Три кучета - разказ от Здравка Евтимова

Аспарух имаше кучета. Разкъсаха котки, белки, невестулки, кокошки. Не бяха някаква прехвалена порода – местна хубост мелези, едри и зли. Разхождаше ги из селото – там се мотаеха старци. Като ги погледнеш, се досещаш къде ги е захапала болестта и общо взето е ясно колко им остава. Бабичките бяха друга съставка на човешката раса – и те куцукаха, кашляха, обикновено ги болеше сърцето – но не умираха. Така се бяха приспособили към смъртта, че тя заспиваше в чантите им и я разнасяха напред-назад като портмоне.

Аспарух и кучетата му бяха съвсем друго нещо.

Наста не беше бабичка. Казваше се Анастасия, но кой ще си криви езика с такова усукано име? Гледаше общо пет бабички и така припечелваше нелоши пари. Можеше да припечелва още, но не ѝ се крадеше. Започваше сутрин в пет – всичките си баби наричаше Добра – Добра 1, Добра 2 и така до Добра 5. Бабите нямаха кучета, нито котки. Наста им беше и куче, и котка, и внучка, и дъщеря, и снаха, и сестра. Две от тях бяха с акъла си – Добра 3 и Добра 4, другите не бяха. Наста беше тяхната градина, беше печка, дъжд, ориз. Тя получаваше пенсиите им и си удържаше точно колкото й се полага, със стотинка не мамеше, защото обичаше тези дърти момичета.

Самата тя беше отгледана от баба си. Майка ѝ бе заминала в Германия, а може би в Австралия да гледа бабички, но беше хубава жена, а хубавата жена не гледа живи мощи, а мъже. Беше се омъжвала веднъж или може би два пъти, после престана да се омъжва, но Наста вече бе пораснала и нямаше нужда някой да се грижи да нея. В бележника ѝ имаше шестици, но тя не виждаше за какво ще й послужат. Никой не поглеждаше оценките й.

Аспарух не се интересуваше от шестиците и дипломата на Наста за интериорен дизайн, което той не знаеше какво означава. Наста – така я кръсти той.

– Ти си хубава жена. Хубавата жена не гние при дърти кофи – беше ѝ казал Аспарух. – Хубавата жена е родена за мъже.

Наста беше човек от особено тесто. Но това щеше да й изяде главата.

– Тичай у ляво – отвърна тя на Аспарух. Тогава двете бабички, които бяха с всичкия си, замръзнаха и не можаха да произнесат дума пет минути след това.

– Дете, знаеш ли кой е тоя? – избъбри Добра 3. И чак след два дни добави: – Може да ти намерят ръцете с някой куфар, а главата ти, момиче, въобще няма да я намерят.

Наста каза:

– Нека опитат.

Аспарух отиваше в градините, които някои мераклии граждани още поддържаха от глупост, прескачайки до Розено в събота. Когато черешите узрееха през май, Аспарух влизаше в градината – ако собственикът бе глупак и заключеше вратнята на двора си с катинар, Аспарух вдигаше ръка към небето или я спускаше към маратонките си. Бабите Добра 3 и Добра 4 - все още с ума си - знаеха, че чифтът струва 2 000 евро. Това бяха пари за шест пенсии.

Ако Аспарух вдигнеше ръка към небето – добре, момчето, дето се тътреше непрекъснато след него, разбиваше катинара, Аспарух влизаше и си береше череши. Ако нямаше настроение, момчето му береше череши, а ако и момчето нямаше настроение, младото търчеше до джипа, донасяше акумулаторна резачка – от най-скъпите, най-леките – и отрязваше черешата. Двамата с Аспарух сядаха и ядяха на корем; ако им се приискаше например бяла череша, отрязваха и нея с резачката.

Но ако Аспарух спуснеше ръка към маратонките си за 2000 евро – отначало нищо не се случваше. След една седмица, а понякога дори след месец, на това място стърчаха овъглени клони на череши; от тревата нямаше помен, всичко беше изгоряло.

Това обаче беше шанс за Наста – гражданите, с други думи собствениците на имотите, плащаха някое и друго евро на Наста да бере свежи плодове и да носи кошницата на Аспарух. Така градините оцеляваха, не се появяваха овъглени дървета и тревата оставаше цяла.

Аспарух тичаше с кучетата си – корави, превъзходни ловци. Дори откачените Добра 1, 2 и 5, които понякога мислеха, че Наста е господ и се молеха да пази здравето на внуците и правнучетата им, се сгъваха на топка, щом зърнеха песовете - бабите се свиваха както новороденото се свива от колики, щом чуеха воя на трите красавци на Аспо. Приживе бабата на Наста нямаше страх от вой.

Кучетата са по-свестни от народа, разправяше старата. Обичат те, гонят болестта от месата ти. Ама има кървави мелези. Убиват със зъб и зло. Не им се плаши, Сийче. Игла, обикновена игла за плетене им стига. Ще ти покажа къде я забиваш и тоз зъб никога повече няма да хапе. Обичай кучетата, дете. Те са човешки души с козина. Не им прави зло.

