Пътуване до другия край на света: фотоприказка за Малайзия

Последна промяна на 29 април 2012 в 05:55 9178 0

Снимка: Stas
Снимка: Stas
Макар обикновеният българин да е свикнал "да отскача" в чужбина единствено до Турция или Гърция за екскурзия, във форума на OFFRoad-Bulgaria.com има същински брилянти, що се отнася до пренасяне на читателя на места, за които не му е и хрумвало, че би било прекрасно да отиде. Една от далечните и (по тази причина) по-трудно достъпни дестинации е Малайзия. Благодарение на Stas обаче тя изглежда по-достъпна от всякога - изящни снимки, описателен текст - всяка стъпка е описана и показана. Ето и самия разказ: "31.03.2012 – 03.04.2012 Пътуването май е неизлечима болест. Нещо като страстта към цигарите и алкохола. И понеже аз нито пия, нито пуша, при мен избива повечко в друга насока. Лошото е, че понякога чувството за мярка се губи, а реалната преценка е нещо много трудно. Защо пиша всичко това... От последното ми пътуване до Япония изминаха 10 месеца. Твърде много за болен на тема пътувания човек. Но веднага бързам да се оправдая – не съм виновен! Бях планирал с любимата ми фирма Алма Тур миналата есен една екскурзия до Бразилия и Аржентина, но уви, нещата излязоха от контрол! И къде заради Алма, къде заради кредиторите й, факт е, че доста хора останаха излъгани, изгоряха с пари и пропуснаха перфектния за пътуване на далечни разстояния сезон – есента. И аз в това число... Приключвайки 2011 с една единствена далечна дестинация се чувствам като че ли съм пропуснал нещо сериозно. Знаете как е човек да живее с мисълта, че се е минал. Слава богу това се коригира бързо – достатъчно е някой да ти пусне мухата и си готов! И така... Мухата беше пусната. Дестинацията класическа – Бали. Традиционната почивка в Бали е нещо, което много хора си позволяват лесно и офертите никак не са непосилни. Но на мен това не ми стига. Повечето пътувания за по една седмица ми се струват напълно безсмислени. Един цял ден в едната посока и после още един  обратно, за да се насладиш едва за седмица?! Не, не е за мен това. Седнахме с Мери и поразширихме програмата. Първо държа да уточня, че промяната на програмата автоматично означава, че нямаш организирано от туроператор пътуване. Специално за Азия това не е проблем – там е спокойно и всичко е така уредено, че европейците можем само да се учим. Идеята: пътуваме с Qatar Airlines до Куала Лумпур, оставаме за 3 нощи там и се аклиматизираме. През това време ще разглеждаме каквото ни падне. След това се пренасяме за 8 нощувки в Бали. Там – каквото ни хрумне или каквото ни предложат. На връщане, вместо отново през Куала Лумпур, решаваме да минем през Сингапур за 3 нощи. А за да е съвсем пълна схемата решаваме след като така и така ще имаме престой в Доха от 20 часа на път за София, да си изберем полет, така че да останем и един ден в Катар. От тук насетне последва една дълга процедура по резервации на хотели и самолети през интернет и чрез Александра, която ми съдейства за пътуванията в Йордания и Мексико. Успяхме да хванем и някои чудесни промоции за много хубави хотели, така че колелото се завъртя. Всичко това се случи в близките няколко месеца. Последните дни преди пътуването бяха толкова напрегнати, че почти се разболях от нерви. Всичко винаги остава за последния момент... В цялото това напрежение има една положителна точка. Това е, че краят му има точно определен час! Часът на тръгване от вкъщи. И това стана на 30 март в 15:00 часа! Пристигнахме на летище София в 15:30 – два часа преди полета. Катарските авиолинии ни обслужиха бързо, още повече, че бяхме с деца. Както по-късно се видя, вниманието им към децата е завидно. Самолетът излетя по-рано от обявения час за мое най-голямо учудване, но явно и такива неща се случват. Кацнахме в Букурещ за 50 минути и без да слизаме самолетът бе напълнен с какви ли не пътници – всички за Доха. До мен седнаха 2 японки – едната доста пълничка, а другата не чак толкова, но и двете еднакво миришещи на пот. Мога веднага да дам съвет какво да направите в подобен случай – отворете си отвора на духалката на климатика на максимум. Хем на тях няма да им е толкова топло, хем вие ще дишате по-чист въздух. За съжаление се тормозих доста време преди да ми хрумне тази идея. Самолетът на Qatar е малък, мисля Airbus A-320, но пък доста нов и комфортен. Разстоянието между седалките – достатъчно, екраните на гърба на седалките се управляваха с докосване и менюто със забавления – доволно богато. Храната им оценявам с 6 и тук вече ще отбележа – на децата се раздават играчки. Този жест печели малките пътници веднага.

