Отец Илия Христов: Църквата трябва да излезе от мълчанието си

Последна промяна на 03 май 2013 в 06:53 4039 4

Интервю на Деян Енев

 Свещеник Илия Христов е роден през 1960 г. Завършил е българска филология и богословие в Софийския университет "Свети Климент Охридски". Един от създателите на издателството за православна богословска книжнина "Тавор". Служи като енорийски свещеник в с. Рударци и е ефимерий на Девическия манастир „Света Троица” край с. Мърчаево.

- Отец Илия, благословете. Медиите упрекват църквата за много неща. В какво са прави и в какво не са прави журналистите, които пишат срещу църквата, често доста зложелателно?

- Бог да благослови, Деяне!

Това е толкова обширна тема, че не зная изобщо какво да кажа в рамките на интервю! Проблемите са много, но и журналистите не са подготвени, за да ги коментират. За нас, обикновените свещеници, е най-тъжно това, че не идват да разговарят с нас, а хвърлят камъните си на високо с цел сензация. Там те няма да ударят никого, но ще тръгнат отново надолу, ще наберат инерция и... върху кого си мислите, че ще се стоварят?

В Църквата ни има “кадрови проблем”, както се казваше в близкото минало. Няма достатъчно подготвени и мотивирани хора, за да възродим разпадналата се поради “мероприятията” на атеистичната власт църковна институция. А и условията ни за работа не са особено привлекателни, така че, ако човек не е приел свещенството като призвание, трудно ще се мотивира от обичайните неща.

Има свещеници, които обгрижват по няколко села, в които се рушат или строят храмове и понякога не знаят кого да предпочетат при извършването на енорийските си задължения. Въпреки че всички сме равни пред Бога и имаме еднакво право на почит. Лично аз съм имал такъв проблем навръх Великден със заплаха за физическа саморазправа пред мълчаливия поглед на полицията и то само защото не можех да присъствам на две места едновременно.

Журналистите са прави в това, че Църквата трябва да излезе от мълчанието си и да вземе отношение по-глобалните хуманитарни въпроси. Лично аз отдавна чакам „Социална концепция на БПЦ” така, както направиха в Русия. Тогава всички миряни, включително и журналистите, независимо от вероизповеданието си, ще знаят за какво има смисъл да се пита и спори и за какво не. Бил съм свидетел на ситуации на фрапиращо невежество, съпроводено с непоклатимо самочувствие, които са ме карали да се срамувам заради питащия или заради братята, подложени на това нелепо изпитание.

Според мен истинският журналист трябва да търси истината, а не сензацията. Мисля, че имам право да го кажа, защото в дома ми има двама журналисти. Единият вече работи като такъв, а другият завършва образованието си. И ако наистина я търсят, те ще бъдат там, където са проблемите – при нас и хората, а не където са сензациите! Лично аз никога не съм отказвал да отговарям на всевъзможни въпроси, но е истинско удоволствие да разговаряш с човек, който е информиран, разбиращ и съпричастен и безкрайно неприятно, когато срещу теб стои такъв, чиято цел е единствено да провокира и да получи такъв отговор, какъвто предварително си е намислил, за да защити тезата си.

- Още преди да станете свещеник, веднага след промените, вие създадохте може би първото православно издателство. Какви трудности срещнахте тогава?

- Така е! Издателство „Тавор” беше едно от първите, но имаше и по-достойни от нас като „Витезда” на Иван Николов, което печаташе и през много по-неблагоприятните за такава дейност години веднага след промените и продължава да работи. Ние с г-н Кирил Маринов започнахме своята дейност едва през 1998 г. и просъществувахме малко повече от две години.

В самото начало лично аз не усещах никакви трудности, защото горях от неофитска ревност. Работех с апостолско усърдие и със съзнанието, че цял един свят е бил скриван от душите и сърцата на хората и той час по-скоро трябва да стане достъпен. Като всеки неофит, така и аз бях подведен от мисълта, че моите мисли и чувства са най-правилни и единствено спасителни, и без да се съобразявам с чуждите потребности, както и да подбирам средствата за благовестие, бързах да постигна за себе си и околните така желаната Православна реалност.

