите да спрат”. В Краснохоривка казаха, че не знаят кой ги обстрелва - украинците или сепаратистите, но вече не могат да познаят страната, в която живеят.

Бяха избягали онези, които могат. Останалите там не можеха или не искаха, защото това е родината им, родният им край. Моята преводачка Анастасия остана в Мариупол. На раздяла тя ме прегърна. На 28 февруари загубихме връзка. С нея и всички нови познати и приятели в Мариупол.

- Местните хора вярваха ли, че ще започне пълномащабна война? Бяха ли подготвени?

Александър Марков: Местните хора живеят в условията на война от 8 години. Пълномащабна или не, за тях - според мен - войната отдавна е отнела нормалните условия за съществуване: ток, вода, работа, придвижване, сигурност. Журналистите по-скоро смятаха, че пълномащабна война предстои. Други сякаш не искаха да разсъждават по въпроса. Има рускоговорящи хора в този регион и известно разделение, според мен, какво да е отношението към Русия, какво е наследството от Съветския съюз. Някои обикновени хора неофициално разсъждаваха по въпроса трябва ли страната да си върне ядрения статут, или не, биват ли потискани рускоговорящите хора, или не, и т.н. Има събития от 2014-2015 г. в Одеса и в други населени места, които, според руснаците, са инспирирани от неонацистки групировки - батальони. Според украинците, това е пропаганда. Сложно е.

Ветераните от войната през 2014-2015 г., с каквито се срещахме от Одеса до Мариупол, вече готвеха от месеци курсове по самоотбрана, по стрелба, първа медицинска помощ. Подготвяха обществото. На протеста в Мариупол, на който бяхме една вечер, се срещнахме със 79-годишната Валентина Константиновска, която стана световноизвестна с факта, че беше заснета от АР да се учи да стреля с автомат “Калашников”. Подготовката на други се състоеше да направят това, което сякаш механично сториха в първите часове на инвазията - да изтеглят пари и да се запасят с гориво.

- Срещнахте ли журналисти от Украйна? При какви условия работят те?

Александър Марков: Имам познати журналисти в Украйна от 2019 година, когато бях там за първи път. Запознах се с много такива и сега. Работят в опасни условия - с каска, жилетка, апарат... Има много местни хора, които работят като “фиксъри”: преводачи, гидове и т.н. Тези хора са в риск постоянно. Дмитри днес ми каза, че от седмица не се е чувал с шестгодишния си син и съпругата си, които са в Мариупол. Повечето журналисти от Мариупол, които познавам, не съм чувал от 28 февруари. За всички е видимо в какви условия работят.

- Коя картина от Украйна Ви направи най-силно впечатление?

Александър Марков: Българите, които ни помагаха в Одеса, Бердянск, Мариупол... Автомобил с отворени прозорци в Одеса, от който звучеше гръмовно “Притурила се планината” на Стефка Съботинова. Разрушените блокове и минираните полета в Маринка и Краснохоривка, бомбоубежищата там… Хората, които ни разказваха за живота си и питаха къде да отидат. Разрушеното от ракетите летище край Мариупол, сирените в града в първите часове на атаката. Абсурдната гледка - две жени с кученца в първите минути на атаката, следите от куршуми по всички сгради… Градове, които вече не са градове, в които - сякаш привидения - хора излизат от обгорели черни панелени блокове да чакат водоноската за вода. Агрегатът в училището - за електричество, майки, които бутат колички на фона на отломки от някогашни сгради…