При първата ми среща с проф. Владимир Радулов не знаех кой е, нито какво свири; не подозирах, че го наричат българския Рей Чарлз. След това потърсих записи и изслушах онова вълшебно пиано, което стопява всякакви езикови бариери, предразсъдъци и разстояния в километри.

Това пиано прави и още нещо: то вдъхновява за живот без скрупули, в толерантния свят на прекрасния джаз от онова споделено минало, което днес издигаме в култ. Но зад големия талант на професора не стои някаква истерична помпозност, нито ексцентричност или самохвалство. Той е впечатляващо скромен човек, който общува с публиката не с очите си, като повечето изпълнители, а с душата си. Защото е незрящ.

Роден е през 1945 г. в село Вардим, което се намира в близост до Свищов. При раждането му, както професорът сам пише в автобиографичната си книга „Моите два паралелни свята“ (ИК „Феномен“, 2016), пъпната му връв била хвърлена в двора на училището – по идея на майка му, която много искала синът ѝ да заобича учението. Точно така се случва по-късно.

Разказва с уважение за родителите си, а за детството, което е пълно с весели игри, красиви звуци и омайни миризми – както при всяко дете, – си спомня с известно умиление. В очарователните детски пролети не липсват хвърчилата, катеренето по плодните дървета на съседките и всевъзможните наивни пакости през лятото, а суровите зими не минават без спусканията с шейна по импровизираната пързалка на село и топлия хляб със сирене сутрин.

Един топъл спомен от детските години е как двамата братя – Владко и Любчо – разполагат с много повече канап за направата на хвърчила отколкото техните приятели, защото баща им е строител и в дома им винаги се намирали големи количества канапена връв. „Внимавай! Ако не го държиш здраво, ще отиде в Румъния!“, карал се без злоба бате Любчо на бъдещия учен. Близостта на родното му село с граничната чужда държава пораждала какви ли не поводи за закачки.

Не трябва да допускаме мисълта, че в онези години децата са скучаели. Напротив – всяка събота и неделя семейство Радулови поемали на екскурзия до двата дунавски острова в близост до селото – Малък Вардим и Голям Вардим, където бащата отглеждал пчели. Гребането с лодка, пикникът и къпането в реката доставяли неимоверно удоволствие на децата.

Като малък професорът пътувал често до София с майка си, където се подлагал на различни форми на лечение на очното заболяване, с което се ражда. При едно отпътуване от столицата, майката му купува детско барабанче от естествена кожа. И Владко с часове свири на него, а понякога прави ударен дует с майка си или с брат си. „Ние правим джаз“, казвал баткото, вероятно без да подозира, че до него на барабанчето стои голям бъдещ джаз музикант.

През зимата на 1949-1950 г., когато детето още вярвало в Дядо Коледа, белобрадият старец му донесъл едно звънче. Това все още са времена, в които коледари обикалят къщите, пеят коледарски песни и благославят стопаните, които ги даряват със сезонни храни и дребни монети. Да получиш толкова звучно звънче за подарък означавало много за невръстното момче.

„Природата се пробуждаше. Чувствах това най-вече със слуха и обонянието си. Пипах жълтите минзухари и се задавях от аромата на синия синчец“, пише проф. Радулов по повод на онези първи пролети, посрещнати без ясно зрение. Малко са децата, които се опиват от толкова естествени неща – сред съвременните подрастващи, знаем, властват други ценности.

Да си различен обаче е трудно във всички времена и се усеща може би най-остро, когато си малък. Владко много искал да ходи на детска градина – също като братовчедка му Емка. Една сутрин двамата тръгват заедно – всеки с хляб в ръка, защото тогава било задължително децата да си носят хляба, – готови за приключения в градината. Когато пристигнали, готвачката го приела. Но Емка попитала и учителката: „Другарко, може ли Владко днес да си играе с нас? Приемате ли го?“. А учителката отговорила твърдо с „Не го приемам!“. И момчето се връща у дома само и разплакано.

