За щастие не е чума. Лелеееее, ако беше!

Но и Ковида не е за подценяване, особено като илюстрация как една срутена здравна система може съвсем да пропадне под собствените си отломки.

В крайна сметка ми дойде до главата. Температура 38°, натиск в гърдите, лека засега кашлица, отпадналост, болки в мускулите. Мирише ми на сблъсък със здравенеопазването ни. Явно поне обонянието ми работи.

Все се надявах да е като при тотото. Винаги съм бил сред тия 90% дето не печелят, ама хич. Щеше ми се да съм сред тия 90% дето ще го минат ей така, дори без да разберат. Избягвах да мисля за нуждата от медицинска помощ, точно като войник в окопа дето се надява да не го застигне летящ шрапнел.

И на Мангъров се надявах да е прав. Краен е бе, ама сега надежда ми трябва: чайче и аспирин да ми стигнат. То човек на зор затова и по врачки тръгва. Е, не аз де, ама некои други.

Чек на симптомите в нета. Според полезен материал публикуван от "Пирогов" от четирите им етапа - начални, леки, средни и тежки, съм преминал първата фаза и съм на леки, точно там, където казват да не ги подценяваш.

Достатъчно съм разумен да не се обаждам на 112 и да разказвам цветно как ми се влачат червата по пода. Отговорен съм към системата и съгражданите. Ако ме вземат, после цял час трябва да си дезинфекцират линейката. То може и за пет минути да стане с нарочна лампа, ама не и у нас.

Та с чувство на спасен човешки живот решавам да следвам указанията на... там който ги дава, може би щаба? Скоро не са ги показвали тия с униформите по нощите. Здравният министър го мернах да инспектира някакъв нов асфалт. Не разбрах точно защо. Явно вирусът може да попадне в сместа и после да се излъчва и да поразява хората в движещите се автомобили. В колите, знаете, нищо неподозиращите пътници не носят маски.

Те указания дават и от РЗИ.

Макар че пък Столичната останаха без шеф, милите. Не бил дал извинителни бележки на премиера и президента преди месец и вместо да ги карантинира, ги пратил да работят. "Работата е свобода" - казал. И го освободили. Или май не той го беше казал, май премиера беше. Или пък го беше написал някъде…, на немски. Не знам, не помня детайли, ама все тая.

Отплеснах се. Указанията.

"1. Обадете се на личния лекар и следвайте инструкциите му."

- Ами не знам точно как да процедираш - гласът й бе съвсем уверен в неувереността си, беше го рецитирала май десетки пъти: - PCR-а е скъп. Няма смисъл. Трябваше да има възможност за електронни направления, ама още няма.

"Е как да няма" - помислих си. Оня ден гледах презентация на тия, държавните IT -та, дето правят системата. Започна с твърдението как не било вярно, че системата им не работи. От седмици неуморно само по нея работели. От седмици!?! Аз май съм се объркал явно и гледам априлски новини. Проверих - от ноември е новината, бе. Съвсем прясна.

Работи си идеално, викат: обаждаш се по телефона, личният ти издава направление, качва го в системата, а на теб само един код ти диктува. После в лабораторията го рецитираш и на компютъра - хоп, всичко изскача. Чакали само "отгоре" да кажат ОК. Засега по-малко от половината джипита били с възможност да се закачат за системата.
Явно съм попаднал на другата половина.

Личната продължава:

- А е ясно - симптомите ги имаш. Най-добре иди на тези, мобилните пунктове, там и ще те прегледат, ще ти направят антигенен тест, 90% е верен, а като имаш симптоми е безплатен. После ми се обади веднага и да решим к‘во пра‘им.

- Ми добре – рекох, - ще следвам инструкциите.

"Разкриват Covid зони пред трите най-големи болници." са първите заглавия в нета по темата. "Извиха се опашки от десетки хора пред новите пунктове." – са следващите.

А такаааа!

"Отваряме пунктове и пред бившите поликлиники (ДКЦ-та)" - ме успокоява кметицата в няк'во интервю от преди дни. – „Три до петък, пет в началото на седмицата и още седем до края ѝ.“ Множат се, викам си, ще е по-спокойно. Ама пък и случаите са повече напоследък, нали все го тръбят. Но пък надявам се само подозрителни да подхождат към тестовете.

Те затова при тия антигенните са въвели цедка, който няма симптоми – бецален, кеш, плаща. Да не задръстват процеса де що има хипохондрици, а да се преглеждат само хора със симптоми. Макар че то, ако немаш 39° градуса температура, треска и замаяност не знам как можеш да виснеш доброволно 4-5 часа прав на паркинга. Е, аз го направих, де. Ама тогава още не ги знаех тез особености на проекта.

Та, при тия антигенните съобщават за 40% положителни спрямо тествани. Ма те пък не влизали в статистиката.
Майната й на статистиката, тоя път ме удари мен, вече е съдба.

