Списъкът на дъщеря ми

Последна промяна на 30 ноември 2017 в 07:05 5390 1

Хубаво е човек да си има свои списъци и класации още от малък. И понеже неведнъж съм разказвал за моята единайсетгодишна дъщеря, сега ще продължа да ви разкривам още нейни тайни. Като например списъка с любимите й книги. Казах й: хайде, напиши ми по едно изречение за всяка от книгите, които препрочиташ и които обичаш. Изпадна в затруднение, защото не знаеше коя да бъде първа, коя втора и така нататък. Понякога е трудно да кажеш кое обичаш повече – сладолед или шоколад. И така, да започваме.

Първото място в този детски чарт на книгите се пада на български автор. Както съобщава неговата съставителка, в „Деца играят вън“ на Георги Данаилов се говори за обикновеното момченце Юли и неговите обикновени мисли и преживявания. И понеже е толкова обикновен, той става изключително близък и забавен на всички други обикновени деца, които прочетат за него. Ако сте пропуснали да го срещнете като малки, направете го като големи, забавлението ви вече ще има друг вкус, онзи детският е безвъзвратно изгубен, но бъдете сигурни, че ще се забавлявате. Като се сетя за онази леля с огромното копче на гърба, което може да й бъде като волан и можеш да си я управляваш като автомобил, все ме напушва смях.

Втората позиция, както може да се досети всеки средноинтелигентен човек, прочел повече от една книга, се пада на Астрид Линдгрен. Тя участва неведнъж в класацията, съвсем заслужено, няма друг световен писател, спечелил толкова много детски сърца. В „Мили мой Мио“ ни говори едно мило момченце на девет години, което си няма свои родители, живее с чичо си и леля си, но се чувства самотно и много тъгува. Тогава започват неговите вълшебни приключения и както във всяка велика история, му се налага да се бие със злото, за да защити Доброто. На книга Доброто винаги побеждава, а в живота не знам как е, не съм го изживял все още.

На трето място е книгата „Приключенията на Незнайко“ от Николай Носов. В една страна живеят само деца. И след като няма възрастни, става интересно. Никой не обича възрастните. Самите възрастни не се обичат. И как да го правят, като все те оплескват нещата. Аз не знам нито един случай, в който дете да е оплескало нещо. А за сметка на това възрастните ги оплескват нещата всеки ден, навсякъде и постоянно и безкрайно и са много кофти типове. И освен това са грозни и от ушите им стърчат косми. Докато малките пиленца са си пухкави и невиннички. Незнайко и братчетата му летят с балон, кацат в друг град, пълен отново с деца и изобщо – веселието е безкрайно. Искам и аз при тях.

Стигаме до четвъртата позиция – Джани Родари и „Приключенията на Лукчо“. Лукът е зеленчукът на бедността, значи Лукчо е бедняга, социално слабо е и неговото семейство, но затова пък като един Хитър Петър героят е надарен с толкова находчивост и ум, че успява да сложи на мястото им всякакви кисельочи като принц Лимон и дебелаци като Дон Домат. Джани Родари е от Италия, там сигурно си имат мафия, бандити, които приличат на Лимона и Домата, докато у нас такива неща няма. Никак даже. Като чуя за Лукчо и се сещам за лукчета и чак тогава разбирам защо бонбоните се казват така, нали и те лютят. Както и да е, Джани Родари е голям майстор и със сигурност може да бъде и на по-предни позиции в тази невероятна класация.

И така – номер 5. Пипи. Няма какво повече да добавим. И Астрид Линдгрен за втори път. Моето момиче написа, че Пипи е различна от другите деца, живее, където си иска и прави, каквото си иска. Голям кеф, вярно. Хубаво е да си дете и да можеш поне в мечтите си да правиш каквото си искаш и да си толкова силен, че да вдигаш кон с една ръка. Щото после разбираш, че нещата са малко по-различни. Обаче мечтите са безплатни и красиви, държат човека в добра форма. Без мечти той би се отчаял, а това, както знаем, е изключително непрепоръчително.

