Валеше ситен дъжд. Духаше вятър. Бялата къща изглеждаше като палат от някоя приказка, но къде ти приказки в тоя град. Вече никой не им вярваше. Хората привикнаха с новините в седем, в осем, после в десет. Поредната баба, ограбена от телефонен измамник. Хвърлила му всичките си спестявания, за да спаси катастрофиралия си син. Пребили младеж на изхода на дискотека, бере душа в окръжна болница. Момчета от елитна гимназия бягат от час, за да обират възрастни жени. Апартаменти, гаражи и цени. Такива ги слушаха в седем, в осем и в десет, тъй че дори малките деца вече не слушаха приказки. Знаеха си правата и им беше ясно какво означава демографска криза. Човек като видеше хлапе, облечено в палто до глезените от магазин „Втора ръка, втори шанс“, му се отщяваше да мисли за деца.

- Пътувай! – извика рижият млад мъж, който стоеше на портата на бялата къща. Разбира се, бе изцяло издържан в оранж - оранжеви чорапи, оранжев суичър, оранжеви джинси – оранжево звънят. Не човек, камина с буйни огньове се беше изпружила пред бялата къща. – Ще те гръмна в главата – добави мъжът. Жената пред него беше висока и мършава, удавила се в палтото си, и то "Втори шанс". Като че всички хора в града имаха втора ръка за първа.

- Риж Димитре, това, че ходиш по земята сега, е защото имах извлек от леденика. Бяха те тровили с миша отрова – мършавата жена говореше равно. – Това, че сега ме виждаш, е защото дойдох с извлека от змийско мляко. Беше тръгнал да ослепяваш. Ако лекарството се беше забавило десет минути, можеше не само да ослепееш. Мозъкът ти щеше да се превърне в съсирек. Човек, който ще гръмне лечителя си, пази следващия куршум за собствената си глава.

- Ти си вещица – каза Рижият.

- Така ме наричаш ти. Майка ти ме нарича билкарка. Два пъти извадих единствения ѝ син от отвъдното.

- Два пъти си ме извадила от отвъдното, а аз два пъти не съм те заклал, значи сме квит – каза рижият.

- Искам да говоря със Сияна.

- Не можеш да говориш със Сияна. Ако е парите да прибереш от нея - няма да ги прибереш. Ако искаш да ѝ се молиш и да оближеш обувките ѝ, Елено, ще ти ги донеса. Целувай подметките и се разкарай оттука.

Така валеше тоя неприятен дъжд. Мокреше през палтото.

- Познавам Сияна – каза жената. - Била ми е снаха седем години. Тя е подла, но не е страхлива. Няма да остане скрита зад гърба ти. Няма да клечи зад вратата.

- Правилно ме познаваш – в тоя момент вратата се отвори. Една млада жена с кестенява коса, с най-обикновени - въпреки скъпия грим - очи, излезе напред и каза на рижия: – Пусни я.

- Да няма после „ох и ах“ – измърмори оранжевата камина. – Тая бих я размазал по плочките с голям кеф.

- Ще имаш възможност – успокои го жената мило, но лицето ѝ беше на една галактика разстояние от усмивката.

В тая част на света хората разбираха от космоса – в кафенето „Соларис“ идваше една бутилка с кафена ракия в нея, която се казваше „галактика“. Ако си на една галактика разстояние, значи имаш 20 лева да си поръчаш звезди. Те не миришат на нищо и нямат вкус, само градус. Изпиваш ги. Преди да паднеш, говориш нещо, което и дъртият доктор в радомирската болница не можеше да разбере. Това е галактика.

В „Соларис“ правеха турнири по белот, като за да участваш, трябваше да платиш двайсетачка. Печелиш около петстотин, но докато трае турнира изпиваш триста. Ако говориш така, щото докторът викне линейка да те карат в диспансера, значи си изпил няколко Галактики.