Четирите часа полет до Доха минаха в игри, филми, хапване и леко притваряне на очи. Стюардесите ни раздадоха маски за очи, чорапи, тапи за уши и четки за зъби в специални пакети. Отделно си имахме възглавници и одеала. Комфортно пътуване.

В Доха ни пресрещна първата изненада. Въобще нещо там не ни провървя. Защо ли? Ами първото беше, че повече от половин час пилотът прави осморки около града и не успяваше да кацне поради обилния дъжд. Шубето вече беше обладало всички пътници, когато кацнахме безаварийно. Естествено имаше ръкопляскания. Времето за трансфер ни беше много малко, но все пак обиколихме безмитните магазини на летището.

Скъпотийка. Не че ме вълнува, но няма какво да си купи човек. Взехме си 2 минерални води по 500 мл за 16 риала, което прави по 3,33 лв. за бутилчица и се качихме в следващия самолет за полета до Куала Лумпур.

Този път попаднахме в Airbus A-330 – значително по-голям, но като че ли малко по-стар. Екраните вече не се управляваха с докосване, а с дистанционно. Може би даже е по-добре, защото на предния полет, някъде към края, моят екран блокира и престана да работи.

Всъщност забравих да спомена и за втория проблем в Доха. Качиха ни на автобуса, който трябва да ни закара до самолета и ... си прекарахме в него прави 40 минути! Първо самолетът беше доста далеч, а второто беше необяснимо – спряхме пред стълбичката и не ни пускаха вътре. Успях на влизане да попитам дали чакането 40 минути в трансферния автобус е част от 5-звездното обслужване и получих някакви неразбираеми обяснения... Преглътнахме и продължихме. Третият проблем – излетяхме с повече от половин час закъснение. Вместо в 01:20 – чак към 02:00 часа. Този полет мина също така приятно и въпреки натрупващата се вече умора децата го понесоха чудесно, спейки почти през цялото време. В Куала Лумпур кацнахме по разписание в 14:25 като бяхме вече 5 часа напред, т.е. пристигнахме в 9:25 българско време. Трябваше с влакче да се придвижим до терминала на пристигащите – така ни казаха от „Информация”.

Като ни видяха с деца и веднага ни спестиха дългата опашка от чужденци на паспортния контрол. Всъщност не бяхме само ние с деца, но нас изрично ни поканиха на едно празно гише за местни граждани. Добре дошло!

Последва чакане за багажа. Получихме си го толкова мръсен, че все едно бяха бърсали пода в автосервиз с него! Снимах го и се чудя дали да изпратя снимките на Qatar Airways, за да видят какво се случва в 5-звездна авиокомпания.

От летището – хоп, на експресното влакче до центъра на Куала Лумпур.

От последната спирка трябваше да вземем едно такси до хотела и със 100 рингита за влака + 30 за такси + 5 бакшиш (1 рингит = 0,50 лв.) успяхме да се придвижим бързо и удобно. Добре се получи. Въпреки че с автобус трансферът вероятно ще е малко по-евтин, този излезе пък най-бърз, а при толкова часа на път това определено има значение.

Шофьорът на таксито ме информира, че Shangri-La е най-добрия хотел в Малайзия. Това ме зарадва, защото при офертата да платим 2 нощувки, а да ползваме 3 + някои услуги бонус, цената хич не беше непоносима. В 16:30 влязохме в стаята си. Като отчета 5-часовата разлика, сумарно, от вкъщи до хотела стигнахме за 20 часа. Не е зле. Това стана благодарение на варианта с полет през Доха. Всички други начини са по-продължителни и ... малко по-скъпи. Хотел като слънце! Чудесно посрещане, обслужване, настаняване, хубава стая... Човек се усмихва колкото и да е изморен.

