Кога започват войните

OFFNews 02 септември 2014 в 15:45 17953 26

Каква е причината за ескалацията на напрежението между Русия и Украйна? Отговор на този въпрос търси политологът Мария Снеговая, докторант на Колумбийския университет, в текст за "Ведомости". 

Ето и целият текст на Снеговая:

Напрежението между Русия и Украйна продължава да расте. Миналата седмица се появиха доказателства за присъствието на повече от хиляда руски военни на територията на Украйна. Защо Русия иска ескалация на конфликта? Отговорът на този въпрос не е толкова очевиден.

Войната би трябвало да е скъпо и непопулярно начинание с непредсказуем изход. Затова на пръв поглед за страните винаги би било по-логично да се договорят помежду си с мирни средства. Въпреки това обаче човечеството обича войните. Само в момента в света има над десет големи въоръжени конфликти със смъртност над 1000 души на година. През XX век е имало над 260 големи въоръжени конфликти, в които са загинали общо около 160 млн. души.

Така че защо страните започват войни? Както показва опитът, да се вярва на думата на политиците за причините за началото на една война е безполезно. Затова ще се обърнем към политолозите. В международните отношения е много популярна теорията на неореализма, за основател на която се смята американският политолог Кенет Уолтц. В рамките на неореализма основни участници на международните отношения се смятат най-вече големите държави (като Русия и САЩ). Малките и слаби страни (като Украйна) са зависими от решенията на големите играчи. При отсъствието на върховен арбитраж-съдия на световния олимп цари анархия, където всяка страна е принудена да се притеснява за самостоятелна защита на собствените национални интереси (преди всичко на националната безопасност). Основният начин за защита на интересите е заплахата за използване на сила. Ако други страни заплашват жизнено важни интереси на дадена държава, тя започва война.

Един от поддръжниците на теорията на реализма – професорът от Чикагския университет Джон Миршаймер, неотдавна публикува статия във Foreign Policy, в която се опитва да обясни ескалацията на руско-украинския конфликт именно с позицията за национална безопасност. По мнението на Миршамайер за конфликта са виновни преди всичко западните страни.

Според него за Русия най-важната задача за националната безопасност е обезпечаването на буферна зона със страните членки на НАТО. С разпадането на Съветския съюз страните от НАТО игнорират загрижеността на Русия по този повод и много активно са придвижили НАТО на изток. От средата на 90-те години на миналия век администрацията на Клинтън пробутваше идеята за разширение на НАТО, в резултат на което през 1999 г. в НАТО бяха приети Чехия, Унгария и Полша. През 2004 г. към тях се присъединиха още седем източноевропейски страни. Въпреки че в този момент Русия беше твърде слаба, за да отговори със свои стратегически интереси.

Според Миршаймер ситуацията се променила през 2008 г. Въпреки че през април 2008 г. на среща на върха в Букурещ НАТО отказа да предостави на Грузия и Украйна план за действие за присъединяване към алианса, по настояване на Буш-младши в комюнике от срещата да бъде включено, че Грузия и Украйна някога непременно ще станат членки на НАТО. По думите на Миршаймер това комюнике е преляло чашата за Русия. В изказване на закрито заседание на същата среща на върха Путин заплашил, че ако Грузия и Украйна бъдат включени в НАТО, той ще бъде принуден да създаде между НАТО своята граница буферна зона (Абхазия и Южна Осетия в случая с Грузия, а Украйна просто ще престане да съществува). Според Миршаймер следващата стъпка на Путин била войната с Грузия в същата 2008 г. с цел да се обуздаят стремежите на Михаил Саакашвили към НАТО. След като в Украйна в резултат на февруарската революция от 2014 г. беше свален проруският президент Янукович и започна подготовката за евроинтеграция, Путин я възприе като начин западните сили да изтеглят Украйна в зоната на своето влияние. Резултат на това е настоящият въоръжен конфликт с Украйна. 

