Съвременната българска държавност

Антоний Гълъбов 24 септември 2016 в 20:14 11638 5

Антоний Гълъбов.

Честванията на 108-тата годишнина от обявяването на Независимостта предизвикаха поредната вълна от ропот и безсмислени пререкания по отношение на собствената ни независимост. Съществена част от хората, които днес се определят като „лидери на мнение”, предпочитат да прикрият собствените си зависимости зад критика на Независимостта. Това не е нещо ново, но след като 22 септември бе обявен за официален празник, особено през последните няколко години, тази тенденция става все по-отчетлива. Въпросът не е в това дали мнозинството от хората разбира и споделя историческото значение на този акт. Проблемът е в това как, след като не познаваме и не осъзнаваме пътя на модерната българска държавност, изграждаме съвременна България?

Пътят на модерната българска държава преминава през три съдбоносни избора – Освобождение, Съединение, Независимост. Нито един от тях не е бил резултат на национално съгласие. Историята на освободителните ни борби показва, че пътят към свободата ни е бил въпрос на лидерство, избор на елит, който е бил готов да рискува собственото си благополучие. Съединението не би било факт, ако някой разчиташе на общественото мнение в Княжество България и Северна Румелия. Обявяването на независимостта на България – актът, с който българската модерна държава придобива своята самостоятелна роля в международните отношения, също не е резултат на демократични процедури, въпреки че общественото мнение в много по-висока степен е подкрепяло този акт.

Това е опитът в изграждането на съвременна държава, с който разполагаме. Не го познаваме достатъчно и не полагаме усилие да разберем неговите закономерности. Приемаме на доверие, че доколкото става въпрос за исторически факти, това е работа на историците и най-вече – на онези от тях, които могат да говорят с апломб за тях в празничните дни. Националната памет не се изчерпва с гледните точки и научните изследвания на историците. Тя е мощен стимул на националната общност само когато мнозинството съзнава нейното значение в днешния си ден, а не като елемент на някакво неясно минало.

Историята на войните от началото на ХХ век е обгърната с още повече неграмотност и забвение. Стогодишнината от Тутраканската епопея отмина някак незабелязано в публичното пространство и не остави почти никакви следи върху публичния дебат, извън паметта на хилядите добруджански родове, които бяха белязани от войната. Няма дебат за това как войните и разрушенията, как последвалите бежански потоци са се отразили върху изграждането на съвременната българска държава. Комунистическата историография поставяше акцент върху „националните катастрофи”, но не заради жертвите, а заради дълбоката си ненавист към демокрацията и съвременното общество.

Изграждането на модерната българска държава би било немислимо без съзнателно насочвания процес на отделяне от политическата система и манталитета на Османската империя. В известен смисъл, съвременната българска държавност се изгражда по сходен модел – чрез отделяне от рефлексите и зависимостите на съветския нео-имперски модел. Отделянето ни от Съвета за икономическо сътрудничество и от Варшавския договор само по себе си не означаваше нито национално съгласие, нито качествено нов модел на държавно развитие.

Присъединяването ни към Съвета на Европа, Организацията на североатлантическия договор, а след това и към Европейския съюз само по себе си все още не означава, че процесът на изграждане на съвременната българска държавност е приключил. Податливостта на общественото мнение спрямо примитивната про-путинова пропаганда е само едно от доказателствата за това.

Модерната българска държава е преминала през освобождението, съединението и независимостта като етапи от обособяването си като пълноправен участник в международните отношения. Днес трябва да се запитаме как съвременната българска държава участва в международните отношения и как постига целите си. Ако нямаме отговор на този въпрос, това означава, че процесът на съвременното ни държавно изграждане не е завършил и рисковете от деградация са напълно реалистични.

Политическият елит успя да формулира дневен ред, който маркираше важни стъпки в освобождаването от съветската зависимост. Всеки акт на присъединяване бе в същото време и дистанциране спрямо фалшивата паралелна реалност на „съветския лагер”. Но усилието за разграничаване никога не е достатъчно, ако не е съчетано с последователно изграждане на собствена позиция.

Изборите за президент на Републиката ще бъдат важен етап на междинно отчитане за това до каква степен сме в състояние да следваме самостоятелен дневен ред, който отразява наши собствени ценности и цели. Те ще дадат отговор на въпроса за състоянието на съвременната българска държавност и капацитета ни да надмогнем партизанщината и патриотарщината. От тези избори ще стане ясно дали българските граждани са готови да подкрепят един нов дневен ред, който да даде български отговор на изпитанията и рисковете, пред които сме изправени.