Съвсем скоро обаче, книжният пазар ни отрезви! Оказа се, че няма подготвени читатели за такава литература. Хората не разпознаваха специфичната църковна лексика, която беше изхвърлена дори и от тълковните речници, издавани от атеистичния режим, а още по-малко аскетичната терминология. Предполагам, че сте чували за т.н. отечественофронтовска езикова реформа за демократизиране (разбирай опростяване и дори профанизиране) на езика от 1945 год. Всички архаизми, включително и църковната терминология, напускат принудително речниците като ненужни на социалистическия начин на живот. Това доведе до намаляване на тиражите и пренасочване на политиката ни към издаване на брошури с катехизаторски и апологетичен характер.

Не бива да забравяме, че по онова време в България върлуваха необезпокоявани не само християнските секти, но и най-разнообразни други култове. Те заливаха хората с огромно количество душепагубна книжнина, разнасяйки я от врата на врата, а ние нямахме дори нормално разпространение. Имаше ентусиасти, като отец Стоян, които разпращаха по храмовете нашите издания, но и ние бяхме принудени да обикаляме из страната и да предлагаме на храмове и книжарници книгите си.

Но, слава на Бога за всичко!

Ако не срещаме трудности, значи нищо не променяме, а нашата цел беше да спомогнем за превъзмогването на атеистичното мислене и възраждане на православното съзнание.

А и времето беше такова. Всички бяхме окрилени от вярата и надеждата, че най-сетне ще променим нещо и ще заживеем по Божията, а не по човешката правда, а това ни изпълваше с любов и ни даваше сили. През същия период и със същата мотивация с г-н Любомир Върбанов сложихме началото и на телевизионната поредица „Иконостас”, която и до днес се излъчва с успех по „Нова телевизия” и вече има своя многобройна аудитория.

- Колко заглавия издадохте?

- Около 80. Да си призная честно, не съм ги броил. Това никога не е имало първостепенно значение за мене, въпреки че се улавям как с гордост, а понякога и с надежда за утеха, поглеждам към рафта в домашната библиотека, където са подредени заглавията ни. Минаха толкова много години, а нашата малка и изстрадала България продължава да пребивава в безвремие, затисната от недоимък и заливана от отвратителна бездуховна безвкусица, с която хората взеха не само да привикват, но и да я харесват.

Задължителната маршировка се замени от слободията и нихилистичната, войнстваща простащина. Казвам последното за да поясня, защо поглеждам и с утеха към книгите ни. В сегашните условия надали бихме могли да свършим толкова много работа за толкова кратко време! А часовникът все така неуморно си трака!

- Излезе ли вече на български важната християнска книжнина, от която атеистичният режим беше лишил България за период от близо половин век?

- Това е много обширна тема и затова няма да се впускам в подробности. Християнството има повече от 2000 години книжовна традиция. Очевидно е, че за 30-тина години това не може да бъде наваксано, като се има предвид, че и преди атеистичната диктатура не е направено кой знае какво за краткия и изключително драматичен период (около 60 години), след освобождението ни от друговерско потисничество. По-важното е дали издателствата си дават сметка какво е нужно на читателя, когато правят подбора си. Ако искаме здраво Православно общество, не трябва да забравяме, че тялото има не само глава, но и различни удове и всички те са важни и взаимопотребни.

Благодарение на издателството на „Зографския манастир” излезе много аскетична литература. Издателствата „Омофор” и „Праксис” се постараха да издадат богословски заглавия на по-високо теоретично ниво, което също е много хубаво, защото задоволиха духовните търсения на българските интелектуалци.

Появи се и качествена периодика – „Християнство и култура” например, но липсват заглавия, подходящи за бита на миряните. Много липсват такава! Знам го от личен опит не само като свещеник, но и от писмата, които продължават да идват до издателството ни. Тази празнина се запълва със суеверни страхове за магии, за края на света, но не в правилния православен есхатологичен контекст, масономания и какви ли не параноични фантасмагории. Аз, като селски свещеник, все повече се нуждая от достъпна и приемлива както за обикновения човек, така и за децата литература. Все пак това е най-масовият читател, а и най-нуждаещият се и това снизхождение е абсолютно необходимо! Не твърдя, че имам поглед над всичко, което се случва на книжния пазар. За съжаление нямам достатъчно време за това, но ползвам интернет и се информирам, доколкото е възможно. Руската Православна църква, а и братствата там, развиват впечатляваща дейност. Не само книжовна, но и мултимедийна. Има от какво да се поучим.

- Доколкото знам, сега отново се захващате с издателска дейност. Защо?

