Една лилава врата

Последна промяна на 05 октомври 2015 в 11:08 24065 8

Джесика Лонг

Не е ли странно, че в крайна сметка една лилава врата ми помогна да разбера нещо, което не можех да проумея вече толкова години... Една нищо и никаква лилава врата! 

Вече мина почти десетилетие, откакто писах за пръв път за Джесика Лонг, но странното усещане, което получих в самия край на статията, е все още осезаемо. Въпреки че не бе дълъг, текстът ме поизмъчи заради особения си формат (може да го прочетете тук). За моя изненада обаче, краят на статията се самонаписа на един дъх и почти без мое участие – напълно пленен от неподправения чар на едно изумително 15-годишно дете. Кой знае защо, след последната дума не исках да слагам точка – нещо ми подсказваше, че историята на Джеси ще порасне заедно с нея, че някой ден ще реши да разкрие мистериите си и рано или късно ще ме накара да се върна при нея. Имаше нещо... Имаше нещо с неясните очертания на една трънлива тайна, която искаше натрапчиво да бъде разгадана.

Наскоро видях Джесика на почетната стълбичка в Глазгоу и не можах да я позная. Прелетелите набързо години бяха превърнали слабичкото момиче в млада жена. Но някои неща не се променят – ослепителната усмивка, добрите сини очи... и разбира се, първото място. Три неща, по които винаги ще можете да я познаете. Когато писах за нея, кариерата ѝ едва започваше. Днес тя е една от най-големите легенди в американския спорт. В света на плуването на нея вече се гледа като на явление, а биомеханиката на движенията ѝ в басейна е повод за цели дисертации.

Едва 23-годишна, Джесика Лонг има зад гърба си 17 олимпийски медала, десетки световни титли и безброй световни рекорди в почти всяка плувна дисциплина. Първите си три златни медала Джеси успя да грабне едва 12-годишна на Олимпиадата в Атина! Специалистите твърдят, че аеробният ѝ капацитет, чудовищната сила на ръцете и начинът, по който мускулите ѝ метаболизират млечна киселина, са извън познатите на човечеството норми. Казват, че е щяла да промени лицето на плувния спорт завинаги, ако... имаше крака. Джесика е родена без кости в стъпалата и подбедриците и се е наложило краката ѝ да бъдат ампутирани година и половина след нейното раждане.

Но името ѝ отдавна е надхвърлило кръговете на параолимпийското движение и се е превърнало в част от американската популярна култура. Джесика Лонг е източник на вдъхновение и сила за милиони хора по целия свят. Щатският олимпийски комитет гледа на нея като на национално съкровище. Многозначителен е фактът, че подготовката ѝ за Рио се провежда в пансион в Олимпийския център в Колорадо Спрингс, а личен треньор ѝ е легендарният наставник на Майкъл Фелпс – Боб Боуман.

Трябва някой ден да видите Джеси в басейна! В разгара на състезанието. Да получите усещането, че гледате не толкова човешко тяло, колкото мощно, неудържимо течение – вода във водата. Да усетите странната безтегловност в силата ѝ. Да не повярвате и вие като мен, че това момиче плува без крака. Да осъзнаете, че ставате свидетели на нещо, което няма да забравите. „Водата е естествената ми среда – твърди Джесика в едно от интервютата си, – няма нищо по-прекрасно от това да я усещам върху кожата си, в косата си. Да се плъзгам в нея надолу и нагоре. Водата е моят дом! Като съвсем малка си представях, че съм русалка, и знаете ли – това продължава и до днес.” Съгласен съм... Нали точно като нея и русалките са ни дарили с толкова водни митове и легенди, нали и русалките… нямат крака.

Има много необясними неща, когато стане дума за постиженията на великата Джесика Лонг, но може би най-големият въпрос, който терзае самата нея цял живот, няма нищо общо с плуването. Големият ѝ въпрос има далеч повече общо с името ѝ.

