Автор: Любен Лачански

„Роден съм на 7 септември 1901 г. в село Правец, тогавашна Орханийска околия. Сякаш за да постави далечното начало на днешното яростно оспорване на моята личност /!!!-Б.А./, дълги години бе оспорвана датата на моето раждане. И то не от някой друг, а от собствената ми майка. Нашият спор с нея така и не приключи. Наложих се аз, но тя докрай остана на своето. Какъв е случаят. Майка ми твърдеше, че съм роден навръх Симеон, по стар стил. Но свещеникът, който ме кръщавал, известният поп Велчо, бил порядъчно пийнал, та сварил да запише само деня на кръщавката, а пропуснал датата на раждането ми. Познавах добре традицията по нашите места и знаех, че обикновено детето минава през светия купел месец след раждането. Пресметнах и определих датата 7-и септември /!!! Б.А./. Майка ми остана непреклонна: ”Не, никакъв 7-ми, роден си навръх Симеон, на 20-и! Всеки път завършвах препирнята с думите: ”Иди се обяснявай с попа, мамо, мен ме остави.”

С този сантиментално-лимонаден фарс започват „Мемоари” на Тодор Живков. Второ допълнено издание, редактирано от Христо Н. Малеев и издадено от ИК „Труд и Право” през 2006- та година. Единичната цена с меки корици е 19.80 лева. По най-обикновена бакалска сметка ни става ясно, че Т. Хр. Живков - еталонът за врява и безумство в управлението на България, днес би бил на 101 години. Друго перо по тази сметка доказва, че селянинът с недоказана рождена дата, при най-благоприятни житейски и биологични ситуации само след дни е щял да отпразнува 78 години във властта. На притеснилите се комунисти ортодокси отговарям веднага. Празникът ви ще се състои. Да, ще се тупате по раменете и ще припявате песничката „Катюша”, макар средната възраст на купонджиите да е около 95 години. За патерици, бастуни и инвалидни колички грижата е на „Комунитас” - католическа хуманитарна организация. Помощните средства се отпускат безплатно и то веднага.

Знам, че повече от тези, които в момента четат редовете ми, пряко сила са на Христовата възраст. Сиреч 33 годишни. Единствената връзка, която имат с властването на Живков и неговите Преторианци са индивидуалните им свидетелства ознаменували актът на /за раждане, които носят все още някои от комуниситическите атрибути на онези загубеняци, трудно уточняващи собствените си рождени дни. Но, както и да е...

Именно за тези млади хора се насилвам и бъркам и в документите и паметта си, за да мога най-просто и най-ненатрепчиво да обясня, страшният феномен „Девети септември” и нуждата от неговото примомняне. Всяка година.

Веднага след преврата през есента на 1944 година, шайката предатели, ренегати и криминални престъпници, тотално закриляни от войниците на Сталин физически прочистват България от грамотните и полезни хора. Късметлиите са разстреляни, каръците избити с подръчни земеделски сечива. Тези колове, лопати и секири по-късно ще претърпят културна мутация и ще израстнат след 47 години /1991-92/ до бухалки, синджири и ледоколи /алпийска кирка/. Впрочем, този последен уред - ледоколът слага край на живота и на Троцки през 1940 година в Мексико. Убиецът му - Санчес става кавалер на най-високо отличие на СССР: ”Герой на Съветския съюз”. Тук и дума не става за политика. Всичко е откровено криминално.

Обществена тайна е, че освен с неустановена рождена дата и каквото и да е свидетелство за образование, Тодор Живков в дните на преврата през 1944 г. не само не е легитимен член на БРП /к/, но и проспива физическото завземане на властта. Просто не са му вярвали, защото е бил дегенеративен тип. Сексуално и криминално озадачен. Самият той също не се бута в шамарите, защото със селската си интуиция знае, че управляват не тези които взимат власт, а онези, които раздават олиото, захарта и пищовите. И междувременно горят и унищожават държавните и общинските архиви. За този период спирам, защото доста колеги направиха задълбочени изследвания и ги публикуваха. Някои от тях са наистина с изключителна стойност и като литература.

