От стр. 2

В последвалите няколко години Емил продължил доминацията си, счупвайки общо осемнайсет световни рекорда! Въпреки лекарска забрана участвал в маратона на Олимпиадата в Австралия, само две седмици след операция от херния, и завършил на шесто място. Между другото, този маратон, Емчо, бил спечелен от Ален Мимун. За първи път се бе изтръгнал от дългата сянка на Затопек. Той отишъл разплакан при Емил, който лежал съсипан от умора на земята, и извикал през сълзи: „Емил! Емил! Аз спечелих!“.

Затопек се изправил с усилие на омаломощените си крака и му отдал чест – така, както се козирува на офицер... или президент. Французинът твърди, че този момент е по-ценен за него от златния му медал. Това се оказало последното истинско състезание на великия Емил Затопек.

Но спомените за подвизите на Чешкия локомотив продължавали да печелят състезанията си на непожълтяващите страници на историята. Страници, които милионите му почитатели не можели да спрат да прелистват. Емил се превърнал в жив паметник и хора от целия свят идвали в скромната му квартира в Прага като на поклонение. Домът му бил винаги отворен и през годините имало почти постоянна върволица от гости. „Победите са прекрасно нещо – обичал да казва Емил, – но приятелите са още по-прекрасни.“

През 1968 г. дошъл да се срещне с него и великият австралийски бегач Рон Кларк. Това е човек, Емчо, който счупил седемнайсет световни рекорда през шейсетте години, включително и много от постиженията на Затопек. Но в живота му зеела една голяма, черна празнина. Преследван от поредица контузии и лош късмет, Рон така и не успял никога да се увенчае с олимпийско злато. Двамата прекарали няколко незабравими дни в Прага. На изпращане на летището Емил го прегърнал, сложил малка кутийка в ръцете му и прошепнал на ухото му да не я отваря, докато не се приземи. Самолетът излетял, но австралиецът започнал да се притеснява. Все пак Чехословакия била комунистическа държава. Каква ли тайна крие мистериозната кутийка? Чудел се дали Емил не му е дал някаква контрабандна стока... или тайно съобщение... зов за помощ? Най-накрая не издържал и отворил кутийката. В нея бил златният медал на Емил от 10 000 метра в Хелзинки, както и листче, на което пишело: „Защото го заслужаваш!“.

Когато през януари 1968 г. дошла Пражката пролет, Затопек застан...

– Пролетта не идва ли през март?

– Невинаги, Емчо, невинаги. Тази пролет била по-особена. Започнала с пристигането на власт на човек на име Александър Дубчек. Той решил да демократизира комунистическа Чехословакия. Да даде свобода на словото. Да махне веригите, в които били оковани печата и журналистиката. Да разреши пътуването в чужбина. Нарекъл новата система „социализъм с човешко лице“. Светът от своя страна нарекъл това неочаквано затопляне Пражка пролет. Продължила осем месеца, а Емил, който бил обожаван от всички национален герой, застанал изцяло зад нея и дори сложил подписа си под нейния манифест.

Но в нощта на 20 август, 20 минути преди полунощ, седем хиляди съветски танка, съпроводени от половинмилионна армия, нахлуват на територията на Чехословакия под прикритието на мрака. Страната била окупирана, чешките военни сили обезоръжени, а Дубчек – свален от управление. Около сто човека губят живота си. Емил е сред хилядите жители на Прага, които излизат на улиците в знак на протест срещу инвазията. Безстрашният Затопек ходел от танк на танк, за да пита лично руските войници и офицери дали вярват в това, което правят. Изправен пред сто хиляди свои сънародници на спонтанно издигнат подиум в центъра на прочутия Вацлавски площад, Емил се обърнал към световната общественост с призив да бъде преустановена окупацията на родината му, а Съветският съюз да не бъде допуснат до участие в предстоящите Олимпийски игри в Мексико.

Затопек знаел, че заради този негов бунт го чакат тежки последствия. Но също така знаел, че няма право да мълчи. Когато твърдият комунистически ред бил възстановен, Пражката пролет се превърнала в добре познатата съветска зима и отново станало много, много студено. Партията обаче не знаела как да се отърве от неудобния герой на народа. Бил прекалено известен, прекалено обичан по целия свят, за да го вкарат в гроб или затвор.

Правителството го изхвърлило от армията и партията. Изтрили името му от антологиите и пропагандните си лозунги. Отнели званията му, изгонили го от дома му в Прага и го пратили да работи... под земята – там, в урановата мина „Яхимов“ – където древен пришълец от космоса убива бавно и мъчително тези, които го добиват. Там, където продължителността на живота е 42 години и работното място е равносилно на смъртна присъда. През дългите години в мината Емил успял да се промъкне тайно в Прага, за да види жена си, само три пъти.

Но знаеш ли, Емчо, той бил от хората, които никога не се оплаквали от нищо. Бил в състояние да открие нещо красиво и цъфтящо дори в най-каменистата тъмница. Ти помниш кое е мястото, което той винаги е приветствал, нали? Там някъде, на границите на болката и страданието, където момчетата се превръщат в мъже.
„Нашият свят – казал веднъж с искрено възхищение моят любим миньор, – е толкова красив под земята, колкото и над нея!“

Емчо, запомни нещо – няма по-голямо наказание за мъчителя от усмивката на неговата жертва.
Комунистическата върхушка решила, че трябва някак да стъпче напълно любимеца на чешкия народ – да направи унижението му колкото се може по-публично. Върнали го в Прага и го назначили на работа като боклукчия. Трябвало да обикаля улиците на столицата всяка сутрин, за да събира боклука на своите съграждани. Но това, което се случило, накарало апаратчиците да съжаляват горчиво: хората разпознали великия Затопек и не само че сами изxвърляли кофите си в боклукчийския камион, а излизали на балконите си, махали с кърпи и скандирали в еуфория прочутите три срички: „За-то-пек!“. Колегите му също не му давали да се докосва до боклука. Често по улиците се образували кордони от негови почитатели, които искали просто да зърнат кумира си. В крайна сметка Емил просто тичал усмихнат след камиона и махал с ръка под аплодисментите на съгражданите си. Това сигурно е първият и последен боклукчийски камион в историята, който всяка сутрин се радвал на триумфално шествие, достойно за римски император.