Жената с обикновените кафяви очи сигурно носеше върху себе повече от 20 хиляди – но това кой ли можеше да оцени в тази дълбока провинция? Часовникът ѝ беше швейцарски - Риж Димитър имаше канали. Панталоните ѝ бяха някаква марка, неизвестна на тийнейджърките, които ценяха "Втори шанс" по обясними причини. Блузата ѝ показваше достатъчно от красотата на кожата, защото бе Долче Габана или Уиндхаус, но имаше ли значение какъв Хаус и каква Габана е тая блуза, като на врата висеше толкова злато, колкото имаше Българската народна банка.

- Какво искаш? – попита жената със скъпоценностите.

- Да поговоря с тебе – отвърна билкарката с палто до петите, което само с вида си миришеше на "Втори шанс". – Много си хубава.

- Влизай и не дрънкай – каза оранжевата камина.

- Здравей, Сияна – поздрави мършавата и протегна ръка. Кафява, тънка и кокалеста. Ноктите на пръстите - изрязани.

Сияна ѝ подаде ръка. Наистина изглеждаше добре в тази Габана. Като че бе пораснала по-висока. Не, не беше. Носеше чизми с висок ток.

- Няма да ти дам нито лев – заяви младата от височината на чизмите, които сигурно струваха колкото бялата къща.

- Развиваш се – каза Елена. – Преди не се кичеше с лъскави неща. Беше ми симпатична. Сега не си ми.

- Няма да ти дам пари - усмивка се появи на лицето, което миришеше на скъп парфюм. Риж Димитър очевидно имаше канали за всичко. Разправят, че като танцьор в Амстердам се мажел с нещо, което карало жените да плачат. И за такова нещо имаше канали Риж Димитър. - Всъщност, ако се помолиш... – усмивката на младата жена бе на десет галактики разстояние от тази стая. – Знаеш как става молбата при мене. Целуваш чорапите... чакай. Сега нямам чорапи, можеш да целунеш ботите ми – бранд Аликзендър Маккуийн, ако това нещо ти говори, Елено.

- Значи ако ги целуна, ще мога да се хваля, че съм целувала Аликзендър мак някой си – каза тихо жената с прошарената коса. След това вдигна глава.

– Колко? – попита младата.

Тук обаче нещо се прекърши в разговора. Зад стъклото на прозореца дъждът продължи да хвърчи – хем студ, хем вятър, хем Аликзендър мак с майка си – нещо като Риж Димитър в Радомирско този Аликзендър вършеел из обувките.

- Осем хиляди и триста лева. Толкова пари ти е дал синът ми – каза дългото до глезените палто.

- А искаш ли да те почерпя кафе? – попита младата жена. На кафявите ѝ очи им беше много весело.

- Осем хиляди и триста. Работил е седемнайсет часа на ден.

- Сега ще викна Рижия – усмихнаха се галактиките. - Мислех да ти дам петстотин, ако беше целунала Аликзендър Маккуийн, но ти...

- Ако съм на твое място, не бих викнала Рижия – каза Елена. – Ако ми дадеш парите сега, няма да те боли много и няма да ти остане белег. Няма да те боли хич.

- Да ме боли? Като видях, че стърчиш като кол, а главата ти не е наведена, се усъмних.

- Съмнявай се. Гледай по-бързо да се съмняваш, защото след две минути ще пламнеш – обяви високата. – Нали помниш, че ти стиснах ръката. Помириши си дланта.

-А! Нещо гадно. Какво е то?

Отвън дъждът гонеше вятъра. А дъжд, дето уйдисва на ума на вятър, скоро става лед.

- Викаш ли ме, любов? – чу се един глас, като приличаше на клада. Само някой трябваше да ѝ драсне клечката.

- Не. Чакай малко – успокои го младата с кафявите очи.

- Ще получиш обрив по цялото тяло, след два часа ще станат мехури, няма да боли, само ще сърби. Не е хубаво.

- Лъжеш ме.

- Да, лъжа те – отвърна равно и спокойно дългата. – Осем хиляди и триста лева. Това са парите на сина ми. Взимам ги за дъщеря ти.

- Лъжеш ме. Не може с едно ръкостискане... Не може.

Високата направи крачка към вратата. Не бързаше. Този тояга никога не бързаше. Хвана дръжката – нито бързо, нито бавно.

- Чакай.

