Руският обслужващ персонал у нас и техният кандидат за президент

БСП и АБВ съсипват военната кариера на един български офицер, превръщайки го в манекен на собствената им представа за „обединител на нацията”

Антоний Гълъбов 04 август 2016 в 18:44 17683 15

Антоний Гълъбов

Ставаш по-умен: разказ от Здравка Евтимова

Развитието на предизборната кампания спекулира с отношенията между армия и гражданско общество в България. Това не се случва за първи път. Издигането на кандидатурата и двата последователни мандата на ген. Марин бяха „аргументирани” с позицията му срещу НАТО и срещу унищожаването на съветските ракети. Като вицепрезидент на Първанов, той остана в историята на президентската институция с високомерния отказ на президента да издаде указ, с който да го упълномощи да извършва допустимите по Конституция функции. Присъствието на ген. Марин в президентската институция остана свързано по-скоро със скандала за издаването на документи за българско гражданство, отколкото с някакъв принос по отношение на диалога между институциите или „единството на нацията”.

През последните дни друг генерал бива въвлечен в президентската кампания като общото между ген. Радев и ген. Марин се свежда до изявления, подлагащи на съмнение българското членство в НАТО. Този път, вместо темата за ракетите, на преден план е спорът за охраната на въздушното ни пространство и модернизирането на Българската армия чрез преустановяване на зависимостта спрямо самолетите МИГ.

„Легендата”, която се изгражда около ген. Радев, има същата структура, политическа подкрепа и насоченост. БСП и АБВ се опитват да унищожат военната кариера на един български офицер, превръщайки го в манекен на собствената им представа за „обединител на нацията”, което според тях може да се случи единствено и само в унисон с руската пропаганда. Сравнението между съвместната охрана с полски пилоти и изтребители и Ньойския договор, посочено в рапорта на ген. Радев, предстои да изиграе ролята на прословутата реплика на ген. Марин за това, че няма да подаде команда „пълзешком напред към НАТО”.

Всъщност, преди самият ген. Радев да е изявил собствените си намерения и да ги е аргументирал, може да бъде коментирана само позицията на неговите нови ментори. Друг въпрос е къде е бил офицерът, когато в навечерието на присъединяването на България към НАТО, по време на правителството Сакскобургготски, бе сключен абсурден договор с Русия за поддръжка на МИГ, при положение, че бе повече от ясно, че руският производител няма право да използва и да монтира необходимата опознавателна техника на нашите самолети. В резултат от това определена група от хора бе облагодетелствана, а българската авиация достигна днешното си състояние. Интересно е дали и тогава ген. Радев се е опасявал от тоталната зависимост от друга държава по отношение на българската авиация.

Зад споровете около партийните кандидати за „Дондуков” 2 прозира тема, която почти никога не е била предмет на сериозно обсъждане в българското общество. Става дума за традиционно формулираната концепция за отношенията между армия и народ, която с известни трансформации присъства през последните десетилетия в различни програмни и политически документи.

Как се изграждат и на какво се основават днес отношенията между армията и гражданското общество в България? Социологическите изследвания показват традиционно висок авторитет на българската армия, но не и подобно отношение към българските професионални войници, сержанти и офицери. Изглежда, че регистрираните през последните поне две десетилетия стойности на доверие отразяват по-скоро отношение към армията като „силова институция”, отколкото респект и уважение към мъжете и жените, които изпълват със съдържание представата за армия. Ако авторитетът и достойнството на българските войници и офицери не е на нужното ниво, това означава, че и респектът към въоръжените сили е фалшив.

Отношенията между армия и гражданско общество не могат да бъдат подложени на съмнение заради конюнктурни сметки и игри на една или друга политическа партия. Недопустимо е да се спекулира, както с разходите за отбрана и модернизация на армията, така и с авторитета и доверието към българските офицери. Показателен пример за подобен цинизъм е това, че именно БСП, която беше против увеличаването на средствата, необходими за модернизирането на българската армия, днес се опитва да спекулира с личното достояние на един офицер, за да прикрие собствената си безпомощност в котерийната война, която води с АБВ. Единствената пресечна точка между всички тези примери е запазването на зависимостта на българската армия от руските доставчици на оборудване. Именно тази политика „приземи” българската авиация и било наистина тъжно, ако ген. Радев не е разбрал това като командващ ВВС.