Макар че в теорията на Миршаймер има съществени пропуски. Преди всичко остава неясен въпросът защо Русия относително спокойно реагира на присъединяването към НАТО на други страни, с които Русия има сухопътни граници – Полша, Естония, Латвия и Литва през 1999 и 2004 г. Общата сухопътна граница на Русия с тези страни е около 1000 км (два пъти по-малко от тази с Украйна, но три пъти повече от тази с Грузия). Т.е. заплахата за „интересите на националната безопасност“ на Русия според разбирането на Миршаймер не е малка. Освен това минимум до 2008 г. Русия досто активно развиваше сътрудничеството си с НАТО чрез миротворчески операции.

Както отбелязва „Коммерсант“ Владимир Путин още през април 2008 г. реагира много по-остро на възможността Украйна да се присъедини към НАТО, отколкото Грузия. По информация на „Коммерсант“ „за Грузия руският президент говори напълно спокойно и между другото... Когато стана въпрос за Украйна обаче, Путин се запалил. Обръщайки се към Буш, той казал: „Нали разбираш, Джордж, че Украйна – това даже не е държава!“.

И накрая, остава неясно защо възможността за присъединяване на Украйна към НАТО толкова е изплашила Русия точно през февруари 2014 г. Преди присъединяването на Крим към Русия временното украинско правителство не предприе активни действия за присъединяване към НАТО. Още повече, че именно агресивните действия на Русия през последната половин година подтикна Украйна към ускоряване на интеграцията, а не обратното.

Това, че присъединяването на Крим се случи през март 2014 г., се обяснява по-добре с латернативна хипотеза. Както отбелязва Стивън Уолт в книгата „Революция и война“ (1996 г.), исторически войните много често следват революциите. Една от причините за това е, че след революция страната често се оказва временно отслабена, от което се възползват враговете й. Макар че още по-често старорежимните страни атакуват младите постреволюционни държави с цел да възпрепятстват прехвърлянето на революционните идеи на своя територия. В този случай страната-агресор, атакувайки постреволюционната страна, решава въпроса с вътрешна, а не с външна политика. Исторически подобни интервенции са се случвали по време на френската, руската и иранската революции. В книгата „Сблъсък на идеите в световната политика“ (2010 г.) Джон Оуен отбелязва, че след революциите често следват периоди на активна борба между конкуриращи се политически системи и идеологии за влияние в страната, където се е случила революцията. 

При това както показва Акос Лада от Харвардския университет, вероятността за въоръжен конфликт е по-голяма, ако две страни (старорежимна и постреволюционна) имат обща културна идентичност., но различни политически системи. Лидерите на страните с авторитарни системи в голяма степен са обезпокоени, ако смяната на политическия режим към по-либерален се случва в културно близка страна. Защо? Защото културно близката страна се явява по-ярък пример за подражание на населението на авторитарната страна. Да вземем за пример Северна и Южна Корея. За севернокорейците по-нагледен пример за подражание се явява културно близката Южна Корея, а не например далечните и културно чужди САЩ. Отлично осъзнавайки тази заплаха, севернокорейските власти максимално ограничиха контакта на своето население с южнокорейците. Още повече, че бяха положени максимални усилия (до военна ескалация), за да се сформира в очите на севернокорейците образа на Южна Корея като вражеска, а не братска страна.

Друг пример е влизането на Русия в Унгария през 1849 г. по времето на европейските либерални революции, свързано със страха на Николай I, че след Унгария революционните настроения ще преминат и в Полша (влизаща тогава в състава на Руската империя). Културната близост между двете страни прави демократичната революция в едната страна незабавен и ярък пример за подражание в съседната автокрация.

Събитията в Украйна по-ясно могат да бъдат поставени именно в тази хипотеза. Сходството между културните идентичности на украинците и руснаците е свързано с тяхната езикова, религиозна и етническа близост. Много руснаци имат роднини и познати в Украйна. Затова е по-логично да се предположи, че резките действия на руската власт през ноември 2013 г. и началото на февруари 2014 г. са предизвикани преди всичко от продемократичната революция в Украйна и заплахата от построяване на конкурентна демократична система съвсем близо до Русия в случай на успешна интеграция на Украйна с ЕС. Заплахата от присъединяването на Украйна към НАТО е вторична в този контекст. Влизайки в Украйна, Русия преди всичко решава своите вътрешно-, а не външнополитически проблеми.

Виж още за:
Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови

Още от Анализи

Коментари

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!