След като се освежихме и поехме въздух, излязохме на първата си разходка. Слава богу другото достойнство на хотела беше неговата близост до кулите-близнаци „Петронас”. Къде, къде... Ами право към тях. Малко снимане по улиците.

Местните джигити – поради това, че е събота, движението е много спокойно. В делнични дни моторите са като мравки в мравуняк.

И важно предупреждение за крадци, каквито имало и между джигитите. От тук нататък ще ви спестя четенето, защото нямам екскурзовод и няма какво да кажа. Единственото, което мога да направя е да ви покажа как в една не особено богата азиатска държава се правят чудеса, които ние и в сънищата не можем да си представим. Казвам не богата, не защото имам информация с колко пари разполага, а защото населението не е богато. Има си и престъпност, и гета, и свръхбогаташи... Има супермодерни сгради и доста по-беднички такива.

Небостъргачите главозамайващо свършват някъде в небето...

Между тях младежите се опитват да се пребият по познатия и в България начин.

Гледката на кулите е зашеметяваща. Не знам как, но някакси те карат да потръпнеш. Хем красиви, хем строги, хем някакси много достъпни.

В основата им се простира Сурия МОЛ. Огромен е. Нещо като размерите на МОЛ „Сердика”, умножено по 6. Излишно е да казвам, че нямаше как да го разгледаме целия. Факт е, че докато си вътре, ти трябва връхна дреха. Тези климатиците за нищо ги нямат! Излизаш навън и се събличаш – 30 градуса и сериозна влажност.

Точно пред кулите и МОЛ-а има парк. Голям, хубав, екзотичен с езеро и пеещи фонтани, които уцелихме в период на ремонт. Жалко, но до юни няма да работят.

Малко по-навътре се натъкнахме на много голяма площадка, цялата с детски катерушки. Включително и басейн за деца, в който много малчугани тичаха по бански, по гащи, по каквото им падне! Отстрани - тоалетна и баня... Всичко безплатно.

Малко по-нататък се натъкнах на алея за тичане, постлана с тартан. Да му се невиди! И за това са помислили.

Започна да се смрачава и в същото време ми свърши батерията на фотоапарата. Нямаше и за какво много да я позлвам, тъй като малайзийците почетоха дена на земята и загасиха осветлението на кулите за един час. Не съвсем напълно, но до голяма степен. Стефчо снимаше с другото апаратче.

Прибрахме се в хотела и след кратка пауза и смяна на батерията отидох да направя някоя нощна снимка. Е може ли иначе!

На прибиране минах покрай различни заведения, административни сгради и ресторант Hard Rock.

Край хотела ни започнаха да ме привикват разни самотни „девойки” от някакви вмирисани на марихуана барчета и дискотеки. Услужливи господа ми предлагаха масажи и всякакви услуги... Лесно се отказва. Явно имат доста клиентела - към 23 часа навалицата пред заведенията стана страшна.

Мъже, жени с роклички до дупето, луксозни коли и мотори. Всичко си беше по правилата! На ъгъла две хубавици чакаха мъжа на живота си!

С облекчение се прибрах в хотела. На излизане пред входа имаше паркирани две ферарита, ламборджини и куп други марки спортни автомобили. Беше останал само един бял болид.

Жена ми и децата вече си бяха легнали. Имайки предвид тежкия ден това изглеждаше най-доброто решение и за мен. Нямам идея какво ще правим утре, нито вдругиден. Това му е хубавото на неорганизираните пътувания – правиш каквото си решиш!

***

Сутринта на най-лъжливия ден от годината, 1 април, ме посрещна с честно синьо небе и нечестно високи температури. Всичко това се вижда от прозореца на нашата стая на 23-ия етаж.

Последен си легнах, а станах пръв. По принцип бързо се наспивам и малко се изненадах от събуждането си 5 часа след заспиването. Бавно и мъчително децата също се събудиха, но доста по-късно.

Като за най-добрия хотел в Малайзия, очаквано и закуската сутрин беше отлична. Не само това. Мога да кажа смело, че по-хубава закуска не са ми предлагали в нито един от хотелите, в които съм ходил някога. Приятна атмосфера, тихо и спокойно, достатъчно персонал... Харесахме си маса и се настанихме. Системата е – поръчваш си основна закуска и всичко останало си добавяш сам от бюфета и бара. Първа се уреди Вики:

Постепенно докато чакаме да ни донесат закуската си добавихме предварително някои неща от бара.

