Защо след тоталитаризма на власт дойде трагикомизмът

Иво Алексиев 14 февруари 2021 в 15:38 12394 0

И вие ли се питате, защо след падането на тоталитаризма на власт у нас дойде трагикомизмът? Защо историята ни даде шанс за полет към висини, а тутакси се овъргаляхме в поредното морално блато. Защо над 30 г. се заричаме да се измъкнем от него, а като дънни риби не отлепяме от тинята. Защо Европа, когато дефинира провала, обикновено поглежда към нас, към Балканите.

Или пък сте идеалист? Участник в протестите? Ненавиждате задкулисния произвол, крадящ мечтите ви? Надявате се предстоящите избори да го пропъдят? Надявате се… надявате се… надявате се. За да узнаете най-вероятния сценарий, по-добре гледайте „Госпожа Министершата“. Постановката в Театър София не е нова. Затова пък е вечно актуална. Балканска класика.

Сръбският комедиограф Бранислав Нушич е майстор на сатирата. Творбата му е страдалческо изследване. Анатомичен разрез през комплексите и рефлексите на балканското парвеню. През 1931 г. Нушич прототипно е описал, как протича смяната на властта в балканския социум. Смяна на властта? Значи смяна на парвенютата. Алчността и произволът на едни се сменя с алчността и произвола на едни други. Не е ли описал Нушич, какво предстои да се случи у нас и през настоящата изборна година?

Колко ми се иска да не съм прав…!

Поредният рояк калинки ще долети до върховете на държавната власт. Кацнали веднъж там, калинките ще се превърнат в … булдози. Ще гледат сърдито. Ще ръмжат страховито. Ще разпределят порции. Ще раздават правосъдие. Невзрачен тип станал…ВИП. Или както е казано: “Пази, Боже, сляпо да прогледа!”. Какво по-смешно от това, ако не описваше управлението, на което сте длъжни да се подчинявате.

Вяра в утрешния ден? Вяра във възможност за промяна? Нушич е песимист.

В постановката, режисирана от Недялко Делчев умело вплетените изразни средства безкомпромисно ангажират сетивата на зрителя. И сценичният декор, и вградените видеа, допълващи живата игра, и костюмите на актьорите забавляват, вдигат градуса на настроението. Всичко е в духа на онази епоха. От сцената обаче лъха безвремие. Именно това безвремие транспортира посланието на режисьора и актьорския колектив: Надежда тука всяка оставете! На Балканите е така!

Афоризмите на Нушич долитат от сцената като деликатеси.

За изпълнението на главната роля Лилия Маравиля е удостоена с Икар. Една заслужена награда. Маравиля е ярък талант на Театър София. Ролята ѝ на Г-жа Министершата ще остане образец в театралната ни памет. От плът и кръв пред вас се вихри съпругата на новоназначен министър. Вестта за новия пост на съпруга ѝ я сварва в незавидна нищета и обидна простота.

Какво от това? Нали съдбата е решила да я дари с титла „Министерша“, с министерски комфорт и министерско страхопочитание. Честито! Раждането на парвенюто е перфектно!

Прекалено голям е прескокът в социалната стълбица. Министершата е гротеска. Затова пък толкова позната и …близка.

Ежедневието ни редовно ни сблъсква с подобни гротески. Недялко Делчев вае събирателен образ - на самоповярвалото си балканско парвеню. Фулминантната игра на Маравиля е огледало, в което виждаме манталитета си. Министершата е бухча от комплекси, вулгарност, безпардонност, цинизъм. Бидейки жители на Балканите автоматично се питаме, колко всичко това има нещо общо с нас самите? Оставям отговора на този въпрос на съвестта на зрителя.

Слой по слой Маравиля виртуозно разгръща бухчата. През образа на Министершата започват да прозират лица на днешния ден. Телевизорът ни ги навира в очите като пример за подражание, еталон за успех. А преобладаващо виждаме рибарски тежести.

Поради които си стоим на дъното.