- Не, не се захващам! Аз не сам преставал да мисля за издателството ни, защото то е неразделна част от мене. През всичките тези години в пощата ни се получаваха многобройни писма с въпроси и молба за заглавия. На практика то винаги е съществувало, но във виртуален вид. Когато приех свещенство и поех Кладнишкия манастир „Свети Никола”, хранех надеждата, че там ще възродя и продължа издателската ни дейност, но действителността се оказа доста различна от представите ми. Наложи се да избирам между енорийските си задължения и мечтите си и разбира се – избрах първото!

За преживяванията и трудностите ми в този период няма да говоря, защото те не са тема на разговора ни, но там се научих на истинско снизхождение и осъзнах проблемите, за които по-горе споменах. Не е достатъчно да знаеш на теория, а трябва и да осъзнаеш. Да погледнеш знанието си отстрани и да го преживееш. Едва тогава думите и делата ти ще имат тежест! За съжаление, имайки предвид неограничения достъп до информация, посевместна практика стана хора ерудирани или просто информирани, безпринципно да тровят не само светските, а и църковните среди с неадекватното си присъствието. Тъжното е, че те са трудно различими, защото за нас българите, които изпитваме пиетет към знанието, е атавизъм да приемаме информирания за знаещ и още по-лошо - за разбиращ и можещ!

Вече втора година не се грижа за Кладнишкия манастир, обгрижвам близка енория, където тепърва строим храм и съм ефимерий на девическия манастир „Св. Троица” в с. Мърчаево. Освен това синовете ни пораснаха и вече са достатъчно самостоятелни. Дори един от тях се задоми и се отдели от нас. Видях се с повече време, а мисля и с опит, и реших да реализирам готовите за печат до момента издания. Разбира се, финансирането им е един от основните проблеми. С разбирането, благословението и съдействието на Константийски епископ Антоний става и възможно поредното ни издание, а ако е воля Божия и последващите ще намерят спомоществователи. А и ние ще реинвестираме всичките си приходи в нови издания.

- Кои ще бъдат първите заглавия в настоящата ви издателска дейност?

 - През тези 12 години като енорийски свещеник, в които стоя в непосредствена близост до човешките проблеми, аз оставам с трайното впечатление, че ние българите не осъзнаваме, а и не искаме да проумеем истинските ни взаимоотношения с Бога. Отиваме в храма само тогава, когато сме в крайна нравствена немощ или друга житейска нужда и вместо да проумеем нищожността си и да се смирим и покаем, си тръгваме с мисълта „Здраве да има, всичко ще се оправи” и „Късмет, късмет ми дай Господи!”

Това поведение е израз на дълбоко неразбиране на промислителния Божий план за човешкото спасение. Що за глупост е да искаш от Бога късмет? Ние, православните християни, имаме претенции да живеем най-съзнателно от всички хора, населяващи планетата, а се държим като туристи в Монте Карло! Господ ти казва: „Вземи кръста си и Ме последвай”, а ти искаш късмет!?Ако се научим да чуваме Божия глас и сме в съгласие с Неговия промисъл за нашия живот, то всеки миг за нас ще бъде чудо или ако е по-разбираемо, няма да се отървем от късмет. Но не! Ние искаме сами да сме „творци” на живота си и се научаваме на множество хитрости и манипулации, за да постигаме целите си. Това обаче ни довежда до конфликт с Божия промисъл, който суеверният нарича съдба и в нежеланието си да поемем съзнателно кръста си продължаваме да своеволничим.

Но да беше само това! Такова поведение натрупва огромно количество причинно-следствени връзки по отношение на обществото, в което живеем и те в по-голямата си степен са негативни. Те подлагат нас и близките ни на изпитания, които довеждат до стрес, депресии и физически заболявания, а последващите поколения дори и не осъзнават за какво точно заплащат. Това са и последиците от първородния грях – болести, неразположения и в крайна сметка смърт!

Заглавието, което ще предложим на читателите си - „Страстите и тяхното въплъщение в заболяванията”, разглежда именно тези проблеми. Авторът на книгата Николай Димитриевич е роден през 1942 г. в Москва. През 1969 година завършва Втори московски медицински институт „Н.И. Пирогов“ със специалност медицина. Впоследствие преминава клиничен стаж със специалност психиатрия, както и през курсове за повишаване на квалификацията с тематика „Избрани въпроси на психиатрията” и „Диагностика и неотложна помощ при психически заболявания”. Разглежданият в книгата метод за диагностика и лечение е патентован през 1996 г.