Наста знаеше как се свива бебе с колики – защото имаше дъщеря, дребна, около три килограма, която също се казваше Анастасия. Ако умра, мислеше си Наста - това беше твърде вероятно, защото си го просеше – искам на света да остане малката Анастасия. Вярваше, че дребосъчката е радост и пролет – красиво петънце, а бащата на това разкошно петно, Тончо, бе заминал за Германия. Но ѝ пращаше пари от разни места - Испания, Швеция, Австралия.

– Не мога без вас, любов – пишеше й по Вайбъра той. – Още малко пари да събера. Ще дойда в Розено – и името на мястото е хубаво – ще направя най-голямата къща за нас. Ще купя 30 метра лампички за Коледа – ще грее нашата къща, любов.

Наста вярваше, че ще имат къща в Розено и ще има лампички и гирлянди за Коледа. Тончо беше човек на думата. Може би щяха да отидат на друго място, в друг град или дори в Германия, защото в Розино се беше настанил Аспарух.

– Значи „У ляво“. Разпореждаш ли ми? – беше провлякъл Аспарух. – Знаеш ли какво се случва на тоя, който ми вика „У ляво“. Може някоя котка да извади очите на бебе, а може някое куче да влезе в някоя къща и да ухапе бебе.

Наста, също като бабите, които бяха с ума си, изтръпна. Имаше защо. Песовете на Аспарух бяха разкъсали де що котка се движеше из село, бяха яли зайци, бяха издушили други кучета и старците, макар че се озъртаха за края, взеха да се изселват при синове и внуци. Единственият, който не се беше изселил, Коста, живееше със жена си в селото и бе подарил два заека на Аспарух. Добра 3 беше научила, че зайците не били одрани както трябва, нито били почистени добре. Това било причината зайчарникът на Коста да осъмне без нито един жив заек в него. Всичко било леш.

– Да. Който вика „У ляво“, може да завари бебе, а може и да не завари бебе – подхвърли Аспарух. – Насто, ще дойда към шест.

Наста знаеше какво означава „към шест“ - от осем сутринта до след полунощ. Това ѝ беше съобщила Катя – жената, която се грижеше за бабите Добра 1 до Добра 5 преди Наста. Около шест означаваше също: къщата да свети, тоалетната да блести, леглото да е оправено с чисти чаршафи. Да има дюлева ракия. Но Катя изчезна – къде – в Германия или Португалия, глобусът е широк, хубави жени търсят навсякъде, навсякъде по глобуса крачат господа с дълбоки джобове. Сигурно такова нещо се беше случило на Катя. От дъжд на вятър тя пращаше пари – долари, евро, леи, злоти до Наста по различни хора, все шофьори.

– Вземи, нахрани бабичките. Катерина казва, че й били като майки. - Наста вземаше парите, тънка пачка, купуваше шоколад – и стариците, дори тия, които си бяха изгубили ума, се радваха. Добра 3 и Добра 4 се молеха за Катерина. Макар че като млади не бяха набожни, сега станаха. Повярваха в Христос - щом има момиче като Катерина, значи има Христос и има Божия майка. А трите старухи, които не бяха с всичкия си, гризяха шоколад и казваха на Наста – „Градината пак цъфна. Хубаво е.“

Наста не беше набожна – как да вярваш в Господ, като Аспарух разкарва кучета - няма никакво значение дали ще връхлетят срещу стари баби или врякащо бебе. Как да вярваш в Господ, като дори да не си казал „У ляво“, Аспарух ще избере една къща и както Коста спи в нея с жена си, кухнята ще пламне - и то защото не си одрал както трябва заека.

Все пак, рече си Наста, под някой облак, такъв, дето не привлича внимание - защото и на небето се разхожда някой Аспарух, Аспарусите са навсякъде – под най-затънтения облак има Господ – поради две причини. Наста получаваше съобщения по Вайбър. „Още малко остана, Любов. Събрал съм вече – за тебе и за малката Сия (така Тончо наричаше тяхната дъщеря). Ще направя детска площадка. Мечтая да имаме още деца. Ти ме накара да виждам, че има небе над мене, Любов“

Катя, оная дето беше гледала бабичките преди нея, й изпрати 30 долара. За бебето ти, беше й написала по Вайбър. Не споменаваше къде се намира. Значи не може да няма Божия майка. Тя връзваше малката Наста в мек вързоп и я носеше пред гърдите си, когато обикаляше бабите.

Малката беше сладурче – грееше с бебешка усмивка, приплакваше тихо, като котка, сучеше, и всички баби Добра 1,2,3,4 и 5 чакаха да заспи – тия, които не бяха с ума си, вярваха, че котка се е окотила и това е новото коте. А Добра 3 и Добра 4, които знаеха кога са се родили, къде живеят синовете им и колко внуци имат, казваха:

– Сийче, отвори онзи скрин. Там в син сатен има завито нещо. Виж го.

