Шведите са навсякъде около нас. Виждали сте ги. Не са руси и със сини очи. Повечето от тях изглеждат жалко. Е, има и професионалисти, които си докарват и артистичен вид, прическа, облекло, но това са най-добрите от тях. Иначе всички ние сме шведи в определен момент. Ако не ни се налагаше да ядем и спим, много проблеми щяхме да си спестим. Щото човечеството, дето е избрало да бъде, вместо да има, сега е принудено постоянно да се унизява за парчето хляб и керемидата над главата. А какъв живот би настанал, ако тия именно физиологични потребности от храна и сън не съществуваха. Тогава онези със златата, тенекиите за по двеста бона и огромните пушещи комини щяха да имат проблем. Нямаше да могат никого за нищо да принудят, никой нямаше да им се подчинява, щяха и те да сплескат кофите, демек да отслабнат малко и да преосмислят корените на битието си. Но не би. Уви. И щем не щем, се хващаме и ние, битуващите и живеещите с пълни сърца, ние, глупаво радващите се на слънцето и водата, на хорото на имащите. Ей в това ни е трагедията на нас с вас. Щото изкуство, изкуство, ама стомахът къркори. Възвишен, ама колко да си възвишен при тия елементарни и обидни звуци, идващи от чревния тракт. И обидата се наслагва. И нараняванията се трупат в душата.
„Гладният човек“ е заглавието на едно покъртително есе, което написах преди много години, яд ме е, че съм го изгубил някъде, не мога да го пресъздам отново. Бях много гладен, докато го писах. Затова се получи добър текст. А когато се наям, ме хваща синдромът „къса кожа“ и забравям и литература, и изкуство, и всякакви възвишености. Този синдром се проявява много простовато, търбухът е пълен, кожата на корема се опъва и дърпа надолу цялата кожа, включително и клепачите на очите и те започват да се затварят. И на човек му се доспива. Каква ти тук поезия. Проза и то от най-нискоетажната е това.
През месец май на отминаващата тягостна година и ние като мнозина други представители на оная прекрасна творяща част от човечеството се бяхме събрали и взаимообменяхме мнения, въжделения и дълбокомъдрия. Щото това ни е слабост, въобразили сме си, че след като десет години сме мислили върху все едни и същи два-три въпроса, та сме станали специалисти по тях. Но това е понеже го говорим и пишем, а онези самородни късове злато, онези непишещи, но разсъждаващи много повече от нас народни умове, те са незабележими, щото никъде не се бутат, по никакви сбирки на творци не ходят, просто си мислят там някъде, сътворяват гениалните си картини, песни или стихотворения и ги харизват за общо ползване, без да се надуват от тоя факт. Както и да е. Минаха няколко дена в говорене за писане, можене, творене, вдъхновения, музи, с две думи в шеги и закачки. Хранеха ни добре. В хотела имахме осигурени обилна закуска, изпълнен с различни вещества обяд, лека подкрепителна следобедна закусчица и предълга вечеря, завършваща в най-ранните часове на деня с различни емоционални извивки и криви линии във времето и пространството.
Не казвам, че бе неприятно. Може би така трябва и навярно така живеят хората в Америка. Но това културно угояване на набедените за талантливи млади творци съдържаше една не по-малка обида отколкото оная обикновената обида от глада и куркащите чирва. И тая обида бе дори по-злокобна и перфидна, защото всъщност не целеше да ни обиди, не. Това изпитание за метаболизма ни всъщност имаше други намерения, всъщност проверяваше в какво ще се превърнем, когато се заситим, ама не просто да се заситим, а да се преситим, щем ли имаме все още музи и ветрове в душите или щем се скапем под тежестта на хранителните съставки. Ето тоя експеримент се оказа неприкрито подигравателен и аз само мога да съжалявам, че не му се противопоставих начаса, а вместо това плющях наравно с другите и дори може би повече от тях. Ама при вида на храната и напитките всяка гордост се стопява бързо и всеки опит на съзнанието да поразсъди преди да пусне на воля слюнките чрез мозъчния импулс е обречен опит, щото слюнките са по-бързи от добрината и това дори оня култов физиолог Павлов го е доказал. Обичам го тоя Павлов. Две и две, казва Павлов, е равно на четири. Тоест храната е враг на изкуството, удобствата са убиец на творческите пориви, алкохолът и месото, въглехидратите и мазнините просто абсорбират без остатък всеки лъч надежда, проблясващ бегло откъм бедната ти душичка.