Кафявата ръка в ръкава на палтото от "Втори шанс" не пусна дръжката.

- Чакай! – палтото на мършавата беше дори по-дълго от глезените, влачеше се след петите ѝ.

- Осем хиляди и триста – каза младата жена и златото върху гърдите ѝ звънна. - Взимай и се махай.

Елена се обърна, пое пачката. Бяха банкноти от сто лева – три пачки, тлъсти и мощни, от които Алеко Константинов се взираше така, като че въобще не се интересуваше върху колко много пари е нарисуван. Не желаеше да знае, че някой беше блъскал 16 часа на ден при 35 градуса и слънце като микровълнова печка.

- Знаеш ли кой е човекът върху столевовата банкнота? – попита високата. Извади от вътрешния джоб на тъмнозеленото си палто – беше дреха от Италия, доста тънка, но пазеше от вятъра, държеше топло. Та от вътрешния джоб под сърцето мършавата измъкна шише, плоско като дъска за рязане на хляб. Изсипа нещо на дланта си, хвана ръката на жената с най-обикновените очи, които сега бяха необикновени, защото гледаха притеснено как кафявата ръка разтрива бялата кожа точно където грееше златото на гривните.

- Ако знаеш чий е ликът на столевовата банкнота, ще ти оставя петдесет лева да се почерпиш – каза Елена.

- Ти ме мажеш с вода – изсъска любителката на Аликзендър Маккуийн, погрижил се за краката ѝ. – Мамиш ме. Това е вода.

- Да спра ли?

… Елена бе престанала да разтрива ръката преди около минута, може да бе и половин, знае ли човек как тече времето край токчетата на Аликзендър мак някой си.

- Мажи! – нареди жената.

- Ликът на банкнотата от сто лева е на Алеко Константинов – каза сивокосата. – Жалко, че не знаеш. Щях да ти оставя 50 лева да си купиш учебник по български език.

Билкарката въобще не бързаше, докато подреждаше парите в трите вътрешни джоба до сърцето си.

- Няма ли да ме изпратиш? – попита, после, удавила се в собственото си втори шанс палто, отвори рязко вратата. Рижият за малко щеше да падне при тях в стаята. Очевидно подслушваше.

Старата се дръпна стъпка назад, огледа го спокойно, внимателно и подхвана:

- Виждаш ли се много прежълтял, Димитре. Я вземи си пийни малко вода... – тя бръкна с кафявата си ръка, тънка като дръжка на чук, в единия от вътрешните джобове, извади онова плоско шише - като дъска за рязане на хляб, отвъртя капачката и го подаде на Риж Димитър. – Пий!

Оранжевият я изгледа лошо.

- Пий ти, Елено – каза той. – Преди малко от бъркоча в стъклото разтрива Сияна.

Елена отпи, преглътна и пак отпи.

- Риж Димитре – каза тя. - Ако пак те утрепят, много ще мисля дали да те издърпам от отвъд.

Младата жена грабна шишето, безинтересно като асфалтираната улица под дъжда навън.

- Водата е хубава – каза Елена билкарката. – Чиста. От чешмата. Ще ти оставя шишето, Сияно. Разтрий си ръката пак. Риж Димитър ще ми го върне по някое време.

Мършавата излезе от стаята.

- Да я бия ли? – попита Риж Димитър, но не се чу какво му отвърна жената с красивите гривни.

Елена продължи, мина бавно по пътеката, без да се обръща, без дори да вдигне яката си срещу дъжда. Когато излезе пред портата на тази бяла като аспирин къща, мършавата спря. Огледа се. На прозореца стояха Риж Димитър и младата дама, която със сигурност изглеждаше по-стройна върху Аликзендър Маккуийн на краката си.

Елена им кимна и продължи по улицата – никой не бе минавал преди нея.

Беше мокро.

Още по темата

30/03/2019

Нашите автори

Трябваше да ѝ каже нещо: разказ с продължение от Здравка Евтимова

17/03/2019

Нашите автори

Излез: разказ с продължение от Здравка Евтимова

02/03/2019

Нашите автори

Градът: разказ с продължение от Здравка Евтимова