Книгата е базирана върху светоотеческия опит за разпознаване на греховете и борбата с тях. Написана ясно и разбираемо, без излишна медицинска терминология, за да бъде достъпна за всеки и е издадена в Русия с благословението на Иваново-Възнесенски и Кинешемски епископ Амвросий. Със своята искрена загриженост за православната руска душевност, отчитайки неблагоприятния исторически, политически и културен контекст, тя ще бъде много полезна и за българския читател.

Тя е преведена много отдавна и в нейната медицинска редакция участва иподякон д-р Людмил Вангелов от гр. Бургас, който за съжаление вече не е между нас. Посвещаваме това издание на неговата памет и изказваме най-искрените си благодарности за положения от него труд. Нека Бог направи вечна паметта му!

За последващи заглавия ми е трудно да обещая нещо. Единственото, което мога определено да кажа е, че ще се вслушаме в потребностите, въпреки че имаме готови заглавия. И светите отци казват, че когато нещо е добро в същността си, но не е навременно, е от лукавия. Съветвам и останалите издатели, не само православно мислещите, да се съобразяват с това съждение! Често чувам от светски издатели изрази подобни на: „Това заглавие е истински интелектуален пир!” Всеки знае, че преяждането, особено с неподходяща храна, води до лоши последици. Както се необходими хигиена и култура на храненето, така са необходими и читателска хигиена и култура, за да има духовно развитие и израстване.

- Кои са безценните първи заглавия, които бихте препоръчали особено на младия човек, който за пръв път посяга към християнската литература?

- Това е изключително труден въпрос. Все едно е да ме попитате кой от синовете си обичам повече. Всичко правехме с любов и съзнание за необходимост. А и какво означава днес млад човек? Те узряват житейски много по-рано от нас, но са лишени от детство и истински мечти още в утробата. Светът ги поглъща преди да са го видели. Има все пак една разлика между аскетическата, практико-приложната, теоретико-богословската, катехизаторската и апологетичната литература.

За младите хора може би са най-полезни историческите книги и патериците, за да добият първо представа за контекста, в който е създадено и се е развивало Християнството и едва след това да навлязат в същността му. Така по-правилно ще се ориентират и в последващите въпроси – какво е католицизъм и какво протестантство, какво са сектите и какво ересите и разколите. Много по-правилно ще разберат понятието догмат и то няма да има за тях онзи смисъл на „закостеняло и безсмислено ограничение”, с който днес функционира в езика ни. Ще проумеят и същността на църковните тайнства, както и смисъла на православната аскеза.

Моето любимо заглавие е „Умното възношение – за молитвата Иисусова”, което преработвам и подготвям за ново издание от много дълго време по молба на братя от Хисаря, както и втората книга „Какво е Иисусова молитва според преданието на Правослвната Църква” (Беседи на старец-монах с мирски свещеник), която е в процес на превод. И двете са съставени от Варлаамски игумен Харитон в периода 1936-38 г. В Русия те се наричат „Малкото Добротолюбие”. Повечето ни читатели знаят, че Добротолюбието е сборник от светоотечески наставления касаещи молитвата и аскезата. В тази връзка бих препоръчал и „Откровени разкази на един странник пред неговия духовен отец”, заглавие, за което непрекъснато ме питат. „Какво е духовен живот и как да се настроим към него” на свети Теофан Затворник също е забележителна книга. Ако някой иска да усети непосредствено християнската любов, то тя е най-прекият път. За по-младите, може би е по-подходящ подходът на св. Серафим Роуз. Ако прочетат „Православието и религията на бъдещето”, със сигурност ще им бъде от полза. Книгите на архимандрит (вече епископ) Лазар (Абашидзе) също са много подходящи. Рискувам да бъда пристрастен, затова ще кажа кои заглавия се търсят най-много.

На първо място искам да посоча един сборник, който ние разделихме издадохме в три книги, а именно: „Светостта на брачния съюз”, „Трудностите на брачния живот” и „Християнските отношения в дома”. За тези книги непрестанно получавам запитвания, както от млади семейства, така и хора с жизнен опит, които съжителстват с млади семейства. Това идва да подчертае казаното по-горе. Миряните съвсем не са бездуховни и търсят отговори на въпросите си, но не намират себе си в аскетическата литература, която преобладава на книжния пазар.

