Самуилов комплекс

Последна промяна на 12 юни 2015 в 08:36 13830 21

Антоний Гълъбов

Този комплекс няма нищо общо с историческата истина за цар Самуил. Той придоби своите реални очертания в отразеното отражение на една естетическа провокация, която се превърна в социален експеримент. Александър Хайтов, авторът на паметника на цар Самуил, успя да провокира българското съзнание със „светещите” очи на своята статуя. Те се превърнаха в ярка провокация, в истински експеримент, който прави още по-видим социалния живот на едно произведение на изкуството.
Кой ще си позволи да „ослепи” цар Самуил?

Когато през миналата година десетки достойни българи инициираха създаването на Инициативен комитет за честване на 1000-годишнината от смъртта на цар Самуил, почти никой не обърна внимание на усилията им. Инициативите им бяха отразени протоколно, някак между другото, като част от градските чудатости, които разнообразяват монотонния политически брътвеж. Нямаше публичен дебат за ролята на цар Самуил, за способността ни да съхраняваме и предаваме памет за драматичните събития от собствената ни история. Нямаше странстващи естети и обсебени историци, които да предложат на дискусия собствения си вкус и компетентност. Всички те се появиха много по-късно, когато Самуиловият комплекс се оказа изненадващо силен.

Мъждеещата светлина на царския „поглед” освети наслоените в ъглите на съвременния ни културен живот илюзии. Ненадейно се оказа, че издигането на паметника се възприема като провокация от страна на крайната десница. