Онзи вестник със стиховете

Последна промяна на 30 януари 2013 в 21:45 6005 7

 

Здравка Евтимова

Той пиеше виното бавно, опитвайки се да не я гледа. Думите й, равни, стъклени, притискаха погледа му към масата. Беше го поканила в кабинета си, на креслото до дебелите томове на Шекспир, Шилер и още няколко автори, чиито имена започваха с “Ш”. Освен по азбучен ред, книгите бяха подредени в зависимост от тежестта на златото по подвързиите и дебелината на книжната маса. Той няколко пъти бе идвал тук. Надяваше се тя да приказва за снега, който се ронеше на мокри парцали от протритото небе. Предният път отново го бе поканила на същото кресло и не направи нищо, съвсем нищо –остави го да слуша, да се наслаждава на виното, което положително бе струвало много пари на съпруга й. През цялото време се взираше нетактично в лицето му. Днес думите й хвърлиха погледа му към пода. 

- Мислех, че никога няма да го преживея – разпиля се стъклото на думите й на остри късове около него. - Спестявах от учителската си заплата, от частните уроци в това затънтено село. Родителите ми плащаха в боб, консервирани домати, яйца. Левчетата, които получавах, събирах във възглавницата си.

Беше му трудно да свърже тази изискана жена с някаква си оръфана възглавница и потно снопче банкноти в нея.

- Бях натрупала достатъчно, за да си купя малка къща. Къщите в провинцията, знаете, не са никак скъпи. Селото беше диво, с вълчи вой през зимата и пролетта, с бухали, които живееха на липата в двора на моята хазайка. Есента идваше с гъбите, които растяха като луди по двора ми, буквално до прага. Заради децата търпях бухалите в липата и вълчия вой, който влизаше в стаята ми вместо новините вечер. Дадох му всичките пари – за миг думите й се стегнаха в корав възел около виното му. При първата им среща бе приближила неочаквано до него. Бе го целунала, после погледът й бе потънал сред идеално аранжираните вази и цветя.

– Той беше нещо много важно за мен – продължи жената. Повече от важно. Сигурно не разбирате. Тогава мислех, че човек е направен за друг човек, че не може да живее без него и прочее баналности. Смятах, че животът ми има смисъл само защото съм се родила по времето, когато той береше гъби в моя двор и вечер ходеше заедно с бухалите да опознава нощта. Беше поет, пишеше стихове, които ми посвещаваше. Посвещаваше ги и на реката, на семейството бухали, което ненавиждах. Бях обезумяла, смятах, че ще се разболея, ако не го срещна. Вечер, денем и нощем отивах в къщата му, която беше на края на селото – всъщност всички къщи бяха на края на селото, центърът беше кметството с кмета. В стаята ми всичко беше разхвърляно, потънало в плътна прах. Чудя се как в това диво село се образуваше прах, там само пътят беше прашен. Може би времето и облаците се превръщаха в прах, разбирате ли.

Не, той не можеше да си представи как в стаята й всичко било разхвърляно. Тук дори сенките на вазите бяха подредени симетрично, стилно, малките бижута, колекцията от сапфири, старините оръжия, предметите блестяха без тегло, без прах, без сянка от облак.

– Заплатата ми пристигаше със закъснение, а той мечтаеше да стане велик поет, да плени сърцата на хората в целия град, в цялата страна. Питах не му ли е достатъчно, че има мен. Не било достатъчно. Не му стигали пари да отиде и да живее в София, да блесне. Знаех, че ще блесне, ще стане известен. Не можех без стиховете му, които четях сутрин и вечер, и през междучасията в училище. Всичките пари, които имах от заплатите, от частните уроци - хората ми плащаха след харман, когато продаваха боба и житото си - му дадох. Ще ти ги върна, обеща той. Знаех, че ще го направи. Никога не беше лъгал, вярвах на думите му както вярвах на реката, която не пресъхваше през лятото.

Обеща да се върне през втория срок, да ми разкаже как върви поезията, взривява ли сърцата на хората и прочее баналности, нали разбирате...

