Тиня

Главният редактор на вестник „Български войник“ Антон Гочев обичаше работата си, защото тя му даваше точно това, което винаги бе търсил, свобода на изявата и никаква външна намеса в тематичния му подбор. Откакто армията премина само към представителни функции, връзките с обществеността, както се наричат днес, добиха особена важност. Когато темата „Родина“ вече не може да мотивира войника дори да си лъсне кубинките и се превръща в дъвка за балончета на най-популистките политически сили, на помощ идва словото, изкуството, хуманистичният възглед, който трябва да оправдае отсъствието на най-обикновен милитаризъм. Затова и Антон Гочев беше повече миролюбив, отколкото войнолюбив, а единствените му прояви на войнственост бяха в полето на литературата, в окопите на културните битки между чалгарските низини и естетските висини, там громеше посредствеността и халтурата, като една от честите мишени на мерника му беше госпожица Лили Иванова, уточняваме това, за да добиете бегла представа от неговите вкусови особености.

Когато прелялата река Скът потопи градчето Мизия, медиите или не обърнаха достатъчно внимание, или го отразиха, колкото да не е без хич, а човешката, индивидуалната и персонална трагедия така и се изгуби някъде сред плявата на информационния поток, понеже за главните редактори много по-рейтингова тежест притежаваше смъртта на някакви хора в далечни страни, отколкото смъртта и мъката на сънародниците им в малкото северозападно градче. Не и за Антон Гочев обаче. Около месец след наводнението той си разписа командировъчното, зареди служебния автомобил с бензин и отпътува нататък с ясната цел да извади наяве скритото, да предизвика съвестта на читателите си и да трогне душата на народа си.

Цанко Бешовишки харесваше новото си жилище. Откакто къщичката му се килна, него и стотина негови съграждани ги настаниха в едно малко новоизградено кварталче от фургонни апартаментчета. Белите нови контейнери бяха оборудвани с всичко необходимо, предоставяха баня, тоалетна, две стайчета и малка кухничка, току-що излезли от производителя, чисти и неопетнени. Отвън наистина изглеждаха като прости квадратни контейнери, но вътре съдържаха стерилен уют и удобство.

Антон Гочев забеляза възрастния мъж да излиза от контейнера си и реши, че това ще му е късметът. Представи му се. Цанко кимна с разбиране, но без да се усмихне. Добре, ще му разкаже, съгласи се, макар че то много за разказване нема, уточни човекът. И го покани да влезе вътре.

- Те – показа с ръка около себе си – тука живея сега. Сам съм. Бабичката ми умре преди две години. И сега съм сам. Нема ни с кой две приказки да си речем, ни с кой да се скарам даже. И си се карам на мене си. Цанко, викам, що те държи още Господ тебе, ми си не прибере вересиите, само бадева въздуха да дишаш и грижи на държавата да създаваш. Айде стига, викам, яде хлеба, ще го изеде па некой друг, какво па толко, време ти е вече на тебе да си одиш, тая година навърте осемдесет, стига ти толкова. Те така си говоря, щото иначе требва с радиото да си говоря.

Главният редактор с присъщата си проницателност разбра, че човекът отдавна се е намъчил за приказка и го остави да продължи, без да го прекъсва, диктофонът му записваше всичко.

- Казват сега държавата не ни обърнала внимание, не ни помогнала била. Питат ще кандидатствам ли за парична помощ да си вдигна и ремонтирам къщицата. Цел живот я строя, едно по едно всичко сам си правих, събирах, ха едно, ха друго, па пристройка, па сайвант и за какво? Да мине водата и да го отнесе. Е, да ме беше отнесла и мене. Ама така ми било писано, имала глава да пати, все тоя съм си, гол като сокол, имало къща, нема къща. На дърти години. Мислиш – къща, здраво нещо, от тухли и бетон, а то какво излиза? Нищо. Нищо и половина. Ей тука всичко си имам, чисто ново жилище. Дрът човек в ново жилище, как става тая работа. Неудобно ми е даже некак си. И за какво и за кого да строя? За мене ли? Синовете ми единият в Холандия лекар, другият в Чехия инженер. Последно преди година си идваха, дойдат, постоят и си тръгват, викат ме да ида при тех, ама на мене никъде ми се не ходи. На тех там им е местото, тука какво да гледат? Един дъртофеляк. Хич не им требва. И сам некак си ще избутам. Една душа, една круша й стига. Повече ми не требва ни от държава, ни от синове, ни от никой. Къщата си замина. И двамата ми сина там се отчуваха, там ни беше гнездото, сега за какво ми е пак да го свивам наново? Гнезденце без пиленца. Само за един изперкал кукумеек...

Антон Гочев се огледа, на стената имаше календар от ония с трите месеца и подвижния маркер с точно отбелязана днешна дата, на една етажерка стояха няколко снимки, една на около петдесетгодишна жена, чернобяла и цветни на синовете, внуците и снахите му, предположи.

- Това ли е съпругата ти? - попита той, като посочи с поглед чернобялата снимка.

- Това е. Тука е като по-млада. Да си я гледам. И да си приказвам с нея.

- Ще идем ли до къщата, да ми я покажеш?

- Ми да идем, що да не идем.

По пътя старецът продължи да разказва. Единият от комшиите му не искал да излиза от наводнената си къща. Искал в нея да си живее, никакви фургони не му требвали. В най-големата вода се качва на покрива отгоре и псува спасителите да си ходят, да не се занимават с него. В мазето му имало над метър тиня. Изгребал я лека полека. Ама къщата се пропукала, аха да падне. Покривът протекъл. Оня издържал още неколко дни и го намерили една сутрин увиснал на крушата. Обесил се. Като видел, че нема как да върне старото, което си е било, се отчаял. Ама грехота било, на него такива мисли не са му минавали. Други единайсет негови съграждани се споминали от инфаркт в седмицата след потопа. Той обаче устискал, тегаво е, ама него го отминал тоя късмет. Колкото е отредил Оня горе, толкова. Че то тиньовите крака на тоя живот откак се помни го натискат, ако не е тая тиня, друга ще бъде. И телевизора сега да пусне, и там тиня, тоя убили, оня откраднал. Газиш у тинята, изгребаш я и продължаваш.

Стигнаха останките от къщата. Цанко Бешовишки не пожела да влезне. Само показа на журналистина откъде да мине. Антон Гочев не попита стареца защо не си е взел старата фотография, която забеляза върху един шкаф на приземния етаж, пожълтяла и нагъната зад стъклото в рамката, плувала и тя в мръсната вода. На нея четиресетгодишен мъж, до него усмихната хубава жена и пред тях две пременени момчета с жив поглед. Нищо повече не успя да го попита. Върнаха се обратно, главният редактор поизтри подметките си от полепналата кал в тревата и се качи в автомобила си. Хайде, жив и здрав, барем си поговорихме, старецът на раздяла му се усмихваше.

И ужким записа тоя диктофон, ама нищо не се беше записало, батериите свършили и той не забелязал.

Още по темата

27/03/2015 Нашите автори

Централна гара струва 4 лева

11/08/2014 Нашите автори

Шведите

28/02/2014 Нашите автори

Николай Фенерски: Аз, бройлерът

Следете новините ни в GoogleNews