- Какво направи ти? Какво направи, глупако – жената с прошарената коса приказваше бавно и равно, като че Струма беше замръзнала под езика ѝ. Само лед, бял като антибиотик - това беше гласът ѝ. Даже нещо още по-грозно беше, но никой глас не бива да го наричат с думата „брадва“, защото тя може само да цепи и да реже глави. – Кажи ми! – продължи ледът.
Детето се страхуваше, когато баба му Елена приказваше така с неговия баща.
Мъжът стоеше - висок почти до електрическата крушка, а може би до облаците, както се струваше на хлапето, свито под масата.
- Дадох ги – каза високият мъж. Беше с кафява коса, като нощта, когато човек е изгубил всичко и наоколо няма никакъв Господ да помогне.
- Колко ѝ даде? - не само старата маса, цялата стая замръзна. Детето се криеше, свито на топка. И двете му ръце бяха превързани с бинт, много широк, толкова грамаден, че освен дланите би хванал и двете ръце до лактите.
Малката беше чувала от баба си, че когато сипеш отровни капки в очите на човек – той може да е престъпник, дори крадец, по-зъл от Риж Димитър - но ръцете ти изсъхват. Затова хлапето бе овързало своите с бинт, никой да не вижда как полека стават на прах.
На стола до масата седеше мъж с прошарена коса, много красив човек, тих, който не казваше нито дума, взираше се в ноктите си и сякаш го нямаше в тази стая. Тук печката бумтеше, във фурната къкреше ядене – месо с картофи от старата коза, която бяха заклали преди два дни. Красивият човек ѝ бе прерязал гръкляна, защото тя повече не можеше да се запложда. Досега беше родила единайсет ярета, бели като аспирин, млякото ѝ не миришеше, от него ставаше сирене за чудо и приказ, избиваха мътеница и козе масло.
- Дядо – прошепна момичето.
Дори то, огънато на осморка под масата, знаеше, че ако сложиш извлек от равнец и змийско мляко и го разбиваш много, много време, става лек за горено и за подсечено бебе. Намазваш подсеченото дупенце и то става като ново. Още по-хубаво става цялото дете.
Като закла козата, красивият възрастен мъж не запали цигара, защото още щом се ожени, жена му събра цигарите и ги изгори в печката. После му даде да пие някакъв бъркоч, от който при най-тънката мисъл за тютюна го заболяваше под ребрата отдясно - може би черния дроб - и под сърцето отляво. Той стоя така до закланата коза, като че някой бе заклал него, после притича до къщата. Влезе вътре и не се събу, нещо, което не беше правил, откакто се роди единственият му син; още веднъж бе влитал обут да обади на жена си, че им се е родила внучка. Дамянка.
Сега връхлетя обут и ботушите му оставиха мръсна следа, като престъпници, но той не ги забеляза. Сигурно се беше разболял или беше откачил. Мъжът грабна едно от шишетата в шкафа в антрето - беше оная ракия за разтривки, от която грипът се страхуваше като дявол от евангелие или от тамян, в тая къща никой не разбираше от дяволските работи.
От стената в кухнята ги гледаше една икона на Богородица с малкия Исус. Богородица имаше голямо сърце, по-голямо от цялата земя и слънцето. Тя помагаше на майки, на деца, на животни, на болни и здрави и душите за мъртвите приласкаваше Божията майчица. Красивият грабна ракията за разтривките, която никой нямаше право да пипа без позволението на жена му. Но той не поиска и не потърси позволение. Отнесе пълното шише до закланото животно – кожата беше бяла като аспирин - и отля безценно питие - много отля, може би половината, после отпи.
Жена му, висока, мършава като свещ, го видя през прозореца. Нищо не каза. Тя обикновено нищо не му казваше, само го поглеждаше, присвила очи като острие на сабя. Сега мъжът се изправи, но острието на сабята не погледна, той остана с калните си обувки в антрето, черните му следи се виждаха като престъпници с ръце в белезници.
- Бабо, не се карай на тате – каза момичето. – Дал е пари на мама.