Три дни яли, пили и се веселили младите творци, подкрепяни от своите по-възрастни учители. Разглеждали старовремските къщи, стъпвали леко по калдъръмите, зяпали замечтано вълните и хоризонта. Изобщо, живеели си с усещането за съдбовност и ползотворност. Удовлетворение ги изпълвало толкова много, колкото коремите им изпълвала добрата храна. И всичко щяло да бъде наред, и никой нищо нямаше да разбере, и дори обидата от преяждането щеше да бъде забравена, ако си бяха останали там. Ако си бяха останали в Созопол, можеше да го минат в графата сънища. Понеже на такова място нереалностите са си напълно реални. Вместо това обаче творците решили да преместят дейността си за още някой друг ден и бидохме предислоцирани накъмто София. Сбирката им скочила през 400 километра право в пъпа на мира сего, от ония тихи улички и шума на прибоя изведнъж се озовали насред жестоката действителност.
Забелязах шведа още на първото от софийските събирания. Дотогава не бях виждал толкова професионален швед. Следи културната програма на столицата и преживява. Не му трябват пари, може би спи в някое мазе без електричество. Но беше уникално хитър, за такива като мен, които го виждат за първи път, тоя си беше едно към едно писател, художник или най-малкото скулптор. С величествена дълга брада, със завеян поглед и някакво старо грънджарско или хипарско сако. Когато го съзрях и на втория ден да обикаля шведската маса, го разконспирирах. Швед, ама истински. Биската, китаристът, ми рече, че тоя е най-добрият в занаята си и не пропуска нито едно културно събитие, присъства на всички премиери на филми, концерти, навсякъде е и ако за деня има десет събития едно след друго, той ще посети всички, а ако се застъпват във времето, също ще успее да ги обиколи. И не е простак като някои други шведи, не си носи постоянно найлонова торбичка, която да пълни с остатъците от чиниите, никакви такива грозни сцени. Тоя брадатия, рече моят приятел, е способен за деня да погълне десет килограма храна. Загледах се в мършавото изпосталяло тяло на човека. Не го гледай, че е толкова гърчав, рече Биската. Може да изяде на едно ядене повече от мене и тебе взети заедно за една седмица. Щото не знае кога пак ще му се случи да се храни. Щото не е сигурно, че утре в столицата ще има културни събирания и коктейли с почерпки. И човекът се запасява. Не пробира и не се заглежда в нещата, които потъват в устата му – хапки с хайвер, малки банички с шунка и кашкавал, тортички, баклавички, сирена и сушени меса, лучени кръгчета и парченца сьомга, пържени кюфтенца и плодови шишчета, поляти с шоколад... Всяко едно погълнато нещо притежава свойството да поддържа живота на организма му, така че вкусът бе последното нещо, което забелязва.
На следващия ден в столицата много училища празнуваха баловете си. А Биската ми се обади и предложи ако искам да отида вечерта с тях в резиденцията на президента на републиката ни, където по традиция главата ще организира бала на деца сираци от домовете и където са поканени всички по-известни български музиканти да веселят сирачетата през тая най-важна нощ в живота им досега. Приятелката на Биската ще пее, а ние да отидем като придружители, щяло да има, рече ми, и почерпка сигурно, президентът не може да е толкова скръндзав, че да не почерпи по една чаша вино например. Той й е приятел, ще й бъде като шофьор и придружител, тя има работа, ами аз какъв се явявам, помислих си. И веднага си отговорих, без да се замислям – швед съм. На трапезата, приготвена от държавната глава.
