Мерки за сигурност - разказ от Николай Фенерски

Николай Фенерски Последна промяна на 29 април 2017 в 07:17 6263 0

Ако отстрани изглеждам като идиот, то е защото се чувствам точно така. Като изключим алкохола, никотина и кофеина, целият ми опит с дрогата се ограничава до две гадни напушвания с трева в по-дивите ми години. Смях се до скъсване. Последва параноя, сърцехлоп и доброволно посещение на бърза помощ. Лекарите не разбраха причината за вазомоторната ми превъзбуденост. Само на една позната сестра намекнах за какво става дума, думнаха ми някаква спринцовка и ме отпусна. Така установих, че аз и наркотиците, в това число и кафето, сме от различни планети.

Сега обаче положението е съвсем различно. Сега се червя от срам и никак не ми е до смях. Около мен стърчат трима злобни централноевропейски митничари и един жесток централноевропейски полицай в залата за контрол на летището. И всички се взират в мен с убеждението, че съм изпечен наркоман на твърдо гориво и най-милото ми глупендерско изражение, което толкова се старая да докарам, не може да разколебае заключенията им. Професионалисти.

Полетът закъснява и всички са поизнервени. Но никой не бърза - съвестно изпълняват изискванията за сигурност през януари 2007. За този вътрешен полет от Братислава до Кошице тръгнах само с раницата и не я пуснах да мине през багажното, за да не чакам после. Няколко дни преди това минах така през рентгените на летище София и нямах никакви проблеми. Сега обаче проблемите се съчетаха по начин, по който изглеждах и бях съвсем истински непоправим източноевропейски дебил. Терорист - дебил. Тероризирам ги с моята неадекватност.

Гореупоменатите служители на новия световен ред стоят и гледат. За един кратък миг всички сме замръзнали като в кадър за вечността. Пускат раницата ми да мине през рентгена за трети път. След което една леля с униформа любезно ме моли да я отворя. Недоумението ми расте и почвам да си мисля, че просто се заяждат с един новоприет член на ЕС. Аз членувам с гордост в тази свещена организация, а те така да се заяждат с мен!

Отварям багажа си предпазливо, защото нямах време да го подредя и всичките ми неща са смотани на топка. Мигам на пресекулки. Много бавно. Жената заповяда да извадя всичко и посяга да го направи сама. Тази въоръжена с пистолет кикимора вече държи долнището на зелената ми пижама в мръсните си ръце. Какво си въобразява? Толкова ли сме интимни? Дръпнах го рязко от нея и почнах сам да вадя. Тениски, слипове, тефтер, четка за зъби, дънки... две-три неразпечатани спринцовки и игли. Ето - вътре няма нищо. Уверете се сами! А сега - нашият нов фокус - пускат раницата отново да мине през тунела на истината. Алармата им се разквича за пореден път.

Вече и аз съм изнервен. Наоколо се дочуват реплики. И почти пропускам да забележа с какъв интерес лелята се е втренчила в мен, докато стиска спринцовките и иглите. Някак подсъзнателно долавям неудобството й. Още не смее да ме попита нищо. Отдръпнала се е и чака развръзката - защо вие апаратурата им. И аз чакам.

Колежката ми и шефката на фирмата, с които пътувам, са зяпнали изненадано отстрана като в сцена от венецуелски сериал и се коколят. Ще им изхвърчат зъркелите.

Докато вадя чорапите и ги трупам върху лявата си ръка, разбирам, че пътничките ми вече се размазват по цимента от срам и че погледите на още двайсетина пътници и персонал са се съсредоточили болезнено върху нещастната ми раница. И върху спринцовките. Какво искате от мен? Да ми видите пижамата ли? Най-обикновена. Дюс зеленикава. Много топли.

А още от самото начало подозирах какво търсят. Знаех си, че то е някъде там. Но вече бях прекосил едно летище и две-три граници без проблем. Как да се сетя, че точно сега ще я засекат. Джобната ми ножка. Хубава, майсторска направа, с кокалена дръжка от рог на елен.

Полицаят излайва, че за мое улеснение ще ме уведоми - търсят ножче. Тоя пък... Все едно че не си го знам... Аз обаче се правя на ампер. Мисля си за други неща. Съзнанието ми се е фокусирало върху лъжата, че не знам какво търсят и върху старанието да превърна всичко това в лековато недоразумение. Аз съм невинен. Невинен като дебил. Дебилът не е виновен за съдбата си! Ще му простите, нали?

Ножката е в ръцете им. "Господине, не знаете ли, че е забранено?" - реторичен въпрос. И в коша за боклук. Струваше ми 40 кинта.

- За какво са ви спринцовките, господине? - Леле, тая е много любопитна. И ме разпъва на кръст със змийските си очички.

- Ами... такова... за нищо - измънках.

- За инсулин - изстреля шефката в отчаян опит да измисли версия. Разби ме.

- Не ви чух, за какво? Повторете! - намесва се и полицаят. Ядосан е и му се иска да ме удари.

- Ами забравих да ги оставя вкъщи... За система ми трябват...

Иглите последваха ножката. А аз съм се вцепенил. И с треперещи ръце набутвам партакешите си обратно. Свободен съм. Не мога да повярвам. Наркоманската ми особа вече не ги вълнува. Колежките ми мълчат неудобно. Навели са глави от срам. Откъде накъде ще мъкна игли и спринцовки? А си мислеха, че ме познават.

Откъде можеха всички те да се досетят каква е истината! На мен самолетът ми трябваше за една специална работа. С ножчето щях да стигна до пилотите, да ги заплаша със спринцовка във врата, да изблъфирам, че е пълна с отрова като по филмите и да ги принудя да отклонят самолета към Родината ми, където да се приземим на Борованското шосе край Бяла Слатина. Там някога, върху разширеното, пригодено за кацане шосе, кацаха Тодор Живков, баба Цола и официалната им свита от придворни писатели и графомани, когато идваха в затънтения ни край да откриват нечий паметник. Примерно на бабето. Приживе. Цола присъстваше на тържественото му откриване и ръкоплещи сдържано, когато съзря своя младежки устрем върху пиедестала. Аз бях само в трети клас, а някои бъдещи стожери на литературата вече публикуваха смело в списание "Родна реч".

Та и на мен ми се искаше да кацна по тоя вълнуващ начин и бавно да придвижа боинга до центъра, където тържествено да сляза с духова музика пред смаяните погледи на копелетата от града на моето детство. Как да не ме е яд, че не успях да се завърна у дома така, с гръм и трясък?! Щяха да видят те момчето колко е пораснало...

Яд ме е също и че не успях да обясня с думи прости, че когато осеммесечно бебе има хрема, лекарите предписват физиологичен разтвор, солена вода, натриев хлорид, който се издърпва със спринцовка и игла от банката. След което иглата се отстранява и течността се впръсква в носленцето. Сополите се разводняват и излизат навън и бебето спи като къпано, без да буди хората наоколо със зверските си ревове. Спи малкото и не подозира, че неговият татко на няколко хиляди километра оттам се е превърнал в наркоман и бандит. Когато просто забравиш нещо в багажа си, не е трудно да се превърнеш в такъв. Или просто в обикновен глупак със зеленикава пижама в ръце.

Да живеят мерките за сигурност! В самолета няма бомба, успокойте се! Обаче ще ви кажа, че не давам пет пари нито за мерките им, нито за сигурността им! Защото хремата на осеммесечното ми бебе ми е по-важна от всичките им глупости...