Шестото място е за „Войната на Таралежите“ и отново става дума за български автори, братя Мормареви, и обикновени градски момчета, които си имат някакви проблеми в училище и извън него и трябва да ги решат по най-мъжкия начин. Хлапетата, искат да си направят баскетболно игрище между блоковете в града, няма вълшебства или чудеса тук, но те са упорити и задружни, успяват да постигнат целта си. Баскетбол, който се играе на двора, навън, с други деца, без телефон „мажеш-мажеш“ в ръка. Истински проблеми за истински хора. Обаче днес и проблемите не са това, което бяха. Сега най-много да им се схванат пръстите от мазане. И мозъкът от клюкарене в антисоциалните мрежи.

Седмо и осмо място отново са за Астрид Линдгрен, явно тя е фаворит на дъщеря ми. „Емил от Льонеберя“ разказва за един палавник с невинна физиономия, кой не иска да е на негово място? Белите, които извършва, са толкова приятни. Неща от отминали епохи, които не знам ще се върнат ли някога и ще бъдат ли изобщо разбрани след време. Бащата на Емил иска да го напердаши, много ясно, но Емил не се дава, заключва се в работилницата и си дялка дървени човечета с ножчето. Сега не даваме на децата си ножчета, защото ни е страх да не се наранят, затова им даваме пластмасови технологични неща, които са много по-опасни от ножчетата, но това още не го знаем, защото този експеримент с тях още не е завършил. Всъщност, знаем, новите джаджи правят дупки в малките главички. А осмото място е за „Карлсон, който живее на покрива“, книга, забранена в няколко от Американските щати, понеже подбуждала била децата към несъобразяване с авторитетите и какви ли не още щуротии. Накъде отива този свят, мили деца? Вие ще го поправите ли?

На девето място момиченцето подреди една момчешка книга от Карл Май - „Призрака на Ляно Естакадо“. Тя написа така: „Призрака отмъщава на гадните хора, които заблуждават невинните пътници в пустинята, оставят ги да умрат, за да ги ограбят. Но още не знам кой е Призрака, защото не съм я дочела.“ А след два дни допълни – „напротив, вече я дочетох, супер е“. Възмездието е една от най-продуктивните теми в литературата от оня стар грък Омир, та и до ден днешен. Защото човек се вълнува, когато е раздадена справедливост и престъпниците получават отплата за делата си още тук и сега. Само че, драги възрастни, ние с вас знаем как е на практика, тоест в действителността.

Книгата, която е на десето място, всъщност може да бъде на първо и обратно, но нали с това започнах, че списъкът е съвсем условен и местата могат да бъдат размествани произволно. Все пак и Рьоне Госини пише за едни най-обикновени деца, само че от Франция. „Малкият Никола“ (с ударение на последното „а“, за да бъде по френски) отива през ваканцията на лагер и там през целия ден щуреят с приятелчетата си, щуротия след щуротия правят. Когато е на училище, Никола се бие с другите момчета, състезават се, а като получи лоша оценка, върви към къщи и си мисли как ще порасте, ще стане капитан на кораб, ще отплава надалече и на техните ще им е мъчно за него, ще го молят да се върне и тогава ще видят те. Но вкъщи възрастните се карат и изобщо не му обръщат внимание...

И така, драги възрастни, спомнете си себе си отпреди тридесет или четиридесет години. Почвайте бързо да се вдетинявате! Смело, не се страхувайте! Точно така. Станахте ли най-обикновени деца? А сега си вземете любимата детска книжка и я препрочетете. Спокойно и полека. И ще спрете да бъдете кофти хора.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

1000

1

limlim

30.11 2017 в 14:29

Да ти е живо и здраво момиченцето и му дай детските романи на Ерих Кестнер! (Ако вече не си го направил).