Zdr...

Чудех се как да започна това писмо, но накрая, след няколкочасови терзания дали да напиша нещо на латински или да цитирам Платон и Клавдий Птоломей избрах далеч по – семплото и топло “Zdr”.

Хем е лесно за изписване, хем лесно за четене, хем всеки, който някога е свалял мацки в чатовете ще ме разбере далеч по – лесно, отколкото ако започна с „De profundis clamavi ad te, Domine”.

Та може би е време да се представя.

Казвам се Никифор Петров Карабаджаков, роден съм в Исперих.

Бях на 12, когато веднъж, докато тате и мама купонясваха с приятели и слушаха песента „О, тигре, тигре“, съвсем случайно попаднах на някаква книга.

Книгата беше на Франц Кафка и аз се зачетох в знак на протест. Вътре пишеше за един човек, който получава призовка от съда и го съдят, но той така и не разбира за какво.

Купонът у нас не спираше, един път се слушаше гръцка чалгия и тогава аз четях Кант, втори път у нас се правеше Лепа Брена трибют и тогава аз в знак на протест редувах Шопенхауер с Фройд, Ницше и Габриел Гарсия Маркес за разкош.

Докато един ден не пораснах малко повече и започнах да излизам с приятели, вместо да чета книги, докато нашите купонясват в хола.

Разбира се с приятелите ми нещата също не потръгнаха добре.

Вечерите в Исперих винаги бяха едни и същи – понеже младежите нямаха достатъчно пари, крадяха домашен алкохол от домовете си, после бутилката се завърташе в някоя градинка. След това, взели начална скорост всички отиваха в дискотеката, където, вече доволно зацапали главите си поръчваха по едно малко, за да не ги изгонят и започваха да дърпат мацки.

Е, аз също ходех в дискотеката, но понеже във въпросната дискотека пускаха „Бял Мерцедес ме преследва в живота“ или пък „О, баня, о, кеф“, предвидливо носех от вкъщи стария си Walkman (който не знае какво е това – нещо като Mp3 плеър, но работеше с едни смешни касети с лента) и си пусках Вагнер, че е по – мощен автор на въпросното устройство.

Не че разбирах Вагнер. Но ми се струваше подходящ контрапункт на мазния гюбек, който се вихреше на дансинга.

Така набързо, без да се усетя преминаха отвратителните ми тийнейджърски години, в които, за да се спася от околния свят станах познавач на немската класическа естетика и екзистенциализма, на ядрената физика и алеаторичните музикални композиции, на неогеометричния абстрактен експресионизъм и класическата руска литература, както и на мистицизма ма Елена Петрова Блаватская, новият роман на Ален Роб Грийе и неофройдизма в лицето на Юнг и Адлер.

Когато навърших 18 и дойде времето да кандидатствам във висше учебно заведение, аз имах сериозен проблем – нямаше университет, в който да науча нещо, което не знам.

На практика аз знаех всичко.

Това ми подсказа мисълта, че трябва да замина за чужбина и да правя научна кариера.

Избрах Хайделберг – звучаша ми най – тежко, а пък и имах слабост към немската музика, в частност към ранния Хиндемит, който открих веднъж, докато на площада в Исперих един оркестър изпълняваше песента „Ръгада – дъгада – дъг – а бе, не мо'а да се запра“.

В Хайделберг ми беше лесно, защото владеех немски перфектно (научих го, докато мама гледаше „Листопад“ в стаята ми, защото тате гледаше „Огледален свят“ на другия телевизор).

Когато приключих с образованието си, професорите ми предложиха да продължа научната си кариера в Германия.

Аз обаче отказах.

Не защото имах идея какво точно ще правя, ако остана в сърцето на Европа. А заради една простичка причина – липсата на простотия около мен ми действаше демотивиращо.

За да се стимулирам да решавам сложни интегрални уравнения, карах съквартиранта ми (румънец от Тимишуара) да пуска силно чалга, което ми костваше няколко акта и заплаха да ме изхвърлят от квартирата.

А за да напиша дипломната си работа, свалях клипове на Амед и Ивана и ги пусках на 2 лаптопа едновременно, докато пишех за мероморфната функция, матричната експонента, редът на Фурие и влиянието на Букстехуде, Питагор и Карл Амадеус Хартман върху пространствено – времевият континуум.