Беше чаршаф от лен – „Пазя го за погребението си, но ти го вземи за малката. Божията майка и без ленен чаршаф ще ме успокои.“ Или: - „Имам една жилетка, но не ме обличай в нея, Анастасийке, когато умра. Вземи я. Завивай малката. Дай да целуна крачето, сладкото на баба.“

Наста носеше мекия вързоп с дребната пред гърдите си, където и да ходеше. Само веднъж я остави сама в стаята, която беше взела под наем от Добра 4. Изтича да вземе хляб и когато се върна, завари трите кучета на Аспарух пред вратата.

Изтръпна.

Изстина.

Кучетата ръмжаха. Гледаха я.

– Марш! – кресна Наста.

Те залаяха силно, страшно.

Бебето отвътре изплака – като котка.

– Марш!

Кучетата ръмжаха.

Наста мина край тях. Ръцете й трепереха. Бяха лед. Стъпките ѝ натежаха. Кожата ѝ, костите ѝ замръзнаха. Но бебето мрънкаше – тихо. Тихо.

Наста се втурна в стаята. Дъщеря ѝ лежеше на кревата, оградена с възглавници, както я беше оставила. Въздъхна. Грабна я и започна да целува – бузите, челото, одеялцето. Детето проплака, отвори уста, като че искаше да глътне всичкия въздух. Беше гладно. Засука жадно – здраво, розово хлапе.

Красиво бебе беше.

Вземаше дребната и когато тичаше да купува хляб. Готвеше два пъти на седмица – колко ще изяде жена като нея? Много трябва да яде, защото да гледаш пет баби не е лека работа. Човек готви, не някакви специални манджи, но трябва време.

Въртеше се около печката в понеделник и четвъртък.

В четвъртък беше решила да сготви качамак и чушки пълнени с ориз. Детето лежеше на кревата, оградено с пет възглавници, подарък от петте баби – на всяка възглавница стариците бяха оставили една и съща благословия: да са живи и здрави малката Анастасия и голямата.

Наста работеше в кухнята. Напълни чушките.

Чу плач.

Бебето изпищя така, както Наста никога не го беше чувала.

Изтича в стаята. Момчето – онзи идиот, който се тътреше подир Аспарух, стискаше ножче за бръснене. Ножчето лъщеше в червено, омазано. Грозно. Лявата буза на малката Анастасия беше плувнала в кръв. Момчето на Аспарух вдигна ножчето, после започна да го спуска полека към другата буза на бебето.

– Утре към шест – каза момчето на Аспарух. Говореше бавно. Лицето му беше усмихнато, сияеше това красиво мъжко лице.

Бебето пищеше. Не като котка. Беше страшно. Наста гледаше, вцепенена.

– Утре към шест – повтори бавно момчето на Аспарух. Лицето му още повече разтегна онази голяма усмивка.

Вечерта в стаята, която Наста бе взела под наем, нямаше никого. Нямаше одеяла, нито чаршафи от лен, нито бебешки неща. Не беше останал юрганът, подарък от баба Добра 3. Нямаше пердета. Нямаше тоалетна хартия. Стърчеше креватът, белееше се голият дюшек върху него.

Тази вечер никой не отиде при Добра 1, 2, 3, 4 и Добра 5. Беше тихо както обикновено. Старите жени, дори онези, които не бяха с всичкия си, изтръпнаха. Нещо се беше случило. Къде е Наста, къде е малкият вързоп, мекото лице на бебето? Къде е Господ? Къде е Божията майка?

Мина една седмица. Две седмици. Пристигна някаква жена – не млада, не стара, нито хубава, нито грозна. Като повечето жени след 45.

Мина месец. После още една седмица.

Дойде четвъртък, когато намериха едното куче на Аспарух пред кметството. Дали беше изяло болна котка, болен плъх? Тук котки нямаше вече, но плъхове – да, с лопата да ги ринеш, плодяха се като листни въшки. Същия ден следобед намериха втория и третия пес на Аспарух – зад кметството. Дали и те бяха изгълтали някой болен плъх? Тази напаст се разплоди и сега царува. Никой от старите хора не обърна внимание на една обикновена игла за плетене, кой знае как попаднала сред треволяците зад кметството.

Жената, която започна да се грижи за петте баби и не беше нито красива, нито грозна, пропищя. За какво – че ще си гарантира тишината, като даде с добро пари на едно честно момче? Какво очаква - да й постелят червен килим към петте откачени бабушкери?

– Щом дишаш тука, трябва да плащаш. Това е просто – обясни й Аспарух.

После в четвъртък – защо все в четвъртък се случват такива работи? Защо четвъртък? Наста с бебето бе решила да готви чушки с ориз тоя ден. Едва ли имаше някаква връзка. В четвъртък пред кметството на пейката седяха – какво ти седене - висяха като чували Аспарух и неговото момче.

Лявата буза на момчето – хубав младеж, черноок – беше разрязана, тънко, дълбоко, като със скалпел. По кожата, по космите на брадата кафенееше засъхнала кръв.

И по бузата на Аспарух кафенееше засъхнала кръв. Обръсната буза, майсторски разрез. Но къде ти в това затънтено място човек ще намери скалпел?

Сигурно беше работено с друг инструмент.

Вероятно - макетен нож.

Още по-вероятно – бръснарско ножче.

Следете новините ни в GoogleNews