Минахме през портала необезпокоявани, никой не ни попита кой какъв е и защо такъв е. Резиденция „Бояна“ вече беше пълна с празнуващи сираци, звезди и гардове. Тържеството беше в разгара си, нашата певица се приготви за изпълнението си, Биската се заговори с колегите си свирачи от другите групи, а аз се зазяпах в тежката мраморна обстановка и в хората, които сновяха наоколо. В тия деца с едни объркани погледи. Облекли са ги в костюми. Виждали ли сте сираче в костюм, в нелеп костюм по-голям с два номера от неговия или пък по-къс и тесен в ръкавите и крачолите... В погледа на едно от младите създания съзрях бъдещ затворник, очи покварени и лице набраздено, свирепо агресивен във всеки жест и гримаса... В друго едно момче открих бъдещ обитател на психиатрията. Неколцина от момиченцата само след седмица щяха да стоят на тротоара в глупави дрехи и чантичка в ръка. Имаше нещо общо между всички тях, къде по-прикрит, къде явен, по лицата им плуваше страх... Копелдашкият произход е нескриваем. А в тясна близост до тая пъстра компания се хлъзгаха пазвантите на президенството с тъпите си муцуни. Измежду тоя контраст стърчаха и безгрижните весели музиканти, снимаха се на драго сърце с абитуриентите, нали бяха дошли да се отчетат благотворително. Децата всъщност се радваха, че някой им обръща внимание, че са дошли толкова известни хора заради тях. И те ще го запомнят тоя ден. Тия гърбушковци, недохранени, екзалтирани до дебилност мургави и по-светли дечица, те не знаеха какво става, те просто сияеха от щастие. Това бе тяхната нощ. И не мислеха за след нея. Не искаха да се сещат какво ги чака на следващия ден. През изминалите години в домовете ги бяха сготвили. Сега само слагаха подправките. Утре щяха да ги изядат.
А президентът не почерпи. Оказа се голяма стипца. По барчетата на резиденцията не се видя една чаша вино за възрастните гости поне. Ама карай да върви, то си му е за главата. Като не поиска да ни окаже гостоприемство, ние също няма да го поканим, когато празнуваме на село Гергьовден. Да си стои там в резиденциите и да се разкапва от скука, като му е толкова чистосърдечието.
Биската ме откара до едно барче в центъра, където за последно на раздяла поглъщаха, ама вече за своя сметка, всякакви алкохолни течности участниците в литературните упражнения и тържества. Артистично барче с претенции и високи цени, а в джоба ми дрънкаха само някакви монети. Седнах на едно диванче, зад което имаше плакат на Джак Керуак и Уйлям Бъроуз. Двамата пичове нещо си обсъждаха. Изимитирах стойката на Керуак. Той стоеше тежкарски отзад, аз стоях тежкарски встрани до него и си говорехме. Обясних му, че пътят трябва да бъде на цял континент, както той го е пътувал, не може да е само на някакви си 400 километра, така нищо не се разбира от пътуването. Той се съгласи с мене, обаче ми възрази, че не трябва да се отказвам. След това му разправих за децата без родители и за президента. Джак почерпи по едно и после по още едно. Към четири сутринта обаче му рекох, че ще тръгвам, няма начин, трябва да си хващам влака, щото там някъде едни хора си мислят за мен и със сигурност ще ме чакат да се върна. Не мога да излъжа очакванията им, рекох му. И за да не изглеждам разнежен слабак в очите му, премълчах, че на мен те също ми липсват.
Пътят пеша до Централна гара по пустите софийски улици ми отне двайсетина минути. Гарата от много отдавна се заключва нощем. Когато в детството ми се скиторехме нагоре-надолу, сме спали на тая гара няколко пъти. Но сега не можех да вляза и застанах под часовника. Седнах край циментовата стена на подлеза. Продавачката от близката лавка подхвърли, че отварят вратите към пет и половина. Имах повече от час. Огледах се. Недалече от мен зъзнеха последните ми шведи от това пътешествие. Чакаха в стари шлифери, ушанки и войнишки шинели да дойде времето за отваряне на вратите, за да могат да се шмугнат и да се наспят по пейките. Полафихме си, не ни се приказваше много по това време. Всяка нощ са тук, трима мъже, прехвърлили петдесетте, брадясали. Няма къде другаде да отидат. И затова кибичат до пет сутринта, после влизат и се наспиват на завет. Исках и аз да се наспя. Чакахме си, а когато хладът сковаваше костите ни, правехме по няколко вдървени крачки за отпускане. Някакъв глупав въпрос ми мина през главата, но махнах с ръка... Щом си бяха решили тия тримата красавци, че нямат избор, значи е така и така може би трябва да бъде.
Малко преди отегченият полицай да отключи вратата на гарата, бръкнах в джоба си и напипах вътре монетата от четвърт долар, която ми даде за спомен един от участниците в писателските тържества. Погледнах я, за да прочета за пореден път надписа край главата на оня президент, който сигурно също не е черпил хората си с чаша вино. In God We Trust. Всички ние сме шведи на Божията шведска маса. Разпънал я е и сервирал Той за нас, да ни почерпи, да се подкрепим, да се порадваме на слънчицето. И това слънчице също е даром, и този живот и той от шведската маса ни се е паднал. Подхвърлих монетата нагоре за ези или тура.
