Вчера излезе една много интересна и бих казал драматична новина. България е на второ място по смъртност от COVID-19 в Европа в последните 20 дни. За тези, които гледат на починалите като на съчки, е ясно, че ще ми сложат поредния присмиващ се емотикон, с който ще изразят пренебрежението си към мен. За любителите на конспирациите, разбира се, акцентът ще бъде, че всичко това е манипулация. Че се умира С, а не От. Протестите си текат, а случаите не растат. Все доводи да отхвърлим, а не да приемем реалността. Сигурно е нормално предвид това колко чупливи сме станали емоционално, съдейки по всичко, което чета през последните седмици.

За тези, които си задават въпроси и търсят причинно-следствени връзки, опитвайки се да съберат максимален брой гледни точки ще дам моят прочит на тази толкова тревожна новина.

От самото начало на пандемията акцентът в България се въртеше около това, че предприемаме радикални мерки, за да предпазим здравната система. Дори стъпка повече - да я подготвим, за да не рухне, ако броят на случаите рязко нарасне. Минаха месец-два, редица страни се скъсаха да ни хвалят колко добре се справяме и колко му трябваше на нашият премиер-нарцис, за да заяви гордо - победихме вируса, време е за партита.

Да, да, ама не, г-н Премиер. Баща ми има една реплика, която много обичам - в момента, в който си мислиш, че стоиш на място, вече изоставаш. Как точно може да подготвиш една система да не рухне, след като години наред действията ти са били точно в обратна посока. Систематично грешно провежданата политика в сектор Здравеопазване в годините на прехода е причината да сме сега на това незавидно второ място. Защото това, че имаме около 400 болници, не означава нищо, когато половината от тях са направени с цел да усвояват средства от определени дейности. И категорично отказват да изпълняват губещи такива.

В същото време т.нар. държавни болници са огледало на държавата - една куха фасада за пред чужденците. Голямо рязане на лентички и купуване на линейни ускорители (в което, разбира се, няма нищо лошо), а условията в инфекциозните отделения като в лагери от времето на хитлеризма. Или както казва един доайен на българската анестезиология проф. Венко Александров - силата на кораба отива в свирката.

Важното е да отвличаме внимание от реалните проблеми с красиви декори. Апропо - анестезиология, защото тя върви ръка за ръка с интензивната медицина. Години наред бяхме на опашката на общественото и колегиалното признание. Бедни, уморени и неоценени. Без собствени пациенти, без собствени пътеки, със смехотворни такива в областта на интензивната медицина. Резултат - генерации български специалисти от тази област са зад пределите на страната. Това се променя в последните години, но нали знаете приказката за обърнатата каруца. Не по-добре стоят нещата с реанимационните сестри и изобщо с всички медицински сестри в България, чиито условия на труд са унизителни, а държавата сякаш удобно игнорира това от десетилетия.

Тежките случаи с вируса не умират от някаква чудодейна болест. Говорим в повечето случаи за един респираторен дистрес синдром, с който сме се сблъсквали многократно през годините. Само че това е болест, чието лечение изисква най-вече подготвени лекари и достатъчно на брой, свежи и отдадени на работата си медицински сестри, защото грижите за тези болни са предизвикателство.

Като добавим, че всичко това се случва със защитно облекло, което носиш часове наред става ясно, че за можеш да се пребориш с болестта преди всичко, трябва да разполагаш с човешкия фактор. Не с маски, респиратори и ленти за рязане, а с достатъчно на брой добри професионалисти. Които в условие на криза изведнъж се оказаха дефицит. И как да е иначе, след като дори тези, които в момента полагат огромни усилия в името на пациентите си, системно биват обругавани от знайни и незнайни медийни герои.

#избягвайте масови събирания на закрито
#носете си маските
#пазете околните

Защото това е единственият начин да се борим за по задни позиции в тази тъжна класация. Медиците на България ще помагат докато имат сили. Въпроса е останаха ли им...

П.п. Ето ви една истинска причина за #Оставка. Тотален провал в управлението на кризата.

Д-р Борис Таблов е анестезиолог-реаниматор в град Нойрупин, Германия. Епидемията от COVID-19 го поставя в първите редици на лекарите, борещи се за живота на тежкоболни пациенти.

Завършил е медицина в Плевен през 2002 г. Специализира Анестезиология и интензивно лечение. От 2010 г. работи в клиниката в Нойрупин. Има и допълнителни квалификации по спешна и по интензивна медицина. Преподава в местния медицински институт и е част от група лекари, които са отговорни за медицинското осигуряване при случаи с голям брой пострадали. Семеен е, има две деца. Лекар трето поколение.

Б. ред. - Коментарът на д-р Борис Таблов е от фейсбук профила му. Публикуваме го с негово разрешение. Заглавието е на редакцията.