Този сборник е последван от двутомника на Георги Флоровски „Източните отци от ІV в.” и „Източните отци V-VІІ в.” Търсят го предимно студенти от най-различни специалности, но и много по-широк кръг читатели.

Често получавам запитвания и за изданията ни на Св. Иоан Кронщадски.

Много хубави и вече превърнали се в библиографска рядкост са книгите на Сергей Аверинцев „Ранновизантийската литератера – традиции и поетика” и „Кратка история на Византийската естетика” от Виктор Бичков. За последната доста често получавам запитвания.

 - Как се чувства един български свещеник в днешния объркан български свят? Кои са най-забележими препъникамъни във всекидневната му дейност?

- Преди точно десет години ми зададохте същия въпрос. За съжаление, нищо не се е променило. Хората са все така суеверни и продължават да свеждат нашата религиозна функция до битово-жреческа! Не можем да ги виним! Вината е наша! Но продължава да съществува и проблемъта с недоверието, за който също говорихме тогава. Ако отнемаме нещо, трябва да предложим друго и то на разбираем език, за да може човек да направи разумен избор. Да гълчиш хората, че са невежи и суеверни, е като да водиш стадо с ругатни! Но Христовото стадо е словесно и не бива да бъде унижавано! Ние сме призвани да му благовестим, а не до го плашим и лишаваме от устои.

Проблемите са толкова много, че дори не зная кои са най-значимите. Може би най-същественият е този, че все още ни държат далеч от децата. От една страна заради образователната политика на държавата, а от друга, поради предубежденията на родители и учители. Какво очакваме да поникне, след като няма къде да посадим? Учили сме ги на „приказки”, в които никой вече не вярва!? Не вярвате в човещината, в любовта, взаимността и саможертвата? А в какво вярвате тогава? А може би точно затова живеем така вече повече от 20 години! Лишаваме подрастващите от идеали и ги превръщаме в консуматори, а след това страдаме от претенциите, бездушието и егоизма им. Но нали и ние сме били такива и сме самооправдавали поведението си. Как да се изправим сега срещу себе си? Получаваме си заслуженото, защото „Бог поругаван не бива!” Едва тогава тичаме в храма, осъзнали, че нещо е трябвало да се направи много по-рано. И пак най-често с мисълта, че не ние, а някой друг ни е виновен!

Тук искам да припомня още една тема от онзи разговор, който водихме преди десет години – канонът и молитвите на св. Киприян.

Медията, в която работехте, качи нашият разговор в интернет. Оттогава не мога да се избавя от неуместни обаждания и посещения на хора, които дори не са дочели какво съм казал. Изписват Киприянова молитва в търсачката, попадат на моето име и решават, че аз съм човекът…

Братя и сестри, моля Ви, разберете, че православният свещеник не е нито Гандолф, нито Дъмбълдор от книгите, които давате в ръцете на децата си! Ние сме Божии съработници и проводници, а не разпоредници с Божията благодат. Само Бог може да ви помогне, а това зависи от вашето отношение към Него. Сам Той казва: „Твоята вяра те спаси!” Когато се изправите пред проблем, вгледайте се най-първо в себе си, а не бързайте да вините някой друг, защото ако не сте прави, слагате двоен грях върху си! Без участие в Църковния живот няма как да се ползвате от Божията благодат. Без самонаблюдение, покаяние и изповед, Тя също няма да ви е от полза!

„Църквата ни спасява с това, че тя ни облагодатява, тя ни кара да бъдем разумни. Първо трябва да погледнем в себе си. Причината може да не е злонамерен външен деятел, може да сме самите ние. Какво искаме ние? Ние искаме да подредим живота си така, както ни харесва, без да вложим нищо, което е свързано с религията, която уж изповядваме и от която търсим помощ.”

Неуместно и неприсъщо за християнин е съждението: „Абе нещо не ми върви, значи някой ми пречи!” А защо не си кажем: „Защо се случи така с мене? Защо Бог го допусна? Може би ме изпитва? Дали не сгреших или прекалих в претенциите и постъпките си?” Прочетете поне книгата на праведния Иов, преди да търсите врагове и зломишленици!