През 60-те години покойният ми баща започна да получава заплата срещу висене в една канцелария около площад „Света Неделя”. Там се запознах с ителегентен мълчалив мъж. Казваше се Михаил Докторов. След години щях да разбера, че той е бил „мозъкът” на промаоистка организация организирала неуспешен опит за преврат срещу Живков в България. Групата е известна под името Куфарджиев – Горуня - генерал Анев. Слава Богу, че не са успели да вземат властта. По този повод в цитираните „Мемоари” Живков пише:

”МОЖЕ ЛИ ДА СЕ ТВЪРДИ, ЧЕ ТОВА Е БИЛО КЛАСИЧЕСКИ ВОЕНЕН ЗАГОВОР? СПОРЕД МЕН, ДА. НО СЕ ИЗЯСНИ, ЧЕ УЧАСТНИЦИТЕ В НЕГО СА РАЗЧИТАЛИ САМО НА ЕДИН ВЗВОД ИЛИ РОТА ОТ СОФИЙСКИЯ ГАРНИЗОН. ТЕ НЕ СА ИМАЛИ УСТАНОВЕН КОНТАКТ С ЦЕЛИЯ СОФИЙСКО ГАРНИЗОН, ОЩЕ ПО-МАЛКО С ЦЯЛАТА АРМИЯ. ТЪЙ ЧЕ ЗАГОВОРЪТ Е БИЛ МАЛОМЕРЕН.”

По принцип да се вярва на Тодор Живко е рисковано, и коварно, но понеже имах възможност да говоря след време с Мих. Докторов, смея да припомня, че ситуацията около този Сталинско-Маоистки преварат е била изключително от интровертен характер. Просто няколко фракции не са се разбрали, кой да е войводата, кой ще вземе властта в последствие и кому да се обадят за помощ. В Кремъл, или зад площад Тянанмън. Още по-късно съдбата ме сблъска с офицери привлечени към дебатираната завера, но разжалвани, опростени и оставени на сватбарски длъжности от Джуров, само и единствено с обещание за вечна лоялност. Те се напиваха, плачеха и се лигавеха, че бай Цвятко /генерал Анев/ ги предал, като смятал да събори Живков отвътре. /Този прослувут комунистически инфантилизъм, че партията може да се разложи от свои хора и „здравите сили” тогава да вземат властта/. И представете си, уважаеми млади хора, тези изкукали полковници бяха тръгнали да заговорничат срещу „либералната” и „проевропейска” полититика на Т. Живков.

Бай Цветан - пилот на изтребител, не можеше да си представи, че „някакви млади гадове” му източили горивото и той не можал да стигне с машината си поне до Одеса и да доведе помощ. Ужас!!! Е, как няма да тачим и даже да обичаме Девети Септемврите си при подобна маоистка алтернатива.

Митко Алтънков, бивш полковник от ДС и личен фотограф на Червенков, Югов, Георги Цанков, пък и на самия Живков, страдаше пред близки на сатрапа Цанков, колко му е мъчно, че „бай Георги не му е все още началник, защото само със собствения си бастун можел да направи много повече отколкото цяла рота от агенти на „либералната” ДС”. Разговорът ни с него бе след т.н. Перестройка. Същият човек фотограф на сватби, погребения и арести, обаче стоеше мирно щом зърнеше да се клатушка някъде по коридора фигурата на Иван Славков. Той завалията Славков, също „обичаше” Девети Септемврите си, но по своему. Натоварил една яхта с красиви /за времето си/ и умни /също за времето си/, млади хора, те най-цинично превръщаха казионната дата в карнавал, давайки всекиму да разбере, че карнавалът е единствено и само празник на грешното тяло. Пък и кой би търпял, „специалистът” Славков другаде, извън България, каквато и длъжност да му поверят. Никой естествено. И тъй като политическите празненства са в областта на пропагандата, цялата пропагандна машина от творчески съюзи, вестникари и правителствени медии обичат и завинаги ще обичат не само датата, но и понятието за такъв тип празнуване. Защото от него се облагадетелсват всички. И то много яко. Тези спомени са трудни за забравяне от поколения наред, тъй като се предават, като народни песни, поверия или нецензурни вицове. Справка: демократичните избори в днешна България. Стихчета, песньовки, кебапчета, късометражки, платени концерти - халтура и всичко каквото ти дойде на ум. Защото според Живков и неговите „специалисти” - за пропагандата парите не се броят. Не даваш ли пари за политическа манипулация, нищо добро не чака управляващите.

