Колко години са нужни, за да стане Първата световна война история

OFFNews Последна промяна на 06 януари 2014 в 20:52 8290 1

Владимир Глигоров
Владимир Глигоров

По повод наближаващата стогодишнина от избухването на Първата световна война (28 юли 1914 – 11 ноември 1918) независимият сръбски сайт Pescanik.net публикува коментар на световно известния икономист и политолог Владимир Глигоров. Авторът е син на първият демократично избран македонски президент Киро Глигоров. Анализът му е фокусиран на отношението към историята в страните от бивша Югославия и по-специално това на сръбските учени и общественици към Първата световна война. Глигоров остро критикува Белград за отказа му да отдели съвременната политика от зле интерпретираната си история.

*Владимир Глигоров, Peščanik.net (Сърбия)

Четейки това, което се изписа за Първата световна война, Гаврило Принцип и историческата наука, трудно може да се избяга от заключението, че отношението към стотната годишнина от Голямата война зависи от връзката между историята и политиката. Предвид факта, че в Сърбия историята още е политически жива, неразбирането към тази връзка е огромно в онази част от света, където нещата стоят по друг начин.

Първо ще взема за пример самата историческа наука. Както и други са забелязали, коментаторите, били те историци или любители, да речем писатели, реагират към някои нови книги за тази война сякаш са мотивирани от патриотични или национални, или държавни интереси, а не от чисто научни.

Това, разбира се, говори много за разбирането на историците в Сърбия за призванието им, и нищо за самата историческа наука, нейното положение и ролята, която тя има в други страни. Наистина, историческата наука по света е под много по-силно методологично и изследователско влияние, както и такова от напредъка другите науки, тя е с много по-голям достъп до данни, и е много по-малко зависима от местните среди, в които историците се образоват и работят. Това е видно и в новите книги за Първата световна война (особено “Сомнабулите” на Кристофър Кларк - Christopher Clark, „The Sleepwalkers“), независимо от това какъв е научният им принос.

Историческата наука като средство на държавната или националната политика – това не е приемливо описание на състоянието на нещата в развития свят, макар че изглежда, е такова в Сърбия, където развитието на науката, водещо обикновено до преразглеждане (ревизия) на наследените разбирания, се оценява като злонамерено, ако идва от чужденци, и, предателско, ако става дума за местни историци.

Това води, което е вторият ми пример, до почти комични твърдения за това каква е мотивацията на историците в страните, засегнати от Голямата война. Не се вижда, че, да речем, за Австрия Австро-унгарската империя и Хабсбургската монархия са история, която няма никакво съвременно политическо значение. Същото се отнася, макар и по друг начин, за Унгария и, в крайна сметка, за всички страни, създадени от руините на двойната монархия. Същата несвързаност съществува между онази Германия от Първата и Втората световна война и тази днес. Често се твърди, че в това, в установяването на този германски дисконтинуитет, значителна роля са изиграли германските историци и интелигенцията въобще. Защото са посочили политическата отговорност на своята държава и в двете войни, и, което е още по-важно, пагубната връзка между историята и политиката на свързаност между държавните и национални интереси, довели до тези две световни войни и, оттам, до необходимостта от развързване на съвременната политика от националната история. Тоест, необходимостта тази политика да отиде в историята.

Тази непоследователност между историята и политиката съществува и в страните победителки. Европейската общност е продукт на схващането, че т.нар. реалполитика, онази, която се базира на конфликта и баланса на силите, трябва да се остави на историята. Дори и онези, които разсъждават за политиката след Европейския съюз, виждат в нея средство за освобождаване и всякак биха искали да запазят системата на мирно, а не военно решаване на спорове. Тъй като това не се разбира [в Сърбия], още по-малко се разбира, че страните победителки нямат интерес от отбелязването на стогодишнината от Първата световна война като противопоставяне на отговорността на победените и триумфа на победителите. По-естествен се оказва стремежът да се подчертае прекъсването на връзката между трагичната история и съвременната политика.

В този контекст би трябвало да се разглежда и всичко, което се пише за атентата и за автора му Гаврило Принцип. За сравнение, навсякъде, а не само в Австрия, Франц Фердинанд е историческа личност, която не вдъхновява никого за нещо специално. За историческата наука, той, разбира се, не е маловажен. Същевременно начинът по-който се гледа на Принцип в Сърбия е далеч от мнението, че той е просто една историческа личност [като Франц Фердинанд]. Той и неговият акт са политически релевантни в Сърбия. От това следва и тази пълна непоследователност, когато се говори за неговите мотиви, за самия атентат, както и за влиянието, което е имал за избухването на войната.

Непоследователността се изразява в това, че, от една страна, политическите му цели се смятат за оправдани и оттам се смята за оправдано и избраното от него средство, докато, от друга, се отхвърля твърдението, че този акт е имал каквото и да било влияние над войната, която избухва след това. Войната все едно би се случила; Австро-унгарската империя все едно би се разпаднала; всичко би било същото и без атентата. Понякога сякаш се казва, че това, както го характеризират, „тираноубийство” е било чисто експресивен акт (впрочем, убитият престолонаследник не е бил тиранин), лишен от какъвто и да е осъзнат политически смисъл (Принцип, напълно предвидимо, бил жертва). В същото време се смята, че политическите цели, югославски или сръбски, са били оправдани не само тогава, но, особено вторите, и сега. Същото важи и за всички средства, употребени тогава и оттогава, пък дори и онези, които, ако се появи възможност, биха били употребени и в бъдеще. Тоест, историята е политически жива.

Оттам идва и следното недоразумение: за Европа стогодишнината е възможност да се изтъкне дисконтинуитета [между историята и полилтикат], а за Сърбия – отново да утвърди приемствеността.

*Владимир Глигоров е роден през 1945 г. в Белград. От 1995 г. насам е член на Виенския институт за международни икономически изследвания. Гостуващ лектор в във Виенския университет. Син е на първия демократично избран македонски президент Киро Глигоров. Изтъкнат експерт по балкански въпроси, особено по отношение на Сърбия. Черна гора и Република Македония. Получава висшето си образование през 70-те години в Белградския университет и Колумбийския университе в Ню Йорк. В биографията му пише, че говори английски, френски, немски, руски, сърбо-хърватски и македонски, както и че е гражданин едновременно на Австрия, Македония и Сърбия.

**„Пешчаник“ (Pescanik.net) е независимо радио предаване на две скандални за Сърбия журналистки Светлана Вукотич и Светлана Лукич. Неговото мото е „Ако ви е добре, тогава нищо.“ В продължение на 11 години „Пешчаник“ се излъчва (макар и с нарочни смущения) на честотите на Б92 – сравнително независима в миналото медийна къща. От близо три години насам предаването може да се слуша само през интернет страницата pescanik.net и 12 малки радиостанции в Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина и Косово. Екипът на Пешчаник е подчертано граждански настроен, а авторите му се застъпват за скъсване с националистическото наследство на Сърбия от 90-те години на миналия век.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

07.01 2014 в 10:58

Дългата Депресия завърши с Първата Световна Война.
Голямата Депресия завърши с Втората Световна.
Как ще завърши сегашната депресия?