Преди 23 години в град Братск, в самото ледено сърце на Сибир, се е родило крехко, но очарователно момиченце без кости в подбедриците и стъпалата. Нарекли го Татяна. Татяна Кирилова. Няколко дни по-късно разплаканата му майка го оставила в сиропиталище №1 за деца с увреждания в Иркутск.

Минавали месеци. Детето растяло. До ден днешен в сиропиталището работят жени, които помнят Татяна. „Как ще я забравим – казва една от тях, – Таничка беше като слънчев лъч. Винаги щастлива! Винаги усмихната! И въпреки че нямаше кости в крачетата, не спираше да се движи… и да ни прегръща. Всички бяхме влюбени в нея.”

Един ден в сиропиталището влязъл симпатичен американец на име Стив. Бил видял снимка на бебето и нещо в погледа ѝ го стиснало за сърцето. Независимо от това, че със съпругата си Елизабет имали скромни доходи и две собствени деца, бе дошъл чак тук, в Сибир, за да дари със семейство чаровната Татяна. Казали му, че може да ѝ даде ново име, и той на място я нарекъл Джесика. Джесика Лонг.

Интересно е решението на американските ѝ родители да не крият от нея, че е осиновена – легендарната параолимпийка винаги го е знаела, още от най-ранна възраст. Те самите не са имали почти никаква информация за майка ѝ, освен че е била много млада в деня, в който е оставила новороденото си бебе в сиропиталището в Иркутск.

От деня, в който чух за пръв път историята на Джеси през лятото на 2004, до момента преди няколко месеца, в който видях лилавата врата, не съм спирал да се питам – защо? Защо една майка се е отказала от детето си? Та нали, със или без крака, това малко, беззащитно същество е плът от плътта ѝ, кръв от кръвта ѝ, душа от душата ѝ? Исках някак си да се промъкна в положението ѝ, за да затворя устата на крещящия си, възмутен въпрос, но като родител ми беше невъзможно да проумея решението ѝ. Беше ми непосилно трудно да се съглася.

„Като малка често ставах от леглото посред нощ – спомня си Джеси – и отивах пред огледалото, докато всички останали спяха. Стоях там понякога с часове и се взирах в отражението си. Имах чувството, че не познавам момичето, което ме гледа от него; че някаква важна част от мен липсва. Често се питах как ли изглежда майка ми? Дали приличам на нея? Коя съм аз? Откъде точно съм дошла?”

Когато я питат, Джеси твърди, че никога не е винила майка си. „Дори един упрек към нея не тая в сърцето си. Според мен тя дори е проявила голяма сила, за да се откаже от детето си. Просто това сигурно е бил единственият възможен избор в нейната ситуация. Колко ли ѝ е било тежко...”

Джеси винаги е обичала до безумие осиновилите я родители, но някакъв трудно обясним, дълбоко притаен копнеж винаги я е карал да се взира към миналото, към самото начало, към влeденената сибирска тундра, към разтрепераното, неомъжено момиче със синеоко бебе в ръцете, застанало на прага на сиропиталището.

И ето че миналата зима Джесика тръгна на път. Отиваше в епицентъра на голямото, безбрежно бяло нищо. Там някъде, дълбоко във вътрешността на Сибир, има селце, наречено Тем. Толкова малко, че дори вездесъщият Гугъл се поколеба да ми го покаже. Но Джеси знаеше, че трябва да го намери и да стигне до него. И то не само заради себе си. След всички тези години, майка ѝ Наталия я бе открила... И ѝ бе поискала прошка в писмо, толкова лично и трогателно, че реших да ви го спестя.

Оказа се, че действително е имала причина за опустошителното си решение... Истинска, безкомпромисна, неумолима причина. Оказа се, че нито за миг не е спирала да бъде разкъсвана от угризения през годините... и да мечтае някой ден да застане лице в лице с момичето, от което се бе отказала. Да се отрази отблизо в очите му и нaй-после да открие в тях собственото си непоискано, но прието покаяние.