Продължавам да си мисля как тия ДКЦ-та верно са бивши. Функционират на една четвърт. Те са си чисти рентиери, всичко е отдадено на частни практики, шефовете гледат повече как да съберат наемите и да са сменени крушките редовно, отколкото да развиват модерна диагностично-консултативна дейност.

„Ама пък всички ще налитат към големите болници“ - аз си мъдрувам, времето си тече. – „Дай да избирам най-близкото ДКЦ с пункт и да бегам, че десет минава, а при тех вирусът е с работно време от понеделник до петък, от осем до пет.“

К‘во пък - нема да ми правят мозъчна операция: тест, слушалка, а и рентген при необходимост, както прочетох. Това последното ме спечели всъщност, все пак си е преглед, не просто тест. Както беше казала наскоро една дама, шеф на някаква асоциация на личните лекари: "Защо така се обърнаха нещата - диагноза се прави след анамнеза, а лабораторията само потвърждава. А сега с тест се диагностицира."
И аз си мисля, че много неща са обърнати. К'во ти дава един безсърдечен PCR тест? Да/Не. Виж тук жив доктор ще те види, чуе, пък и снимка може, а и касата плаща.

Малко преди единадесет съм пред пункта.

Няма и десетина души пред мен. Журналята са преувеличили, както винаги. Пускам един sms за Зелена зона и се чудя дали да не пусна още един. Наивник! След третия час висене ме обзе паника, че или ще ме заскобят, защото нямам право на повече от 4 sms-а, или ще си изпусна мястото, а остават само двама души. Те двама оставаха и преди час и половина, ама тогава паниката беше излишна.

Само ми прилошава от глад, нивга не губя апетит. И замръзвам. Като един истински дилетант, несвикнал с реда в нашите здравни заведения (не че фургон на паркинг минава за такова), излязох незакусил и облечен стандартно за уж нестудения ден. Откъде да знам, че ще завали и ще пуйча прав на едно място часове наред. И да не бях болен, това лесно ми го уредиха.

Настава суматоха. Камера. Нова ТВ. Охраната:

- Пак ще снимат.

Млада репортерка изчаква търпеливо своя събеседник - дама, явно специално подготвена, облечена тип "излизам на осмомартенски банкет": високи токове, черен чорапогащник, тъмен костюм и късо палто, силен грим обграден с нагласена коса, в три следобед на паркинга пред клиниката. За фон - фургонът "Covid зона", замалко изоставен и заключен за обявената по план дезинфекция.

Отблъсквам след малко неуверения опит на момичето с микрофона да ме пита нещо, като просто ѝ обръщам гръб. А и да бях си отворил устата, редакторът ѝ с облекчение би ме изтрил, невярващ на ушите си чули какви ли не слова.

След три часа и половина чакане настъпва сюблимният момент. Последният човек пред мен влиза във фургона. Виждаше му се края. Бях засякъл, че на час минават по трима души - петнайсетина-седемнайсет минути на човек и няколко минути помежду им. Пресмятам на ум, към 14.15 трябва да излезе. Бам, на ръба съм. 14.30 пускат кепенците.

Размечтавам се да ме вземат преди дезинфекцията. Дано. Ама надали. Човекът излиза седем минути преди нея. Медиците се вдигат и започват да събличат гащеризоните. Това беше, късмет. След пет минути излизат и заключват. Как ли точно се дезинфекцира не разбрах. Но беше ясно, че е време и за почивка. Нормално, и те са хора.

От опашката продължаваме търпеливо да чакаме, започваме подхвърляне на статистики, коментари. Викаме си през два метра, но понасяме стоически всичко. Един скандал за реда не стана да разведри обстановката. Надяваме се поне да си спазят почивката.

Усъмних се и се оказах прав. 15.00. Част от екипа продължават да пушат. 15.05. Търси се ключа, кой заключи, суматоха, намира се в горния джоб на сестрата. Влизат и почват да се подготвят. 15.10. Опашката вече се изнервя. След четири часа и повече чакане, всяка минутка е важна. 15.15. Екипът е готов. А не, един член липсва. След малко пристига, започва да се преоблича.

Мой ред е, но последният присъединил се излиза за малко, влиза в клиниката и след минути се появява с придружител, въвежда го пред цялата опашка и започва преглед. "Наш човек". Глух ропот през опашката, но мънкането остава потулено зад маските.

Мен обаче това ме вбесява. Разбирам цялата ситуация. Липсата на медици, напрежението и умората им. Но същото е и на опашката: стрес, уплаха, часове на крак със симптоми на отпадналост, болки в мускулите и температура и изведнъж - "наш човек". Практика, която не пандемията е създала. Стискам зъби, пред погледа ми попада табелата на ДКЦ-то с мейл. Драскам бързо един сигнал с описание какво се случва. Винаги реагирам при несправедливост, ангажиращо е, но и полезно. Без обратна връзка няма подобрение.

"Нашият човек" излиза и идва моят ред, вече на прага сестрата ме връща отново:

- Извинете, трябва да вземем друг преди Вас.