И така, завършил с пълно отличие и с препоръки от няколко светила в науката се прибрах в България, където още от летището се потопих в свои води – в таксито шофьорът слушаше Фики Стораро и лекинко повийваше, когато аз внезапно усетих старата тръпка за наука и изкуство и помолих да ме закарат до БАН.

Там, барабар с всичките препоръки, които имах, нахълтах в първия възможен кабинет и със светнал поглед заявих - „Здравейте, аз съм Никифор Петров Карабаджаков, роден съм в Исперих, докторант на Хайделберг, специализирал в Оксфорд и Кембридж, прибрах се в България и идвам при вас, защото искам да помогна на науката!“.

А човекът зад бюрото ме погледна с пренебрежителен поглед и отвърна - „Да бе, а па аз съм Ален Делон“, след това погледна документите ми и сви глава.

„Младежо, с това образование работа няма да си намериш. В тая Европа всички потенциални селяни от Исперих могат да станат доктори. Аре, заминавай си в прованса, имаме нужда от овчари и трактористи в селското стопанство“ - рече отговорния човек от БАН, след което с гордост погледна рамката, в която стоеше дипломата му от свободния университет в Радомир и забърса потта от челото си с ръкава на сакото.

Без да губя време, аз седнах в градинката пред Народното събрание, отворих лаптопа си и разцъках свободните работни места.

„Търсим продавач в борса за зеленчуци. Висше образование, магистърска степен, владение на C++, Adobe Photoshop, Word, Autocad. Отличен английски, владеенето на втори език е предимство“ - пишеше в обявата.

„Фирма търси шофьор на товарен камион с говорим латински, санскритски, отлични способности за създаване на уебсайтове и минимум 20 години стаж по специалността“ - прочетох друга обява.

В този момент покрай мен, в градинката минаха двама души, облечени в костюми.

„Ставри, Жоре“ - подвикнах аз, познавайки в костюмираните гъзари двама от приятелите си от юношеските години в Исперих.

„Я, Никифоре, какво правиш тука бе?“ - с учудване в един глас се обадиха и двамата.

„Прибрах се! Искам да помогна на науката и на родината ми!“ - все още въодушевен рекох аз.

„Оф. Бе ти добре ли си?“ - рече Ставри - „То не може всеки да помага на тая държава когато и както си реши.“

„Я бегай към Германия, бате“ - рече Жоро - „Тука не ти е Европата да пробиваш с безмислени знания. Тука нивото е много по – високо. Я виж в обявите за работа – за продавач на сергия на пазара се иска висше образование“.

И тук двамата, ухилвайки се поеха към входа на парламента, от което аз заключих, че най – вероятно са влезли в политиката.

В тоя момент се зачудих.

Дали юношеският ми бунт имаше смисъл?

Дали всичко, което бях научил през последните години не беше излишен товар?

Дали познанията, които натрупах, щяха с нещо да помогнат както на мен, така и на останалите, на които исках да ги дам?

И изведнъж нещата се наместиха. Безпощадно и ясно пъзелът пасна до съвършенство.

Хванах автобус 213 до Централна гара, след това влака за Исперих.

На гарата си купих няколко жълти вестника, последния диск на Кондьо, романът „Кучката на комшията“ от никому неизвестната авторка Ерекция Попгеоргиева и се качих във влака.

А в Исперих от влака слезе не Никифор Петров Карабаджаков, а Ники Секса, фен на бодибилдинга, тунингованите BMW – та и любител на конспирациите от последните страници на жълтата преса.

Пиша ви, защото завчера прочетох как един професор нахокал наш младеж, задето го приели в Кембридж, а в СУ – не.

Професорът е напълно прав.

България е прекалено елитарна територия, за да се допускат някакви досадно умни младежи с претенции.
А сега ви казвам чао и ако искате да си общуваме, ще ме намерите вечер в социалните мрежи.

Подвизавам се като Niki Sex 26, бачкам в един автосервиз и вечер поствам снимки на мацки от каталога на Митю Пайнера.

Айде и до ново Zdr в някоя паралелна реалност...

Още по темата

15/03/2015

Нашите автори

Какъв ви е проблемът с Джорджано?

02/09/2013

Нашите автори

Какъв ни е проблемът?

Следете новините ни в GoogleNews