Но това не бе всичко. Оказа се, че Джесика Лонг е била дете на една ученическа любов. И за разлика от повечето подобни връзки, тази любов не бе угаснала с времето. Родителите ѝ бяха успели да се оженят година-две след нейното раждане.

Джеси имаше не само майка, но и страдащ и обичащ я баща. Имаше две сестри и брат. Не половин, а истински, стопроцентови сестри и брат! Толкова много от кръвта ѝ течеше във вените на хора, които никога не беше виждала. Толкова много от нея живееше в Сибир.

Да… Нещо голямо и важно очакваше Джесика Лонг там, в далечното селце. И тя го знаеше. Така че Джеси бе на път. С двете си протези. С неразумно тъничкото си яке. И с надеждата, че когато се върне у дома в Балтимор, ще доведе някого със себе си от студения Сибир. Някой от особено значение. Чакаха я 12 000 километра. Дни и нощи път. Първо 18 часа до Москва. После петчасов полет до Иркутск. После още 16 часа еднопейзажен път с влак до Братск. Накрая – няколко последни часа снегоринещо клатушкане с кола до купчинката къщички, наречена село Тем. Много път, наистина, но какво са хилядите километри в сравнение с другия, големия път – този, по който младата Джесика стъпва без крака вече повече от двадесет години. Тези от вас, които са имали щастието да се срещнат с творчеството на Блага Димитрова, знаят точно за кое пътуване става дума.

За щастие, ЕнБиСи изпратиха оператор с прочутата плувкиня, за да заснеме одисеята ѝ и да направи двайсетминутно филмче, част от което е прикачена в края на статията и което ви моля на колене да гледате, след като я прочетете.

Джеси реши да спре в Иркутск, за да посети сиропиталище №1 – мястото, където бе прекарала първата година от живота си и където все още я помнят с името Таничка и я наричат „слънчев лъч”. Сигурно има много материали и разкази за немотията и тежките условия в руските сиропиталища. Това не е такава статия. Напротив – жените, грижещи се за изоставените деца, бяха направили всичко по силите си, за да превърнат приюта в техен дом. Там, където има обич, няма оскъдни средства. Децата бяха усмихнати и спокойни... и не можеха да се отлепят от Джесика. Тя ги прегръщаше едно по едно и не искаше да ги пусне. Те също бяха нейни братя и сестри – нали и тя самата бе една от тях.

„Чак сега разбирам какво е усетил баща ми, когато е дошъл тук да ме осинови. Колко много ме е обичал – каза Джеси. – Обожавам ги тези прекрасни деца. Така ми се иска да ги взема всичките със себе си! Сърцето ми вече е пълно догоре... Не мога да си представя какво ще стане с него, когато видя родителите си.”

Следва на стр. 2

Страница на статията : 0102
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

10.10 2015 в 14:44

Възхитена съм от автора.Поздравления за таланта му и пожелания за здраве и много творчески успехи!

10.10 2015 в 14:44

Възхитена съм от автора.Поздравления за таланта му и пожелания за здраве и много творчески успехи!

10.10 2015 в 14:44

Възхитена съм от автора.Поздравления за таланта му и пожелания за здраве и много творчески успехи!

06.10 2015 в 14:38

Браво на Автора,не само за способността му затрогващо да разказва,но и за човешката позиция да не упреква и не наранява родителите на прекрасната Татяна.

05.10 2015 в 21:27

Благодаря!

05.10 2015 в 16:47

Благодаря, Иво! Никога не успявам да прочета някоя от твоите истории, без да си поплача! Но след това се чувствам добре, като преродена. Може би защото надеждата и доброто надничат зад всяка дума!

05.10 2015 в 14:21

Благодаря на автора!

05.10 2015 в 13:18

Аплодисменти за автора и позицията му!
Възхищавам се от духа на Джесика и и пожелавам да сбъдва мечтите си!