В училище Владимир започва да се обучава по пиано. Прави го с много ентусиазъм и отношение, но когато греши, неговият учител, – който имал кариера на капелмайстор – го удрял с молива по пръстите и това отблъснало момчето от пианото, с което скъсал за близо две години.

През това време се занимава с цигулка и акордеон и напредва много. Успехът му обаче не стига, за да го приемат в профилирано музикално училище и вместо това учи в училище, което подготвя незрящи деца. Там също има възможност да развива своята музикалност, въпреки грубите шеги на учителя по кошничарство, което никак не се удавало на Владо.

Първият джаз състав, който вижда отблизо, е събран и организиран по подобие на тогавашния „Джазов оркестър на трудовата повинност“, на който младежите много се възхищавали. В младежкия бенд влизал и по-големият брат на Владо и заедно с останалите свищовски музиканти свирели мамбо и буги вуги. „Ключът към джаза, превърнал се в моята любима музика, беше окончателно намерен. Всичко това дължа на моя по-голям брат бате Любчо, на когото оставам благодарен завинаги. Той не само възпита моята любов към тази музика, но и пробуди моите заложби в джаза“.

В една от октомврийските вечери, докато учи в училището във Варна – топла и предразполагаща към изискани забавления вечер – бендът, в който Владимир вече свири, участва в заформилото се импровизирано надсвирване с тромпетистите от Морското училище. Оркестърът на незрящите и моряците водят своеобразен музикантски диалог, редувайки изпълненията, които правят едни след други между терасите, които ги делят. „Конго“, „Галчо“, „Мамбо джамбо“, „Мистър Бенджо“ и т.н. – това са актуални за времето мелодии, с които младежите живеят в сърцата си.

Проф. Радулов разказва и за един неприятен инцидент от 1956 г., при който убиват студент в софийския трамвай. Според професора това става повод политиките на ограничаване на западното влияние в страната да бъдат затегнати.

Но това не възпира Владимир да свири и ето че в средното училище той, заедно с още няколко момчета, формират състав, който бързо се прочува като „Джаза на гимназията“. В него Владо с акордеона си и останалите младежи с техните инструменти придават блясък на различните тематични вечери, организирани по онова време. В тези светли години момчето успява да срещне и най-добрия приятел в живота си и това става благодарение на общото им увлечение по изгряващите The Beatles. Няма граници за тяхната поезия, както няма предел и над човечността; стига да я искаме.

Скоро обаче Владимир Радулов – с помощта на брат си – се връща към джаза, за да не се откъсне от него никога. Този път – в последните гимназиални дни – той преоткрива пианото и с плам попива всяка джазова мелодия, която чуе.

Незабравимият студентски празник от 1965-а година, джаз концерти на живо, бирхалета и приятелства – ето това представлява накратко, редом с процеса по обучаване по Специална педагогика, следването на бъдещия професор. Първото стъпване на софийска сцена е по мотиви на Дюк Елингтън – Владо изсвирва пиесата „Сий джем блус“ и набързо събраният състав обира овациите.

Следват няколко години на преподаване на средния курс в училището за деца с нарушено зрение – както по-късно е преименувано познатото като „училище за слепи деца“. Това дава стабилна основа на Радулов и той с радост – и въпреки всички бюрократични спънки – записва докторантура. Успява да посети дори конгрес в Мадрид, а това преживяване, освен научните познания, му носи и много вдъхновяващи впечатления за Запада. Именно там бъдещият професор опитва за пръв път „Севън ъп“ и „Фанта“.

Като млад учен Владимир Радулов успява да внедри нова методика за брайлово ограмотяване и това се оказва стартът в научната му кариера. По негова инициатива в обучението на деца с нарушено зрение са внедрени специални упражнения, които могат да стимулират и подобряват зрителните функции. Началото на интегрираното обучение също е редно да бъде причислено към успехите на проф. Владимир Радулов, макар и малко по-късно.