В пълна безизходица, партията решила отново да го изгони от Прага и го пратила да копае дупки за телефонни стълбове в много тежки условия. Здравето му започнало да се влошава, но както винаги, той не се оплаквал. Веднъж негов стар приятел от Испания на име Пакси Алкорта успял някак да се добере до обекта, на който работел. Открил го в порутена барака и не можaл да го познае. Емил изглеждал съсипан физически, брадясал и облечен в мръсен гащеризон, с който работел и понякога дори спял. Двамата се прегърнали. На връщане към града Пакси се разплакал в колата: „Така ли третирате героите си?“.

През 1989 година пристигна нова пролет, но този път нямаше танкове. Стената бе разрушена, а Затопек най-после бе напълно реабилитиран.

„Бегачът трябва да тича не с пари в джобовете си, а с мечти в сърцето си“ – казал в едно старо интервю Емил. Това не били празни думи. Затопек и Дана живеели скромно и без никакъв излишък в любимата си Прага. Скромното им жилище и широки души останали отворени за всеки, който искал да ги посети.

Големият Емил Затопек почина през 2000 г. – същата година, в която се роди ти, Емчо. Когато научил за смъртта му, Ален Мимун – Сянката заявил просълзен: „Днес аз загубих не своя съперник. Днес аз загубих своя брат!“.

Знаеш ли – неговата Дана все още е жива и все още тъгува по любимия си, когото тя нарича Топек. Тяхна бе най-красивата любовна история – тази, в която съдбата някак успява да срещне двама човека, създадени да крачат по големия път един до друг и да не пуснат ръцете си до самия край. Защо ли ми се струва, че ако не бяха положени толкова усилия да бъде съсипано здравето му, и самият Емил все още щеше да е сред живите… Емчо? Емчо...?

Но аз знам – в тази част на историята синът ми вече отдавна е заспал. Дишането му е равномерно, а върху окъпаното му в мека синя светлина лице е изгрял полумесецът на хубава, спокойна усмивка. Какво ли сънува? Всъщност аз мисля, че знам точно какво сънува. Сънува онзи слънчев септемврийски ден, в който човечеството е пратило своя пръв и последен пратеник на далечна, красива планета. Омагьосала е целия свят от момента, в който сме я открили. Може би защото е толкова близко и в същото време – толкова вбесяващо недостижима. Протягаме се към нея, искаме да я докоснем и разберем, а тя все ни се изплъзва, бяга от нас по своя толкова неописуем начин и продължава да крие тайните си. На тази планета се случват невъзможни неща. На нея човек може да тича като вятър, без да диша; да се измъква от пипалата на невидим октопод; да приветства с отворени обятия болката и страданието; да обича съперниците си и дори да превръща ненужния боклук във внушителен триумф. На тази планета подземията са градини, наказанието е награда и цялото злато на света не струва толкова, колкото три вълшебни срички. Но тя е отредена за един-единствен човек. Никой никога повече няма да стъпи на нея и нека винаги помним деня, в който човечеството е изпратило своя единствен пратеник на планетата Затопек.

Малко неочаквано за самия мен синът ми порасна. Все по-рядко говорим. Вече отдавна не иска да му разказвам приказки. Стаята му е тъмна, а старата лава лампа събира прах някъде в мазето. Не знам дори дали все още иска да сънува. Затова реших да ви разкажа приказката за миньора. Без съкращения. Така, както я разказах за пръв път на малкия си син преди толкова години. Нека я имате и вие. Защото децата заслужават да сънуват... доброта. Не само нашите деца, но и децата в нас.

В момента тук е 2:17 сутринта. Точно преди десет минути се качих в стаята на сина си и седнах тихичко в пространството между кревата и шкафчето, което за щастие все още е точно един Иво разстояние. Вслушах се в равномерното му дишане и се замислих... Дали някога е чул края на моята дълга приказка? Дали последните ми думи са се прокраднали някак през завесата на неговия сън...

„Това не е тъжна история, Емчо. Вярно, нейният галантен герой не е вече между живите, но ти вече знаеш – най-големите звезди... Те всъщност никога не умират напълно. Просто се превръщат от един вид енергия в друг. Когато усетят, че дните им са изчерпани, те ставaт още по плътни и избухват в ослепителна светлина. Разпадат се на милиарди малки парченца и се понасят леки и свободни в безбрежното пространство. Пътуват в голямото нищо понякога с години, защото знаят, че някой някъде заслужава да ги открие. И когато бъдат намерени се превръщат в нови ослепителни звезди. Звездите са ни нужни, сине. Без тях остава само мракът. Те са светлина, живот и топлина. Звездите са възможни. И за да ги има, е нужно едно-единствено нещо – да искат да сънуват.“

Още по темата

23/02/2016

Нашите автори

Обетът на кучето

24/12/2015

Нашите автори

Момент на мълчание

05/10/2015

Нашите автори

Една лилава врата