Полагането на системни усилия за запазването на зависимостта на българската армия от корпоративните интереси на страна извън НАТО би могло да се определи като национално предателство, което жертва суверенитет срещу комисионни и запазване на групови интереси. Отстояването на българската зависимост спрямо Русия във военно отношение, дванадесет години след присъединяването ни към НАТО, означава действие, насочено срещу националните интереси и волята на българските граждани. Няма никакви технически или специални основания за подобно действие, извън обслужването на чужди интереси. Докато това бива представяно за „патриотизъм” или „национализъм”, въпросът за това съществува ли изобщо българска нация ще продължи да бъде открит.

Решението за присъединяването на България към НАТО и след това към Европейския съюз бе резултат от широк национален консенсус. Това бяха важни стратегически решения, чието подлагане на съмнение днес, поради конюнктурни интереси на една или друга група или партия, поставя с цялата му острота въпроса за гражданския характер на президентската институция. Досегашният ни опит показва, че представата за генерал в президентската администрация не отговаря на предварителните очаквания. Точно затова, включването на генерали сред кандидатите за президентската институция не е израз на повишен авторитет на българската армия, а опит за спекулиране със страховете на хората.

Президентът, както и министърът на отбраната, трябва да бъдат цивилни политици, представители на гражданското общество, както като политическа кариера, така и като програма за действие. Имаме нужда от утвърждаването на фигурата на президента на българските граждани. Само по себе си, противопоставянето на военни и цивилни кандидатури поставя под въпрос отношенията между армия и гражданско общество. Цивилното политическо ръководство на армията, при запазване на професионалното оперативно ръководство, е гаранция за това, че военните няма да бъдат въвлечени в сценарии, които биха могли да подложат на съмнение изпълнението на основните им задължения. Основната разделителна линия е в отговорността на политиците и на военните за защитата на териториалната цялост, суверенитета, независимостта и правата на българските граждани. Всеки опит за подлагане на натиск на тази разделителна линия между военни и цивилни, между армейски и политически елит, работи ефективно срещу отношенията между армия и гражданско общество.

Статията във вестник „Правда” допълва и разширява аргументацията на БСП, АБВ и останалата част от руския обслужващ персонал в България. Въвличането на името на български висш офицер в руската пропагандна война е обезпокоително и не трябва да бъде подценявано. Опитите за задълбочаване на недоверието между военен и политически елит не е от вчера и отговорността за това винаги е била на политиците. Но днес, повече от преди, подобни спекулации могат да доведат до разколебаване на доверието и загуба на авторитет, както за армията, така и за държавните институции.

Имаме нужда от президент на българските граждани, който да изпитва необходимия респект и уважение към армията като част от българското общество и гарант за суверенитета на България. Нямаме нужда от офицери, които да се опитват да играят ролята на министри на отбраната „в сянка” или да налагат собствените си представи за ред и дисциплина в държавните институции.

Необходимо ни е политическо лидерство, което се реализира чрез способността за постигане на съгласие и разширяване на неговата гражданска основа, а не от профила на военнослужещ, който би желал да се изживява като „върховен главнокомандващ”. Изборът в полза на граждански президент е най-доброто, което партиите са в състояние да предложат днес, ако наистина искат да отговорят на обществените очаквания и рисковете за страната ни в международната среда за сигурност.

Още по темата

04/08/2016
Политика

"Правда" посвети статия на ген. Радев и обяви, че НАТО унищожава армията ни

01/08/2016
Политика

Гълъбов: Ако Борисов се кандидатира за президент, влизаме в спирала на политическа несигурност

28/07/2016
Нашите автори

Българите са застрашени от много по-банални неща, отколкото от тероризма

21/07/2016
Нашите автори

Извънредното положение