Но тъй като джазът е вторият паралелен свят на Радулов и може би отеква в сърцето му по-силно от всичко друго, ще споменем някои значими факти. Владимир успява да сбъдне младежката си мечта да свири в джаз състава „Студент 5“ и след някоя и друга година дори го оглавява. Съставът сменя членовете си неколкократно, но междувременно преживява записи в радиото, интервюта от редица медии, в това число и от Rai 1, национални и регионални награди и т.н. Оценена е способността на пианиста да научава бързо нови теми и цели репертоари, и да импровизира акуратно.

С Джаз клуба, който основава, той печели нови приятелства и висока оценка; популярността на клуба стига до личности като режисьора Леон Даниел, артиста Ицхак Финци, преводача Румен Стоянов, писатели, поети, университетски преподаватели и дори стюардеси от авиокомпанията „Балкан“. Лекциите по история на джаза, музиката на „Студент 5“ и на гостуващи музиканти, и изпълненията на световни джазмени, звучащи от магнетофона в залата, правят срещите на клуба неотразими и запомнящи се.

После идва времето да бъде основан Университетския рагтайм-бенд, в който проф. Владимир Радулов свири на пиано. Бендът посещава Москва и дори преживява едно счупване на контрабаса в последния момент; няколко студенти по химия го залепят и свиренето продължава, така че когато всичко свършва, редом до снимките от Кремъл, бендът си запазва и доброто впечатление от Русия. Бендът има участия и в Габрово, Сопот, Дрезден, Саарбрюкен, Болоня и на други места, като за тези 21 години, в които съществува, сменя музикантите си неведнъж. През 1995-та г. бендът свири за последно, а след това всеки член хваща своя път – съдбата на немалко музиканти ги отвежда до далечни земи, фериботи и лайнери, непознати чужбини.

Академичната кариера изпраща проф. Радулов в Париж няколко пъти и през 2005 г., запълвайки свободното си време, той попада в джаз клуба на хотел „Меридиан“. Пианистът на клуба забелязва Радулов – ритмичното тактуване на българина го издава, че е музикант. Следват покана да заеме рояла, както и силното изпълнение на френската пиеса „Мъртви листа“. Радулов обира овациите и печели признанието на пианиста на „Меридиан“, който наистина е впечатлен.

Дълги години проф. Радулов е джаз коментатор и водещ на предаване за джаз музика от програмата на БНР. Преживява и незабравими музикални срещи с Васко Кръпка, Венци Благоев и много други – например, в столичния бар „Сам дойдох“, където и досега пианистът свири. Пътува до Бордо – за участие в местния фестивал на джаза и виното. Издава аудио диск със свои изпълнения. И трупа много красиви спомени, звучащи джазово и цветно.

Ето какво казва за джаз музиката проф. Радулов днес: „Джазът означава три неща: свобода, демократизъм и оптимизъм. Джазът винаги е бил изкуство на свободата; не само защото е импровизационно изкуство, а защото е бил преследван от всички тоталитарни режими. Демократизъм – защото джазът позволява да се съберат спонтанно различни музиканти; когато се прави джем сешън, се случва професионалисти да свирят с аматьори – което в повечето случаи не е лошо. И не на последно място, джазът възпитава в оптимизъм. Когато слушаш джаз, това те кара да вярваш – в доброто, в бъдещето. Да имаш надеждата, че нещата ще бъдат по-добри – днес или утре.“

За него най-големите музиканти от областта на джаза завинаги остават Луис Армстронг – първия голям солист на класическия джаз; Бени Гудман – с предвоенния суинг; Чарли Паркър – модерния джаз; Джон Колтрейн – лицето на съвременния джаз. Обожава пианистите Ърл Хайнс, незрящият Тейтъм, Оскар Питърсън, Чик Кария и безкрайно много други. 

Големият пианист успява да намери време и желание да помага – с каквото може – на младите, които благодарение на неговите усилия бързо навлизат в джаза. Споделя, че от своя страна никога не е имал ментор, а се е борил сам.
Нека признаем, че това е нещо голямо. Както голям е светът на джаз музиката. Както голяма е музиката, изпълнена от талантливи сърца.

При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа "...Три, четири" - свържете се с автора на адрес: [email protected]