Разбира се, по този повод идват и хора, които са объркани и чисти като деца и сълзите им са до болка трогателни, защото те тепърва проглеждат за духовната битка, която се води за човешката душа. Тях не можем да виним за нищо, защото те и нищо не знаят. Изборът тепърва им предстои! Такива или не се връщат повторно, или приемат Църковния ред и търсят съзнателно Църковните таинства.

Съпътстват ни и редица суеверия, фолклорни предания и неуместни вярвания, които трайно битуват сред миряните и срещаме голяма съпротива при разграничаването им от църковните ритуали. Много често суетенето и грижата за тях изместват същината на събитието. Това е особено характерно в гробищните паркове, където голяма част от храмовете са превърнати в магерници и при прословутите „курбани”.

Думата курбан е арабска и е дошла в нашия език през турския във връзка с кръвната жертва, която мюсюлманите дават в края на "хаджа" (обичайното годишно поклонение в Мека, откъдето пък е дошла думата хаджия). Тя символично изобразява жертвения акт на пророк Ибрахим (Авраам). Това е благодарствена жертва, която обичайно се раздава благотворително на по-малоимотни и бедни. Христовата църква не приема кръвната жертва и затова е неуместно да се носят в храма убити животни, за да се благославят или пък живи за да се одобри насилствената им смърт. В случай, че някой е решил да даде "благодарствена" или "клетвена" трапеза, той може да направи това с постни ястия или да донесе сол за освещаване. Трябва да се знае, че курбанът по нашите земи носи още по-древни, езически корени и цели да спечели благоразположението на Господа, Божията майка, и Божиите угодници така, както в древността е целял да умилостиви божествата на природните стихии. Той не може да замести липсата на християнска добродетелност в живота ни. За препоръчване е, при вътрешна необходимост от благодарност за необяснимата и неизразима Божия милост, която ни е оказана при чудното ни избавяне от каквото и да било зло обстоятелство: бедствие, болест, катастрофа и пр., да се обръщаме към Бога с "Благодарствен молебен", който може да бъде съчетан и с "благодарствена трапеза". В този ред на мисли е уместно понятието "курбан" да бъде заместено с "братска трапеза" (израз от апостолско време) и при всички други случаи, като например храмовите празници.

- Какъв беше вашият път към вярата?

- Нямам какво да добавя към това, което Ви казах преди 10 години. Може би с възрастта и опита някои неща изглеждат по-различно. Кръстих се късно, на 31 години в съвсем разумна възраст и със съвсем ясното убеждение, че това е пътят, който съм избрал и ще следвам. Причината беше сериозна житейска криза с разпад на почти всички ценности. Не съм мислил да ставам свещеник в началото, разбира се, но записах Духовната академия с надеждата, че ще обогатя познанията си за вярата, на която се посветих. Тогава за първи път попаднах в Кладнишкия манастир. Беше случайно, може би случайно, макар че Бог промишлява за всичко и колкото повече опит придобивам в това, което правя, се убеждавам, че действително много неща са промислени за нас, преди ние да ги извършим.

Мисълта да стана свещеник зрееше у мен и преди това, но Кладница направо ме разболя. Там току-що бяха снимали филма "Граница" и манастирът беше неузнаваем. Тогава направих постъпки в Софийска митрополия за свещенически сан. Исках вандалщината и разрухата там да престанат и това място да се спаси. Но ръкоположението ми се забави 10 години, през които създадохме издателство “Тавор”. Сега съм благодарен, че стана така, защото ако тогава, с онази нездрава неофитска ревност бях приел свещенически сан, аз нямаше да мога да имам търпимост нито към хората, нито дори и към себе си, за да мога да се справя. Вероятно щях да се опитам да решавам по агресивен начин проблеми, които се решават с търпение и разбиране. Бог да пази Светата Кладнишка обител!

- По Великден църквите наистина се пълнят с хора. Какви са вашите наблюдения на свещеник - знаят ли масата от хората какво празнуват?

- Истина е, че храмовете на Великден са пълни, но защо не са пълни и през страстната седмица, когато цялата Църква скърби за Божествената саможертва? Как ще се зарадват на Христовото Възкресение, когато не са преживели страданията и смъртта Му? Всичко това идва да отговори, че малцина знаят за какво точно са дошли! Може би заради необичайната атмосфера, среднощния мрак, пламъчетата на свещичките и камбанния звън. Преживяването е необичайно и запомнящо се. Обикновено, когато свещеникът влезе в 11.15 в олтара, храмът, а и църковният двор, са пусти. Като излезе в 12.00, няма как да се добере до изхода, а и дворът е претъпкан. Когато след това отново влезе вътре, докато свърши канонът и започне литургията, пак не е останал никой! Обикалянето около храма (което между впрочем се прави в петъчната, а не в съботната вечер), свещите, шарените яйца и трапезата, на която някои бързат да седнат още посред нощ, изместват Празникът на празниците и Божествената трапеза!