Не я разбираше. Не знаеше защо тази жена му разказва всичко това. Чувстваше се много по-добре, когато тя не го наблюдаваше с безизразните си очи. Думите й не успяваха да го отведат в онова село край реката, която не пресъхвала през лятото. Не искаше да си представя онзи поет, познаваше го.

– Дадох му ги - купчина от изтъркани левчета, които хората бяха получили от доматите си, от царевиците, за да могат децата им да тълкуват “Една българка”, “До Чикаго и назад” и други красиви творби, което не носеха никому нищо добро. Той отиде, обади се веднъж, описа ми колко му е трудно да намери квартира в София и колко самотен се чувства. В писмото му имаше две стихотворения за мен. Вълчият вой се превърна в моя сянка, но стихотворенията му осветяваха целия ми живот в селото, което нямаше център, а само окрайнини и кметството се състоеше от кмета и неговия стар набор, с когото бяха служили заедно като танкисти.

Това беше единственото негово писмо, което поставих редом до календара. Бях полудяла дотам, че ограждах всеки изминал ден без вест от Слав с червено кръгче върху буквите от писмото му. Червените кръгчетата в двете му последни стихотворения станаха толкова много, че можех да направя кървава пирамида с тях. След няколко месеца, през които си правех компания с двойката бухали, хората от околните села взеха открито да подмятат, че не съм добре и престанаха да дават децата си на частни уроци при мен. Веднъж получих пощенска пратка.

Вестник, в който бяха публикувани стихове на Слав, и покана, канеща ме най-учтиво да присъствам на сватбата му с Елена Кирилова. Уведомяваха ме също така къде ще се проведе сватбеното тържество – “Ресторант България”. Тогава получих анемия. Не можех да ям, не можех да преглъщам, при всяка миризма на храна започвах да повръщам. Когато виждах бухалите, повръщах, когато хората ми говореха, повръщах и не само моите невръстни ученици ме избягваха, техните родители минаваха в другия край на селото, за да не ме срещат, но това едва ли имаше някакво значение за мен. Упорито отивах в училището с единствената класна стая, където се провеждаха учебни занятия, но децата ги беше страх. Скупчваха се до вратата и надничаха заедно с кмета и неговия набор от танковите войски, а вълчият вой свиреше в черната дъска. Един ден кметът и бойният му другар ме измъкнаха от класната стая и с линейката, която обикновено пристигаше в село поради смъртен случай, ме закараха в болницата в Радомир.

Не помня колко време виждах бухали, вълци и окрайнините на селото, писмото на Слав, което бях покрила с кръгчета от червен химикал. Помня, че накрая извадих иглата, с която ми вливаха лекарства, за да ме успокоят и отново да стана човек.

От болницата ходих до село пеш, вървях цяла седмица, защото спираха камиони и правех каквото поискаха шофьорите, правех и неща, които не искаха. Всяка вечер от тези пълни с мокър пролетен сняг дни изяждах по едно малко парче от вестника с неговите стихотворения. Поредният шофьор не разбираше, че се хранех с поезия. Питаше ме дали съм нормална, но не заради нормалността ми ме държеше на седалката и не заради нормалността ми отбиваше камиона в околните горички, към къщите на бабите си, лелите си и ме подаряваше на братовчедите си, за да му опростят дълговете.

Естествено, загубих работата си в селото с бухалите и единствената класна стая в училището. Загубих гъбите и планината, загубих вълчия вой, но понякога още го чувам, особено когато пия от това вино, господине.

Той не искаше да среща очите й, тъмни и безизразни като нощта на бухалите, за които говореше. Лицето й беше вой на вълци, блъскащ се в позлатените обложки на шекспировите трагедии.

- Нямах никакви пари, дори дрехи нямах. Блузите, които обличах, миришеха на шофьори, крайпътни горички и братовчеди, но поне вече не миришеха на Слав, на село без център, с кмет от танковите войски.