Съвременната държава не се свежда до администрация, съд и армия. Влиянието на институциите се променя под натиска на общественото мнение, мултинационалните компании, корпоративните интереси, политическите партии и всевъзможните групи за натиск, които често обслужват интересите на различни центрове на влияние. Онова, което в крайна сметка „решава държавата”, променя обхвата и значението си. Държавата в съвременния свят все по-рядко е последната инстанция, която има думата по отношение на начина на живот на своите граждани. Но това не означава, че тя е безсилна или както се надяваха комунистите – ще отмре в резултат на „пролетарската революция”.

Управлението на съвременната държава, все повече се превръща в непрекъснат процес на водене на преговори и постигане на съгласие. Окончателното решение се отлага във времето до постигането на минимално необходимото съгласие, а това се отразява на доверието на гражданите, които не виждат резултатите от дадените на избори обещания. Това е динамичният процес, който стои в основата на онова, което се нарича „демократичен дефицит”. Но той е проблем само когато самите граждани искат да участват в процеса на вземане на решение, а не се опитват да прехвърлят отговорността за него изцяло на политическия елит.

Изборът на президент е избор в полза на съвременната българска държавност. Не избираме „баща на нацията”, какъвто беше Сталин или Ким Ир Сен. Не избираме „обединител”, съединител или освободител. Не избираме „върховен главнокомандващ”, най-малкото, защото не сме във война. Не избираме „между Русия и Запада”, защото тази дилема съществува само в огледалния свят на про-путиновата пропаганда. Не избираме и „лице на годината” или манекен на българския колорит.
Избираме пътя на съвременната българска държавност.

Защото именно в президентската институция се фокусират процеса на вземане на решение и тяхното представителство в международните отношения. Президентът е активен субект в процеса на формиране на държавната политика и в същото време – неин изразител във външнополитическия диалог. Избираме не само кой да ни представлява в международните отношения, но преди всичко – как това представителство ще допринесе за устройството и развитието на съвременната българска държава.

От резултатите на предстоящите президентски избори ще зависи дали ще продължим по пътя на изграждане на съвременна държава или ще се отклоним за пореден път, водени от фалшиви призиви и собствените ни комплекси за национална малоценност.

Заради всичко това пасквилите по повод на собствената ни независимост и свобода нямат значение. В най-добрия случай те удовлетворяват комплексите на собствените си автори или очакваният на техните възложители, но нямат отношение към бъдещето на България. То все така е в ръцете на политическия елит и на българските граждани. Ако елитът не е готов да отговори на онова, което ни предстои, това означава само че все още ни предстои дълъг път към съвременната българска държавност.

    Най-важното
    Всички новини
    Най-четени Най-нови
    За писането на коментар е необходима регистрация.
    Моля, регистрирайте се от TУК!
    Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

    20699

    5

    Новак

    25.09 2016 в 09:18

    според мен "Северна Румелия" е най-малкия проблем на това писание. Някакъв буламач, смесица от епохи и събития.
    Освобождението, Съединението и Независимостта не са били резултат от национално съгласие и не са резултат от демократична процедура.Как би трябвало според автора да са станали тези събития - чрез избори? По-голяма нелепица рядко се среща!
    Коя голяма обществена промяна е станала без силно лидерство и не е извършена от група хора (може да се каже и елит)? Френската революция, революциите от 1848 г., войните от началото на 20ти век?
    За мен това в абсолютна боза от СИВ, NATO, Варшавски договор, ЕС , с дежурната анти путинска истерия та се стигне до предстоящите президентски избори като апотеоз на националното ни самосъзнание. А тези избори са най-безсмислените и глупави за последните 26 години. Много повече приличат на фасадните избори от комунизма отколкото на "демократична процедура". И тогава ни свеждаха кандидатите в последния момент, доколкото изобщо е важно кой е кандидат. И тогава Партията и Вождът печелеха с 99%. И тогава имаше такива писачи, които възхваляваха Първия държавен и партиен ръководител. И тогава Вождът не се кандидатираше сам a избираше пионки. Май, май приликите станаха твърде много! Но най-важна беше ролята на глашатаите и техните писания - точно като това.

    15509

    1

    Бухльо

    24.09 2016 в 20:30

    Антоний, каква е тази Северна Румелия бе пич!? Ако хората, претендиращи да са интелигенция, показват незнание за основни факти от собствената си история, какъв пример е това?
     
    X

    Най-влиятелните хора в Европа се събират в София