Всичко у камилата - изрядно, само малко гърбицата и пречи в огледалото

Любен Лачански 10 декември 2014 в 14:31 9390 4

“Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, - щом любов нямам, нищо не съм.” /1 Кор. 13:1-2/

Моята родина България е прекрасно място за наблюдателните журналисти. А защо не и за писателите? Всеки ден си изправен пред нови и нови идиотщини, които нормалния свят трудно може да разбере, камо ли да свикне с тях. Лошото е само в това, че хонорарите ни са под жизнения минимум и за гетото, което по принцип те кара да мързелуваш, въпреки че кретенизмите направо ти вадят очите.
И в прекия и в преносния смисъл, aко не е планираният фалит на някоя много лъскава банка, то ще е мегаломанията на бивш спортист от запаса решил да спасява остатъчната българска култура.

Ако и това не ви устройва, то всекидневните нападения над лекарските екипи отишли да спасяват животи в ромските квартали са повече от достатъчни, за да разбереш, че ти отиваш да го спасяваш от смърт, а някой иска да те убие защото не си му занесъл и шише гроздова срещу махмурлук.

За по-дребни неща, като например изчезването на висш чиновник от тайните служби, въобще не се и забелязва, защото винаги имаме готови отговори: мафията го е застреляла, бил е корумпиран или не е могъл да си плати рекета. ДАНС и рекет?!?

Прекрасна държава, разбираш ли? За спортните скандали и спорните назначения въобще избягваме да говорим, защото те са се превърнали в даденост в тази отделна взета държава от ЕС. Но пък въпреки всичко е с цялата листа на претенциозните пъпчиви отличници, които искат и допълнително бонус или десерт за никога несвършена работа.

За похарчените залудо пари въобще не желаем да говорим, понеже и тук темичката е повечко от деликатна. Те, там /в Брюксел/ знаят, че сме неграмотни и некадърни, но не върви някак да ни обидят, защото ще нарушат политкоректността.

Изнасилените деца и запалените автомобили остават само в прашасалите тефтери на онези ужасни милиционерски канцеларии, които са до болка известни на почитателите на съветското кино от 30-те години на миналия век.

Освен това сме и обидчиви. С доводите: ”Виновен ли съм, че съм тъп и че България няма излаз на Три морета?”. Собствено, като споменах за футбол, спорт и особено печеливши тарикатски дейности, та се сетих и за Църквата. Родната ни БПЦ, онази стожерица на националния ни дух и свяст, дето Божем ни е опазила българи толкова векове и векове. Спасителката на вярата, в името, на която не един е гинал на Голготата на истината или пък за разлигавените свещеничета от нашето настояще, които се водят само и единствено по собствения си канон:

”Абе, дай там да избутаме криво-ляво семинарията и после паралелните задочни курсове, те подир това и бабите и държавите няма да ни оставят да умрем от глад.”

Прави са. Точно така е, няма свещеник, сторил се хаир заради едното “красно българско име”. И вече искрено се разсмях, а после ми стана мъчно за мен си...

Кого лъжем? И какво искаме да постигнем с тази лъжа?

Според Конституцията на страната, вероизповеданията са свободни и всеки безнаказано може да вярва в каквото иска и когато иска. Въпросът е как го иска.

И защо Вярата прие този облик на пътуващ цирк, където задължително един факир трябва да покаже триух заек от цилиндъра си или брадата жена, която, ако не пее по Евровизията, обезателно дава съвети по верски и духовни въпроси.

Лошо живеем, когато лъжем, че вярваме в нещо, а ние вярваме единствено само в шума на банкнотите и територията на занемарените епархийски имоти. И се оплакваме восвояси, че уж някакви секти и богохулници-странници идвали да ни отнемат най-святото: вярата в Бог. Това са абсолютни небивалици. Или поне звучат като лошо скроена криминална комедия, 25 години след т.н. демократнични промени в страната.

Да, знам, Българската православна църква е доста консервативна с тромава и трудно подвижна структура. Тя няма за цел да прави тотални промени от днес за утре, пък и не е нужно. Но покрай тези априорни условия, тя реши още повече да се вкамени и да се превърне в убежище на лицедеи, които освен собствените си интереси, не се интересуват от нищо друго.