Тя замълча, погледът й се задържа върху старинните оръжия. Кабинетът на тази жена беше по-скоро малка галерия с картини, в които есента непрекъснато изливаше дъжд; графики в черно-сиви багри, колекция от сапфири и злато, което също изглеждаше черно. Този кабинет нямаше никаква връзка с крайпътните горички, шофьорите и онзи дъжд от нейната гора. Сигурно дъждовете са различни, едните са за книги със златни обложки, а другите остават завинаги в безизразните й, хладни очи.

Той пиеше виното си и се питаше дали тя отново ще постъпи като първия ден – ще се приближи, ще го целуне, а след това ще му говори на „вие”. Не можеше да си обясни защо му предлага това скъпо вино, отлежавало в елитна Провансалска изба. Бутилката сигурно струваше колкото една от ония къщи с бухали в таваните, с липи и гъби в дворовете. А може би тази бутилка струваше колкото цялото село, което имаше само покрайнини и никакъв център, само кмет, който управляваше заедно със своя набор от танковите войски.

- Съпругът ви ще се прибере – каза й той спокойно, но вътре в себе си се учуди, че тя въобще не се впечатли от предупреждението му.

- Петър няма да дойде скоро – отвърна тя. - Вие сте мълчалив човек. Приятно е да се беседва с вас.

Първоначално станах икономка на г-н Петър Савичев. Представете си хаоса в горите, с който бях свикнала, разхвърляните в селската ми квартира тетрадки, книги, листове със стихове на Слав, с които бях облепила шкафовете, масата, пода. Стаята ми беше със стени от поезия, “Една българка” и “Ангелинка”. Никога не знаех къде са химикалките нито чантата, главата ми беше пълна със Слав, с думите му, писани за мен, за ръцете ми, за всичко което имах, дори за блузите, които никога не можех да намирам, за изсъхналите ми цветя в пластмасовата кофичка на перваза. Представете си мен в къщата на г-н Савичев, тук, в същия кабинет, в който сега си бъбрим. Сабите са наклонени под ъгъл 45 градуса една спрямо друго, брокатът върху канапето е подгънат на разстояние 12 сантиметра от пода.

Можех да готвя само варени яйца, гълтах млякото току що издоено, когато бях гладна през междучасията, се хранех с киселец и хляб. Пиех сурови яйца. Господин Савичев обожаваше провансалската кухня, нае готвач от Вевр сюр Мер да ме обучава и можете ли да си представите каква бе агонията ми, докато науча 109-те подправки, които готвачът донесе със себе си? Можете ли да си представите мен, която бях варила само картофи, да готвя патица със портокали, карамел и стафиди? Да поставям лъжицата на девет сантиметра от чинията за стриди, а ножа на 1.5 см от лъжицата?

Виното, което произхождаше от древна Провансалка изба, спря на гърлото му. Той не искаше да си представя нищо. Питаше се дали тя ще продължи да говори. Думите й се мятаха, недоволни патици с карамел и стафиди, и той чуваше как плющят с криле към него.

- Не мога да си представя – обади се той.

- Няколко пъти господин Савичев ме уволняваше и ме пропъждаше от къщата си. Отсядах на един таван над Женския Пазар. Там живеех с две туркини, които продаваха найлоново бельо и дрехи втора употреба. Те ме приемаха да оставам при тях, защото ги учех да говорят по-добре български, а и защото едната туркиня ми казваше “Имаш страхотни очи”. Едва ли я интересуваха само очите ми, но когато казваше какво друго бе страхотно у мен, се изнасях от квартирата им и се разхождах дълго посред нощ около Женския пазар. Много е красиво, няма навалица, още не е изметено и ти се струва, че ниско над асфалта летят бухали.

Отивах при една старица. Тя имаше котка, която беше почти толкова голяма, колкото самата старица. Вратата на дома й винаги зееше отворена като селото без център. Тя се движеше мъчително и когато първия път влязох в апартамента й, каза, че ще ме прокълне, но аз не се боях от клетви. Бях изяла толкова листа от вестника с поезията и толкова камиони ме караха от болницата обратно към бухалите в селото, към класната ми стая. Бях научила 109 подправки от Провансалската кухня и бях поправяла леглото на господин Савичев така, че чаршафът да бъде отдалечен на 12 см от основата на матрака. Клетвата й щеше да ме уплаши колкото чаша горещ чай с мед.

И досега не зная защо г-н Савичев изпращаше бодигард да ме върне обратно. Сигурно не защото облепих килера, в който ми беше позволил да се нанеса като негова икономка, с десетки страници от “Барутен буквар” на Радичков. Буквите ми напомняха за децата, които се обучаваха на Вазов и Елин Пелин, за родителите им, които плащаха в боб и люти къдрави чушки от градините си. Сигурно не ме прибираше обратно и заради купчината сака и поли на пода. Туркинята, която смяташе, че очите ми са страхотни, ми даваше дрехите, за да й рецитирам “Да се завърнеш в бащината къща”. Тя плачеше за бащината си къща и за белите вишни, и сълзите й капеха върху дланта ми. Тя искаше да изпие сълзите си от ръката ми, но аз се изнасях при старицата и нейната котка.

Старата престана да ме проклина. Веднъж ми даде пари да й купя аспирин – тя се бореше със смъртта единствено с аспирин и се надяваше да победи – върнах се, без да й открадна парите и вместо клетви, тя започна да ме благославя. Едва ли щеше да ми провърви от благословиите й. С нея веднъж заедно рецитирахме “Извора на белоногата” и тя се просълзи, не защото беше гладна, а защото усещаше как собствената й сянка полека отлита отвъд и никой освен мен нямаше да види как прелита през разбитата врата на апартамента.

Г-н Савичев изпращаше хората си и те ме измъкваха с джип от тавана на двете туркини, от сянката на бабата и Белоногата. Връщаха ме обратно в килера, където стените разказваха “Песента на колелетата”, но всъщност тези стени бяха за мен деца, на които преподавах както в селото без център в единствената класна стая. Когато Савичев ме попита защо седя при тези отрепки на Женския пазар, излъгах, че искам да стана монахиня.

Той мълчи като вас, господине, но не пие вино, седи и ме наблюдава. Задължил ме е да подреждам лъжиците му, старинните му оръжия, цигарите. Отначало опитвах две хапки от всяка гозба, която консумираше той, за да бъде сигурен, че няма да го отровя. После изхвърли манекенката си поради неизвестна за мен причина, може би защото момичето беше подпалило учебниците за 7-ми клас в килера ми, може би защото с мен не се налагаше Савичев да показва колко е гениален. Аз знаех, че не е.

Едва когато детето му се роди – тоест когато родих син на Савичев и лекарите го осведомиха, че бебето е нормално, той престана да ме изхвърля от килера. Забрани ми да ходя до Женския пазар, но аз отидох – надявах се да рецитираме още веднъж с бабичката “Извора на белоногата”, но сянката на старата вече беше вградена отвъдното, а апартаментът й имаше метална врата. Туркинята пък ми каза, “Ще ти дам жълтицата на майка ми, за да останеш да живееш с нас.”

Синът на Савичев е здраво момче и той го показва с нелепа гордост на приятелите си. Аз познавам всички подправки на провансалската, баварската и калабрийската кухня. Мога да правя 21 вида спагети. Чаршафите са подвити на 12 сантиметра от основата на всички легла тук.

Допийте си виното. Пригответе се, моля, това ще ме улесни. Надявам се съпругът ми да ви завари. Просто не виждам никакво основание, поради което би сметнал за правилно да ме задържа повече тук. Имам пари. Достатъчно, за да купя единствената класна стая в онова село. Всъщност не зная дали там има още деца.

Гостенинът се изправи, приближи се към нея. Беше щедра жена. Точно на 12 сантиметра от креслото му беше оставила сноп банкноти. Както преди.

Тя го погледна и скъпото вино в ръката му потрепери. Мъжът остави чашата си на пода.