И до днес като мантри се носят от никого не доказаните твърдения, че именно демокрацията е убила и промишлеността и селското стопанство. Естествено извоювани след Девети септември 1944 година. Оределите редици на твърдо и каменните комунисти скандират, че те са „сътворили България”, а пенсиите днес са нищожни. Много се говори и се съчинява и за Военно -промишления комплекс и златната река от печалби, които той е носел на страната ни. Когато обаче отбележиш, че АК-М-7.65, не е хуманното производство на кукли „Барби”, те те обявяват за канибал и запяват „Варшавянка”. Тези дни ще се нагледаме по телевизорите си на разплакани Найди Манчеви и други „Герои на Социалистическия труд”, ако все още могат да говорят и обвиняват. Но нито един от тях няма да спомене, че всичко около личността му е било бутафория, а героизмът му е изваден от някоя безименна сметководителка, която с двойното счетоводство на държавното предприятие е правела невероятни и само празнични чудеса, а Игнат Радеков и Найда Манчева, са имали и други ведомости в които са се подписвали и получавали съвсем не работническа заплата.

България в момента има седем милиона и четиристотин хиляди жители. От всякаква боя. Преди 25 години бяхме 8 милиона и половина. Моля ви, млади хора, отговорете ми, колко стихосбирки трябва да продаде Героят на Социалистическия труд Орлин Орлинов - поет, за да може да живее като герой, при положение, че една бройка книжно тяло струваше максимум 2 /два лева/. Е, нека да е пет, ама и това не стига за да се обзаведеш с няколко жилища, вили и лимузини от западен модел. Пък и да се облечеш и на курорт да идеш с децата и внуците. Тези въпроси могат да се зададат и на Любомир Левчев, и на Евтим Евтимов. И на цялата културна гилдия, която тътри крака и плаче срещу пазарните изисквания на сергията за уникати. Кой иска днес да чете стихотверенията или да гледа филмите на Мая Вапцарова? На Иля Велчев? Да гледа картинките на Калин Милков Балев или да чете книжките на внучката на Гриша Филипов. И понеже като писатели те са несмилаеми, затова идват на помощ и клюките и жълтините и семейното бельо и чаршафите от няколко поколения. Кой прочее се интересува какво по пол и цвят на очите е внучето на Сеголен Роаял - социалстка от Франция. Но другарката на другаря Станишев ускори раждането си, та да зарадва цяла българска манифестация с появата на поредното си мъниче. Заради политиката и парите на ПЕС. Ако греша моля за извинение. И още и още... Не вярвайте уважаеми на подобни празници. Те носят лъжливо послание, както е модерно днес да се изразявят завършилите разни свободни университети за ПР - услуги.

Затова моля да прочетете думите на протойерей Александър Шмеман, когото само ненормален може да обвини в пристрастия към комунистическата идея. От друга страна е и руснак и е източно православен христянин. На години щеше да е колкото един прононсиран комунистически „революционер”.

„... историята на света не ни насърчава да разсъждаваме по този начин. Всички наполеоновци се провалиха и всички техни мечти завършиха на всевъзможни „Свети Елени”... и все пак днес тази вяра продължава да бъде абсолютна. Нито един политик с идването си не би казал: ”Ние знаем, че сме бедни, ограничени, способни на грешки човешки същества. Ние живеем в тъмнина и ще се опитаме да дадем всичко от себе си, но разбира се, това, което може да бъде направено, не е много...”. Такъв човек просто не би стигнал много далеч. Той трябва да притежава някаква утопична харизма. Да ви води към онова, което френският поет марксист Арагон нарича: ”Утрешните дни, които пеят...”. Утрешният ден трябва да пее. Защо обаче утрешният ден трябва да пее? Хора ще умрат, гробищата ще се увеличават и т.н. Съвременната политика се подхранва ако не от неизбежните лъжи, то поне от утопични послания. /.../ Можем да забележим например политическия призив на утопията да не говорим за такива утопии като марксистката. Днешната власт на марксизма над човешките умове сама по себе си представлява парадокс - нещо асболютно удивително! Как обаче тази теория, която така и не е доказала своята правота - нито в детайли, нито като цяло -продължава да иска власт? Има хора, за които раздялата с марксическия възглед за времето и историята е потресаващ вид страдание.”

Именно заради това написах тези страници. Заради цялото споменато страдание. Дано сте ме разбрали.