Е, ако изключим цената на маржа между каноничните и циганските свещи разпродавани около големите Господски празници, около големите храмове...
Да, църквата ни е вековечна, но клириците в нея остаряха. Мнозина носят и своите доказани и недоизказани грехове позовавайки се на Божията всеблагодат, милост и Окото всевиждащо. И това можем да приемем, макар и с голяма доза мирско недоверие...

Лошото е, че сравнително младите хора, които по-чисто биологична причина поеха постовете на отишлите си синодални старци, нямaт и йота желание за промяна, прозрачност и най-вече за църковно-духовен живот. Защото в църквата преди всичко се мисли, а после се проповядва. Там се твори, там се пише и рисува или се композира. Който може,разбира се. Не всички в църквата са таксидиоти единствено. Пък и таксидиоти са хора, честни, почтени и ако те трябва да държат изпит, то би било най-добре да наизустят на тефтерчето на Васил Иванов Кунчев /Два гроша за маслинки на едного си..., а не тефтерчето фантом на недостойния Филип Златанов. Но, нека и него Бог да го съди.

Голяма жажда за власт се породи у църковниците през този четвърт век. Огромна. Но нека не забравямe, че България е малка страна, и колкото и да си властогонец, все ще полегнеш в цървулите на другия, който е търсил същата власт по друг, ама по-околен маршрут. Или с други, съвсем неканонични средства. А, защо и да не заживееш с жена иностранка, при положение, че си български владика.

Мога да приведа още и конкретни данни за хора,събития, за празни манастири и дублиращи се университетски катедри. За празни приказки и нефелни църковни издания. За безличието на богословската мисъл породена в България и за голямото всесветско излагане наречено - архонтство.

Сега всеки бе се оправдал с отминалият режим и неговите репресивни органи, с незнанието, дали все още не е под лупата на “всевиждащото око на КДС”.

И множество такива доводи, които на пръв поглед изглеждат впечатляващи. Но дали е така?
Не. Не е така.

Ако трябва да бъдем истински християни, то ние трябва да се признаем, че призивите за помирение, всеблагост и смешновати покайни писма са си чиста формална отстъпка от истината. От вярата. От Христа.

Не може в една страна със около 150 души монаси, да не можеш да се разминеш от скандали, присвояване и скотоложство. Със скрита семейственост и вечна неудовлетвореност от това, което имаш.

Марковите часовници “Ролекс” са само върхът на един айсберг, който вече се срутва и ще повлича все повече и повече грешни души. Не може да не си заслужил за своя чин или сан, а да се кръвобиеш с ближният си, за неговата по-натруфена корона, по-бърза лимузина, по-благодатна епархия и още повече неща, без които и мирянина може.Нежели монахът.

Монaхът е обречен да живее в самота и размисъл, а не да кани още преди да е хиротонисан поне 200 човека на кьор-софра, защото видите ли бил заслужил. И това в локалът “Шератон” в престолния град, което едно, на друго ще струва, колкото изхранване на сиропиталище за през целия зимен мраз. И за обувчици ще останат парици даже... Но нийсе, нали такива са князете на църквата, а ние ги тачим... Или поне те ни се докарват да ги хвалим и любословим.

После обаче, ние писачите на дописки ще плачем по вестниците за моралът и човешкиге ценности и стотинките на старецът с почти неизвестно име от село Байлово, който и последния си грош дарява на църквата. И на хората пред вратите и...

Е, кой ще иде прочее гора на небето, минавайки през иглените уши на изпитанието, между бедност и богатство?
Ясно е кой.

То и кое и е наред на камилата, та само гърбицата и пречи? И то при условие, че умее да се погледне в огледалото.

Така говорят много от добре соанираните монаси и смятат, че отвъдното е толкова далеч, колкото са примерно Азорските острови. Оказва се, че не са.

Отвъдното е сред нас. И ние сме единствените, които сме достойни да го направим онзи “по- хубав свят”, както говорят молитвите.
Но ние и на молитви, вече не вярваме, защото...така ни е по-лесно.
А и Чарлз Дарвин, някак си ни е по-близък. Като маймуните.

Виж още за:
    Най-важното
    Всички новини
    Най-четени Най-нови

    Още от Нашите автори

    Коментари

    За писането на коментар е необходима регистрация.
    Моля, регистрирайте се от TУК!
    Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!