На мен и Мери донесоха омлет с картофено кюфте, домат и аспержи. За нея кафе, за мен чай с мляко. На децата палачинки. Докато се усетя да снимам и само в чинията на жена ми остана нещо...

Плодовете, които предлагат са пъпеш, диня, кактус, папая, друг пъпеш, ананас, ягоди, къпини и плодов микс. Прясноизцедените сокове – моркови, грейпфрут, манго и портокал. Имаше и други напитки, но кой е луд...

След като прилежно си изядох всичко, реших да се натъпча с витамини за целия ден. Допълнително кроасанчета, сандвич със сьомга, фреш от грейпфрут и тук се вижда втората порция плодове, след като си изядох динята и пъпеша.

На излизане от хотела заварих персонала да подрежда поредната красота в лобито. На връщане ще е готово.

Плановете, които направих за деня, докато другите не бяха станали, малко се промениха от факта, че закъсняхме много със закуската. Като излезеш от хотела, буквално за броени минути, започваш да плуваш в собствен сос. Температурата още към 10:30 беше над 30 градуса.

Като видяха влакчето във въздуха, децата решиха, че ще пътуваме с него... Да, но не. От туристическия център наистина ни препоръчаха като най-евтино да хванем надземния влак до централната гара срещу 1 рингит на човек и от там да си хванем влак до пещерите Batu срещу още 1,60. Стори ми се загуба на време.

Спряхме едно ново и хубаво такси и като чух цена 25 рингита, се договорихме да ни откара до пещерите, намиращи се на около 11 км извън града. По пътя се разбрахме, че ако имам пак нужда, ще го търся и получих визитка. Със сигурност този човек щеше да ни е необходим за трансфера към летището последния ден. От хотела ни искаха 400 рингита, а той ни даде цена 100. Много любезен шофьор! Остави ни малко след входа на комплекса хиндуистки храмове BATU CAVES и предложи да ни изчака безплатно. Отказах любезно поради обещаното на децата возене с влак.

Пещерите са някакво много свещено място за хиндуистите в Малайзия и една от най-интересните забележителности на Куала Лумпур. На входа има висока 42 м статуя на бог Муруган. За да стигнем до самите пещери, трябваше да изкачим 272-те стъпъла. Вики се затрудни доста, а и топлото време допълнително ни дърпаше назад.

Навсякъде храмовете бяха украсени с религиозни хиндуистки фигури на богове, богини и техните деца.

Стръмните стълби си бяха достатъчно стръмни, за да не забележа веднага, че около нас от време на време прехвърчат маймуни... Седят си по оградата и се сливат с пейзажа.

Входът към пещерите в края на стълбите.

Попадаме под земята, но не е тъмно. Слънцето свети през големи прозорци и така в пещерите влиза естествена светлина. В това първо помещение е основния храм. След него са стълбите към втората част от комплекса.

Храмът в дъното на комплекса от пещери:

Общо взето, навсякъде около нас, в стените и дупките на пещерата имаше направени олтари. Страшно много на брой и все в същия стил.

Това беше. Чакаше ни обратния не лек път по стълбите надолу. На всичкото отгоре, след като обясних на Вики колко лоши са маймуните и да не ги пипа, тя взе че се уплаши от тях, та сега трябваше да я успокоявам. Изглеждат много мили и добрички, но зад този им вид се крие нрав на крадци и побойници!

Някои хора ги хранеха с банани – нещо, което ми бяха казали още в Индия навремето, че е абсолютно нежелателно, защото стават все по-нахални.

Тази майка с малко бебе като грабнеше банан и така започваше да тича и скача заедно с висящото и на гърдите малко, че зяпнах! Учудващо, но малкото се държеше адски здраво.

Върнахме се обратно в изходната точка на площада преди стълбите. Слънцето се беше качило нависоко и ми позволи да направя по-добри снимки.

Съжалявам за повторението, но последният кадър е този, който всички използват за отпечатване на картички с мотиви от Куала Лумпур.

