На Валери Жаблянов му се наложи, макар и през зъби, да твърди, че обявяването на Народния съд за „необходимо и неизбежно правосъдие” е лично мнение. Независимо че беше част от официално разпространено Обръщение на Изпълнителното бюро на БСП. Очевидно стана, че е направен гаф, съпоставим по мащабите си с „Демокрацията ни отне много” на Корнелия Нинова или дето сме били 80 процента дебили според Иво Христов. И за да не падне отговорността върху партията (по добре познатия маниер от годините на комунизма), трябваше да я поеме отделен неин член.

Гафът обаче далеч не се състои в оценка, която се разминава с колективните нагласи, а в изричането им на глас. Показа, че БСП продължава и до днес да оправдава най-кървавите репресии на предшественичката си, да ги приема за исторически необходими. И не е ясно кога ще реши, че историята пак я е изправила пред такава необходимост.

Ако не беше така, поне щеше да използва повода да каже с какво нейната позиция за Народния съд е по-различна от личното мнение на Жаблянов. Можеше дори да си припомни епизода от собствената си история, в който Георги Димитров от Москва с телеграми диктува на съдебните състави: „никой не трябва да бъде оправдан“ и „никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“. Тогава щеше да се разбере, че въпросът не е в това дали Народният съд е бил необходим и неизбежен, а в това, че той въобще не е бил съд, защото присъдата (обикновено смърт) е предхождала процесите. И да го наричаме през 2018-а правосъдие е гавра с паметта – и на жертвите му, и на нацията.

Явно е, че обръщението, станало впоследствие мнение, е резултат от изнервеността, че най-после събитията от онези времена няма да се преподават в училище като героичен антифашистки епос, а като престъпна разправа с политически опоненти, или просто с такива, които мислят различно.

Децата ще разберат, че хората през соца добре са знаели, че са жертва на историческа нелепост, при това съвсем не необходима и неизбежна, и само са я чакали да свърши. А по-смелите по различни начини са се борили с нея и са се опитвали да ускорят края й.

ГЕРБ, както можеше да се очаква, отстъпи и за Истанбулската конвенция. Политическите пасиви в случая обаче са далеч по-големи, отколкото изглеждат. Защото не става дума просто за един европейски документ, а за поредния опит християнските ценности да бъдат изнесени от Европа и ЕС по Православната дъга.

Това е стара „хибридна хватка”, която трябва да накара хората тук да мислят, че животът там е перверзен, някаква либерална оргия, в която мъжете не са мъже, жените не са жени, а децата от малки ги принуждават да стават хомосексуалисти.

Нека си спомним, че в началото на прехода подобно беше отношението към силното тогава дясно. Левите, когато усетиха, че губят идейната битка с него, гледаха да изкарат лидерите му гейове. Така хем публично налагаха хомосексуализма като негативен етикет, хем го лепяха върху политическите си опоненти, за да ги компрометират. Но това са малките цели на хибридната хватка, голямата е да излезе, че предмодерни шуро-баджанашки общества като нашето са по-морални от развитите. Че баш ние сме носители на християнските ценности.

Те обаче оцеляват в модерния свят само защото още има кой да ги превърне в част от него, вместо да ги използва като схоластичен упрек към желанието на днешните християни да разширяват териториите на мисленето, свободата и толерантността си.

*Коментарът на доц. Г. Лозанов е от авторското му предаване "Необичайните заподозрени" по телевизия Bulgaria ON AIR.