На всички, обаче, които достойно се подготвят да посрещнат Светлото Христово Възкресение, желая леки и спасителни пости, както и радостно посрещане на Празника! Нека нетварната Божия благодат, която за пореден път ще слезе от небесата под формата на нетленен огън като свидетелство за Божието Възкресение, ги изпълни и съпътства във всичките им добри начинания!

 

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

05.05 2013 в 09:34

Чудесно интервю, което буди размисли както за мястото на БПЦ , така и за болното време, в което живеем. Радвам се, че все още има такива свещеници като отец Илия. Бог да му даде сили , за да продължи делото си.

03.05 2013 в 15:10

Слава Богу, освен мУтрополити имало и добросъвестни църковници: този "селски" свещеник изглежда по-достоен от "дядо" Никола Методиев Стоименов ("Севастьянич" според съветските му господари) ЕГН690719**** парашутиран от Комитета за ДС от Коньовица за "пловдивски" владика. Арогатен невежа.

А и критичният коментар е справедлив: БП"Ц" е отчайващо МУТРОПОЛИТизирана, и все по-лошо става.

Данъкоплатци в свободна България има всякакви. АТЕИСТИТЕ знаят, че бог няма. АГНОСТИЦИТЕ не знаят дали има бог. ГНОСТИЦИТЕ (грц. гнозис=познание) познават Бога лично, вътрешно, интимно и отхвърлят професионалните платени посредници -жреци, шамани, църковници- още от незапомнени времена, отпреди институционализираното християнство (вж. Евангелията на Тома “Неверни”, на Магдалина, а и за Юда, изпълнител на Разпореждането - от разкопките при Наг Хамади); затова ги преследват всички Организации. Инквизиция, клади и т.н. През нашенското Средновековие имаше Богомили с такава нагласа, и последователите им Катари из Френско. (Анатема ли каза, отче?)

АПАТИЦИТЕ пък нито знаем, нито се интересуваме от цялата тази тематика (преобладаващото мнозинство в племето българи сме - мълчаливи, но пълноправни наследници и ние на дедите, плащали владичина и градили, макар и да нямаме членска значка ”ВЦЪРКОВЕН” под ревера днес). А пък ВЯРВАЩИ има всякакви, тъкмо там вече почва голямата суматоха, как всеки е по-КРИВОверен от ближния си - и драпа да докопа Ключовете и Нот. Акта ... (Доходно казино Невски, Ленче ле, ша праим догодина, йе-йе-йеa!)

03.05 2013 в 12:28

Определено.

По всичко изглежда, че БПЦ и нейните служители са представителна извадка от българското общество. Виновни са им атеистичната власт, неграмотните и суеверни миряни, сектите и култовете. Както и други хора, които не са направили каквото е трябвало.

Ни думичка за това, че БПЦ служи на силните на деня и така откакто изобщо я има. Ни думичка за това, че и на тях служи през куп за грош, та много-много и те не я тачат. Ни думичка за това че най-старата институция, занимаваща се с PR, прави евтини сценки като на пловдивската митрополия спрения ток и на приюта на отец Иван незаконните сгради.

Как няма да ви държат далеч от децата, след като сте умалено копие на безобразната ни държава? Дерибеи, търгаши и мутри си имат хората навсякъде, няма нужда да ги търсят в Храма.

Която и притча да зачетете, ще видите колко чудеса прави един голям човек, преди да му повярват хората и да го последват. Защо не направите и вие някое дребно чудо? Простичко такова, като да откажете явно неморални подаръци, да постегнете управлението на църковните имоти, да се опънете за някоя глупост на властта? Вместо да заклеймите някой концерт на някоя вносна певачица, да заклеймите кражбите, корупцията и неграмотността?

ТРЯБВА да извървите пътя от жреци до свещеници. Някои и жреци даже не са.

03.05 2013 в 10:35

Много интересно и поучително интервю!