Видях, че продават кокосови орехи и реших да пробвам. Никога не бях опитвал. Срещу само 3 рингита (1,50 лв.) ти го отсичат на място и ти дават да пиеш „млякото” със сламка. Вкусно е, но някакси странно и съвсем не прилича на мляко. Стефчо и Вики не го харесаха, а Мери не пожела да ми помогне, та се опитах да го изпия сам. Не можах до дъно. Още повече, че едно парче от кората се отчупи и падна вътре. Малко късно се усетих, но дано не ме хване някоя болест.

Тук Вики изплю опитания сок направо пред продавача. Умрях си от срам!

Минахме покрай красиво езеро с риби, лебеди и градини, след което и покрай някакъв друг храм със статуя на бог Хануман.

Хубавото в Малайзия е, че всички говорят английски. Малко трудно им разбирах особения изговор на думите, но пък те се правеха, че ме разбират добре. Питах охраната на гарата, показаха ми откъде се взимат билети, платих 6 ринги (3 лв.) за четиримата и след кратко чакане се качихме на влака в посока Куала Лумпур.

Влизайки във влака обличаме веднага връхните дрехи на децата. При слизането – събличане. Направо не можех да повярвам, че същия ден в София бе валял сняг.

Всъщност, малко в движение, реших да не слизаме на централната гара, а да отидем до Китайския квартал. За целта слязохме на предишната спирка – Старата гара на Куала Лумпур. Много красива сграда!

От тук съвсем наблизо беше Националната джамия, която за наш късмет се оказа затворена всеки ден по обяд за ето такива като на втората снимка.

Повъртяхме се, поогледахме, купихме си нещо за пиене и спряхме за почивка няколко минути на сянка. От тук се вижда прекрасно телевизионната кула, която е на 200 м от нашия хотел.

Вляво е Dayabumi Tower, един от първите небостъргачи в града. Сега са офиси. На следващата снимка е някакъв ислямски център – забележителна постройка.

От тук тръгнахме към китайския квартал. Оказа се, че единственият начин да пресечем влаковата линия е да минем отново през самата гара. Тъпо измислено!

След това се видях в чудо докато пресечем големите булеварди на няколко нива и някаква река. Доста обиколихме докато намерим прелез. След около 20 минути все пак се справихме със задачата и се потопихме в голямата лудница!

Забележителност в този квартал е храмът Sri Maha Mariamman. Красив без да е нещо главозамайващо.

Това, което представлява по-голяма атракция е Petaling Street.

Всякакви екземпляри се подвизаваха тук. Двамата вдясно изглеждат доста различни като категории но знае ли човек какви техники владеят...

И понеже влязохме в улицата от задния й край, стигнахме и до входа.

Следващата точка е Central Market в Китайския квартал.

Децата, вече видимо уморени, започнаха да мрънкат и се наложи да побързаме. От тук до хотела според GPS-а по права линия бяха 1,6 км. Колко му е! Изтормозих ги и тръгнахме пеша. По пътя имаше какво да се види, но май единственият, който гледаше, бях аз. Другите си мислеха през цялото време колко ги болят краката. Вероятно има защо, след като бяхме минали вече около 12 км. Нашият хотел е някъде малко зад ТВ-кулата.

Изглежда близо, но ако не си изморен. Минахме покрай единствената църква, попаднала до този момент в полезрението ми.

Около 300 метра преди хотела се наложи да седнем на една пейка за почивка. Точно срещу нас забелязах една позната от София пицария. Не ми се вярва да е българско участие тук, но ще трябва да проверя. Очевидно марката е международна.

Другото, в което се загледах, е многото строежи. Тук строителството определено не беше чувало за кризата!

Прибиране в хотела и готовата подредба на цветя, която сутринта хванахме в процес на изработка.

Къпане, почивка и ... едвам накарах семейството да отидем до Aquaria KLCC – аквариумът в Конгресния център на Куала Лумпур. Лошото беше, че времето напредваше, а работното време е до 20 часа. Трябваше да побързаме.

Минахме покрай редица възвисоки сгради с топла връзка между тях.

Попитахме къде се намира аквариума и след като ни казаха, че вече не работи, а аз не повярвах, успяхме да влезем. Вход за възрастни 45 рингита, а за дете 35. Общо за четиримата 160. Не е никак малко за техните стандарти. Иначе беше интересно, но определено не е с мащабите на този в Истанбул. И все пак имаше отличен дизайн.