Брадатият мъж гледаше кой знае къде и сигурно не бе чул нищо.
Баща му, неприлично красив за напредналата си възраст, отпусна ръка. В нея, като най-грозен виновник, стискаше шишето със скъпата ракия срещу грип. Жената я измъкна от пръстите му, после вдигна ръка, тънка, направо дръжка на чук, и го докосна по рамото. За една секунда го докосна и не направи нищо повече.
Синът им, заровен в брадата си, не ги виждаше.
Какво стана после, очите на стария ли се объркаха – едва ли, при такава жена влажната буза е само за подигравка работа. Сигурно мухичка се беше напъхала в окото му, но като се замисли човек откъде пък накъде мухичка през март? Знае ли човек какво бе паднало в очите на този мъж.
Във фурната къкреше ядене с картофи и с ребрата на старата коза. Детето с превързани длани чакаше под масата. То бе започнало да се крие там от мъничко, когато строши една много важна чаша. От нея майка ѝ и баща ѝ бяха пили вино, когато ги венчаха в община Радомир. Беше прескъпа кристална вещ, по-скъпа от къщата, в която живееха – така си мислеше детето и като я счупи - за пръв път се спотаи под масата. Тъмна и гъста жал го заля, че е разбило такова разкошно нещо от кристал – опита се да го залепи с лепилото за тетрадки, но не можа и освен че се пъхна под масата, омота главата си в старата риза на дядо си. Сега обаче бе престанало да омотава глава в парцали и особено в полиетиленови торбички. Баба ѝ я беше предупредила, че може да се задуши.
Тате, тате - пошепна детето, но брадата мълчеше.
Момичето се сви до краката на красивия стар мъж, на който казваха, че слава Богу приличало, и гледаше баба си, за която подхвърляха, че слава Богу не приличало.
- Колко пари бяха, Христо? – обърна се старата към бащата на детето.
Когато баба му говореше с толкова камък в гласа си, момичето знаеше, че човекът, когото ще лекуват билките на мършавата Елена, много ще го боли. Баба ѝ ставаше на камък, за да не се размеква и по-бързо да реже. Като отрежеш бързо, болката има по-малко време да мисли, обърква се и не знае къде да те захапе. Сега баба Елена баща ѝ ли искаше да удари? Какво щеше да реже от него?
- Осем хиляди и сто – каза бащата на детето. Той също беше много красив, но това се не се забелязваше заради брадата. Не брада, а кафява мечка сякаш се бе покатерила върху лицето на баща ѝ. Тая лоша мечка искаше да го изяде.
- Искаше да купиш жена си, че да остане при тебе? – равно и бавно казваше баба ѝ. Тя равно и бавно заръчаше на детето да прочете ТРИ страници от „Пипи Дългото чорапче“, а в тая книга всичките думи бяха дълги и много трудни. Жалко за хубавите картинки. Понякога баща ѝ - и той, и момичето знаеха, че не трябва да правят това – но баща ѝ прочиташе десет страници от Пипи и колко хубаво беше тогава!
Пипи беше страхотно дете. Дамяна, смело момиче, също се опита да вдигне някакво животно на мускули – засега не кон, а котарака Мъркан. Мъркан я одра, тогава тя вдигна две пилета, които току-що се бяха излюпили. Но щом дете вдигне две пилета, все някога ще може да вдигне кон, стига да не му изсъхнат ръцете.
Баба ѝ каза: – „Ако искаш да не ти изсъхнат ръцете, намажи ги с извлек от равнец, подбел и Дебела Мара.“ „ Не знам какво е „Дебела Мара“ – изплака детето, защото не беше сигурно какво точно беше „Дебела Мара“.
- Щом не знаеш, ще ти изсъхнат ръцете – каза толкова равно и бавно баба ѝ, че Дамяна избута стола до шкафа, сложи на него едно малко столче, на което сядаше да си събува и обува ботушите точно до външната врата. Покатери се на стола, после на столчето, докато стигна до една много дебела книга, в която баба ѝ беше снимала Дебелата Мара. Взе грамадната книга, рови вътре, рови и започна много да се съмнява това ли е „Дебела Мара“, или онова.
- Бабо това ли е Дебелата Мара, или онова? – попита детето и показа първо едната снимка, после другата.
- Ти къде беше, като те учих кое какво е? – отряза прошарената коса толкова равно, че Дамянка пусна една сълза, която светкавично набута обратно в окото си или може би я изтри с ръкава на фланелата си от домашно предена вълна.
Вместо да се превие пред сълзите, детето грабна метлата, измете цялата кухня, после взе парцал и изми калните следи от ботушите на дядо си - два пъти. След това избърса праха от телевизора, макар че върху него нямаше прашинка, приближи се до баба си и много тихо, така че думите ѝ дори не можеха да да си стъпят на краката, прошепна:
- Моля, бабо, изметох в кухнята, измих в антрето и почистих праха от шкафчето под телевизора. Мога ли да ти задам един въпрос?
- Можеш.
- Моля, бабо, кажи ми – това ли е Дебела Мара, или онова?
- Това – отвърна жената с прошарената коса. – И повече няма да ти казвам.
- Благодаря, бабо.
Затова сега, притихнало дълбоко под масата, хлапето беше сигурно, че ръцете му няма да изсъхнат, но се чудеше защо баба му приказва толкова равно. Толкова спокойно, че коремът на дребната се обтегна, като че в него бе попаднала пиявица и го изсмукваше отвътре.
- Жена ти взе ли ги? – попита баба ѝ.
- Взе ги.
- Всичките ли ги взе? Нищо ли не ти остави ? – равният глас ставаше все по-равен, толкова равен, че от пиявицата в корема на Дамяна се излюпи змиорка.
- Остави ми десет лева... но…
- Какво но?
- Аз не ги взех – каза бащата на Дамяна.
- Тя затова целуваше сълзите ти – каза баба ѝ. – За осем хиляди и сто лева.
- Щом човек изпие сълзите ти, той става твое другарче до края на живота ти – обади се Дамяна изпод масата. – Ти ми го каза, бабо.
Баща ѝ мълчеше в кафявата си брада, и добре че я имаше – помисли си дъщеря му. Иначе може би шията му щеше да изсъхне.
- Тя изпи сълзите ти и отиде при Риж Димитър.
- Зная – каза баща ѝ толкова тихо, като че говореше онази мушичка, която влизаше в очите на хората през март, след тоя нов, леден сняг. Сигурно много тежеше брадата на баща ѝ, защото главата му се отпусна надолу, много по-надолу от шишетата с отвара от змийско мляко срещу изгорено и подсечено.
Точно когато брадата заедно с шията на баща ѝ щеше да изсъхне, дядото на Дамянка стана. Той ходеше толкова тихо, да се чуди човек къде стъпва – на пода ли, или лети. Дядо ѝ стъпи някъде, стигна до голямото шише с най-скъпата ракия - него никой нямаше право да пипа без разрешение на баба ѝ – но дядо ѝ го взе, сипа малко ракия, пет капки, защото той бе умен човек и знаеше, че сръднята не помага на никого - после надигна шишето.
Тоя човек пиеше толкоз рядко, че може да те заболи глава, докато си спомниш кога е пил за последно и повече ще те боли тая глава, отколкото ако си чел три страници от горката Пипи с дългото чорапче. Но сега дядо ѝ пи, пи, пи, пи – толкоз, че баба Елена отиде до него и измъкна шишето от ръцете му.
- Не се карай на сина. Жена му.. отиде си …
Баба ѝ гледа мъжа си сто часа, после спря да го гледа, дълго време не го погледна. Изведнъж каза:
- Излез!
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари
Танас
Русия за първи път изстреля междуконтинентална балистична ракета по Украйна (снимки, обновява се)
Деспин Митрев
Бивш депутат на ИТН внезапно оглави партията на Божков
Деспин Митрев
Румъния влиза в Шенген на 1 януари, увери премиерът Чолаку
Johnny B Goode
Русия за първи път изстреля междуконтинентална балистична ракета по Украйна (снимки, обновява се)