Тук вече повишавам тон. Намесват се и други от опашката. Излиза лекарят от едната кабинка на фургона и притеснена запелтечва, че жената била с диабет, нещо за захарта й. Става ми гадно. За лекарката. Наистина се заобяснява виновно. Не искам да се чувства виновна пред изнервени типове висели четири часа на опашка. Заради това, че подготовката за втората вълна започна два месеца след началото й и девет месеца след обявяването на пандемията. Че системата е рухнала, управляващите - дезертирали, а хората обезверени и без капчица доверие в тях и в мерките им.

След малко слиза и шефката й, прочела е мейла ми. Дамата в осмомартенския тоалет, покрит с престилка. Същата виновност, същото внимателно изслушване на детайлите, опит за обяснение, изслушване на съветите ми поне да обясняват действията си на хората и да ги успокояват.

Чувствам облекчение, че репортерският екип не е там. В афекта си щях да загрубея и после да съжалявам от човешка гледна точка. Спирам да я слушам, извинявам се, че трябва да влизам. Самоуспокоявам се, че съм реагирал правилно. Ситуацията изисква и професионализъм. Набитите им от години навици, че болните са стадо принудено да чака, че часовете, почивките и редът нямат значение, в нормална обстановка са изнервящи, но при такава криза могат да бъдат фатални.

Замислям се за друго. Майка ми преди месец беше на скенер. Лекарят изрично й даде направление без контраст. Не разбирал, оказало се после по думите на спеца от скенера, трябвало контраст. Майка ми му се доверила и за довиждане получила сметка за 80 лв. Толкова пари накуп носи само в минутите от пощата до магазина в дните за пенсия. Естествено, в момента нямала, а чувството на страх от предполагаемата диагноза било изместено от чувството на срам, че не може да си плати.

По-болезнено бе, че се чувстваше изнудена, а аз мислех, че преувеличава. До следващия ден, когато на моя приятелка назначиха ЯМР, през застраховка. Неин роднина, работещ в болницата, я предупреди изрично да си го направи само в негово присъствие, за да се увери, че се налага контраст. Иначе го давали на всички срещу 150-200 лв., непокрити нито от касата, нито от застраховката. Значи си било практика. И далеч преди ерата на пандемията.
И майка ми вече не им вярва: на лекарите, на диагнозите, на съветите да се оперира или да не се оперира, на лечението и рецептите.

- Само за пари е - ми казва. Как да я разубедя.

Взимат ми тест, положителен, нещо в дробовете също не е наред. Цялата суматоха обаче ги беше объркала. Докторът нещо измънква и не разбирам какво точно да правя. Трябвало рентген, но да съм се обадил на джипито за направление. Не става ясно защо те не ми го правят, пише го в пакета, но си тръгвам. Напрежението бе станало нетърпимо.

Обаждам се на личната. Пак не знае. Не съм изненадан. Съвет: да отивам в ИСУЛ, с документа от Covid зоната, може би ще ме снимат. Беше ми все тая, дали щяха да ми го приемат. Щях да си платя, ако трябва. Че кой надлежно осигурен не плаща винаги за нещо допълнително.

ИСУЛ

Няма много хора, приемат бележката, правят ми рентгена. Колоритен тип, циничен и бъбрив:

- И какво сега? Аз мога да преглеждам, значи, а джипитата не могат. И тоя нашият народ ще пукне не от друго, а от шубе - и т.н. и т.н.

А аз само си мисля, че на маймуни ни направиха. Айде да свършва тоя ден. Вече е тъмно, от сутринта съм на крак, всичко ме боли, но трябва да мина и през аптеката, няма как. Слагам две маски, гел по ръцете, плащам с карта и се прибирам с плик пълен с шарени лекарствени кутийки, на които залагам да ме държат във втора фаза с леките симптоми.

Ако продължа към следващите, ще се гътна вкъщи. За предпочитане е пред това да ме размятат между болниците за ужас на близките ми. Ако на един паркинг преживях толкова от сблъска със системата, какво ли ще стане като попадна изцяло в месомелачката ѝ.

Звъня на колеги, на шефа, предупреждавам всички. Трябва да си уредя бумащината.

Звъня на джипито, за десети път днес, усещам облекчението й като разбира, че друг ми е предписал лечението. Няма да е нейна отговорността сякаш. Питам я за болничен.

-Ами не знам! За антигенните май не дават. В понеделник ще звънна в РЗИ и ще ги питам.
Може да се наложи да си направиш PCR.

Затварям. Днес повече нямам сили, честно. Ще го мисля в понеделник, ако оцелея дотогава.

Прибирам се и включвам новините – моята осмомартенска приятелка обяснява нещо. Отзад разпознах силуета си в гръб. Със скръстени ръце. Изглеждам огромен. Сигурно съм ги изплашил.

Трупирам се в леглото с тежка въздишка:

- Какъв ден само.

От календара ме поглежда ококорено червеното квадратче на датата: петък, 13-ти.

* Това е разказ по действителен случай. Авторът държи да остане анонимен.