- Слав ви праща това – рече той. Думите му прозвучаха грапаво, старинни мечове в златистия въздух на шекспировите трагедии. – Това са парите, които ви дължи. Нае ме де ви издиря – парите в ръката му се бяха омачкали, от тях се разнесе вълчи вой и плясък от криле на бухал. – Слав дълго време ви търси.

Жената отпи спокойно от виното, ръката й, бяла като извора на белоногата, не посегна към парите.

- Каза ми, че откакто ви изпратил онзи вестник със стиховете, вече не можел да пише – прошепна мъжът.

———————————————————————————————————————————----

ЗДРАВКА ЕВТИМОВА е родена в Перник на 24 юли 1959 г. Завършила е английска филология в Университета „Св. Св. Кирил и Методий”, Велико Търново. В България са публикувани 4 нейни сборника с разкази и 3 романа, като романът „В студената ти сянка, лейди” печели награда за съвременен български роман на Фонд „Развитие” 1999 г., а романът „Четвъртък” – наградата на Съюза на българските писатели през 2003 г.

Сборникът й с разкази “BitterSky” (“Горчиво небе”) е публикуван през 2003 г. от издателство Skrev Press, Великобритания. Същото издателство издава през 2007 г. сборника й с разкази „Госпожица Даниела” (“MissDaniella”).

Романът на Здравка Евтимова “God of Traitors” (“Божество на предатели”) е издаден от Books publishing, Тексас, САЩ през 2008 г.

Сборникът й с разкази “Някой друг” (“SomebodyElse”) е публикуван през 2004 г. от издателство MAG Press, Калифорния, САЩ, и спечели наградата за “Най-добър сборник с разкази от утвърден автор”, издаден от издателството през 2005 г. Този сборник е номиниран за американската награда Pushcart. През 2008 г. издателство Astemari, САЩ, публикува нейния сборник с разкази “GoodFigure, BeautifulVoice”. Издателство VOX HUMANA, Канада/Израел, публикува нейния сборник с разкази „Блед” и други постмодерни български разкази” (“PaleandOtherPostmodernBulgarianStories“) през 2010 г. През 2012 г. в САЩ бяха публикувани два сборника на Здравка Евтимова „Стари коли и други разкази“ (“CartsandOtherStories) Fomite Press, щата Върмонт, и „Време за косене и други разкази“ (TimetoMowandOtherStories”) All Things That matter Press, щата Мейн.

Разказът й “Твоят ред е” е един от десетте наградени разказа в световния конкурс за къс разказ на тема “Утопия 2005” в град Нант, Франция. Този разказ е включен в антологията “Утопия 2005 – Десет писатели от цял свят”.

Разказът й „Васил” е един от десетте разкази, спечелили в конкурса за къс разказ от цял свят на радио BBC, Лондон за 2005 г.

Разкази на Здравка Евтимова са публикувани в литературни списания и антологии в 27 страни по света.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

07.07 2014 в 00:53

Има неща и моменти на този свят, пред които човек губи дар слово. И, не може, и не може да изрази това, което чувства...
След всеки прочетен разказ от тази точно писателка, аз се чувствам така - загубила всичките си думи!

Неповторима Здравка Евтимова! Неповторима... Толкова.

17.03 2013 в 16:46

За мен този разказ е Поезия в Проза!Колко мъдрост има в него и за превратностите на съдбата и за "странните" добри хора, без които не можем,както без изворите,които утоляват жаждата на всеки ,навел се пред чучура с бистра вода!"Свестните у нас считат за луди",нали?

31.01 2013 в 17:48

Удивителна авторка,удивително хубав разказ!Четете творбите й за да станете по-добри!

31.01 2013 в 13:16

За втори път ме разплакавте, само в рамките на десет дни. Бог да Ви благослови!

31.01 2013 в 09:11

Малко прекалено драматичен (за моя вкус), но безспорно открояващ се стил на писане :)

30.01 2013 в 23:37

Много хубав!
Интересно, разказът е под името "Провансалска кухня" в СЛОВОТО.

30.01 2013 в 22:14

Ще Ви следя с ИНТЕРЕС, г-жо Евтимова!!!!