Няма нужда някой телевизионен водещ да става политик "на живо", за да започнем да го наричаме бивш журналист. Как така бивш? А бил ли е настоящ? И защо някои бъркат журналистиката с маскарад, пита Татяна Ваксберг в коментар за българската секция на "Дойче веле".

Публикуваме текста й без редакторска намеса:

Българската публичност е твърде богата на журналистика-менте и твърде пострадала от журналистика-менте. Толкова често е страдала, че не е ясно защо продължава да смята ментето за оригинал. Сигурно за да има от какво да се разочарова непрекъснато. Първият белег на журналистиката е никога да не влиза в инцест с други професии. Независимо дали това са професиите на инженера, тракториста или политика.
Политиката изкушава много журналисти навсякъде по света, но в България положението е буквално бедствено. Надали ще се намери друга страна, в която броят на останалите в журналистиката да е по-малък от броя на онези, които са я напуснали в името на политиката. Този проблем е достатъчно популярен, но той не е основният. Основният е как един журналист гледа на собствената си професия още докато я упражнява.
Какво точно беше журналистиката?
Първо, журналистиката не е дете на политиката, нито родител на политиката. Тя не е обвързана с послушание, нито с покровителство. Напомнянето се налага заради един пример от актуалния печат: човекът Х казва, че докато е работил като журналист е искал да помогне на политика У. Просто му е имал доверие; искал да живеее в една по-добра страна и вярвал, че политикът У може да я направи такава. В България подобни думи водят предимно до обвинението, че журналистът е "повратлив" - днес обича едного, утре - другиго. Почти не се чува по-адекватното обвинение - че журналистиката изобщо не е занимание за помагане или развенчаване на даден политик. Тя е занимание, чрез което хората да научат нещо или да се ориентират в нещо.
Второ, журналистиката не е пазител на националната сигурност. Тя не може да скрива информация, която да навреди на "имиджа" на страната и не описва чуждите държави според това какво мисли за тях разузнаването. Уточнението се налага заради подозрителната многолюдност на хора от службите в журналистиката. Включително и на такива, които твърдят, че се гордеят с това, че са "разузнавачи". И че наученото в разузнаването много им помагало в журналистиката, двете професии много си били приличали. Не само че не си приличат, ами са антагонистични една на друга. Едната е призвана да крие информация, другата - да предоставя.
Трето, журналистиката не е платформа за платени услуги. Журналистическият труд се плаща единствено от работодателя и от крайния потребител, не и от героя на историята. Уточнението се налага заради една публична тайна - че множество български медии взимат пари от бизнесмени и политици, за да предоставят дадена информация или за да не я предоставят. Мълчанието по темата доведе до популярния днес израз "медии-бухалки", но този израз нито е изчерпателен, нито достатъчно ясен. Съществуват и медии, чийто шантаж е изразяван по-фино от този на "медиите-бухалки". Това не го прави по-малко шантаж.
Четвърто, истинската журналистика съществува, тя не е мираж и не е продукт на наивно бръщолевене. Тя съществува дори и в България - страна, в която толкова много е вече направено за размиване на границите между редно и нередно. Колкото повече я открояваме, толкова по-малко шанс ще има заместването на журналистиката с шантаж, шпионаж и политика.
Два примера от Европа
И последно - два примера от двете най-развити европейски страни. Във Франция журналистическата карта се издава при едно условие (сред много останали): кандидатът трябва да докаже, че повече от 50 процента от дохода му е продукт на журналистическа дейност (изискване, което много български журналисти не биха покрили). В абсолютни числа този доход трябва да е по-висок от половината минимална работна заплата (изискване, което в България би било смехотворно предвид ниските нива на минималната заплата). Картата се издава от специална комисия и се подновява ежегодно. Няма значение дали кандидатът е на щат в някоя медия или не.
Последното условие важи и за Германия. Там картата се издава от творческо-синдикални съюзи, при условие, че кандидатът плаща членски внос и спазва етичния кодекс на съответната организация. Основните принципи на тези кодекси са добре известни, сред тях са непременните изисквания за достоверност, точност и независимост на поднасяната информация - всичко това, което по-масовата журналистика в България не притежава.