Накрая се минава през 80 м подводен тунел – стандартна атракция за повечето аквариуми, където съм бил. Над теб минават скатове и акули, както и разнообразие от морски риби и други животни.

И изхода, където задължително минаваме през магазина за сувенири със съответните проблеми с децата от естество „искам всичко”...

Излязохме от Конгресния център, в който се намира аквариума и се озоваваме точно в парка пред кулите Петронас. Навън вече се беше стъмнило.

След кратка разходка в продължаващата да държи фронта жега и снимане на кулите, стигаме отново до детската площадка, където Стефан и Вики просто нямаше как да не полудеят.

Последва вечеря отново в KFC по желание на децата, пазаруване на безалкохолни от супермаркета и прибиране към хотела. Докато вечеряхме бях помолил служител в магазина на Canon да ми зареди батерията на резервния апарат – някакси бях забравил зарядното му вкъщи. Човекът беше много любезен, така че на следващия ден ще можем да снимаме и с него.

Докато пазарувахме забелязах, че продават различни продукти, направени от плода Durian. Купихме си за проба две палачинки. Стефан не го хареса, Вики отказа да опита. На мен и на Мери ни хареса частично. Всъщност, вкусът му е доста странен и не знам как да го опиша. На външен вид ми заприлича на срещания в Мексико плод гуанабана, който са открили, че лекува много болести, включително и считани за неизлечими. Дуриан е някакъв азиатски вид, който явно не расте в Мексико. В хотела се прибрахме каталясали, но много разгледали. Обади ми се Дафи, българка, която живее в Куала Лумпур от 4 години. Нагласих програмата за следващия ден с помощта на нейните съвети и препоръки. Дали ще я спазим?! Никой не знае, но поне имам идеи.

***

Третият ден в Малайзия започна отново с онази чудесна закуска, която не бих пропуснал, освен ако заметресение не ме изгони от хотела. Този път снимах преди да започна.

След разговора предната вечер с Дафи, сутринта се отправихме към KL Craft Center. Това е нещо като музей на занаятите, в който от 21 март до 2 април, т.е. до днешния ден, се провежда национално изложение на приложни занаяти с търговски уклон. На картата изглеждаше близо, тъй че тръгнахме пеша. И както сутринта беше валял дъжд, така в момента, в който излязохме от хотела, моменталически се изпотихме! Страшна влага с температура над 30 градуса. Просто чудесно. И дишането едно такова тежко, тежко...

По пътя поснимах отново, докато, след около 2 км ходене, стигнахме до паркинга на панаира.

В нещо като големи шатри бяха наредени сергии на всякакви занаятчии – дрехи, дърворезби, бижута, камъни, оръжия, картини и какво ли не още... Цени всякакви. На който каквото му е на сърцето – стига да иска.

Интересно беше да се види как майстори демонстрираха на място труда си.

Готовите изделия са наистина впечатляващи, особено като говорим за дърворезби.

А ние като бели хора явно бяхме крайно интересни. Досега постоянно закачаха и се заглеждаха по Вики, а на това място тези дами ме помолиха да се снимат със Стефан.

Дрехи – безброй... Стават и за криеница.

Излязохме от изложението и се отправихме по някакъв пряк път към кулите Петронас и МОЛ-a под тях с цел да посетим Petrosains по съвет на Дафи. Нещо като образователен комплекс за деца, който интерактивно им показва различни видове технологии, история, научни постижения, учи ги как да живеят безопасно и всичкото е чрез игри и симулатори.

По пътя поснимах отново. Влязохме в парка Ампанг от място, на което не бяхме ходили до момента.

Престрашихме се даже да пием вода на улицата. Ако утре ни няма нищо, значи е било безопасно.

Детските площадки през деня...

Не мога да си обясня как така безкористно се прави всичко това. Има охрана, която следи за реда и безопасността на децата. Има персонал, който постоянно се грижи за чистотата. Всичко е направено с много мисъл и грижа – настилки, разпределение, разположение... Даже и алеята за тичане обикаляща целия парк е в перфектно състояние.

Днес е понеделник и нямаше хора, а и времето беше едно такова мрачно и задушно...

Може и да в

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови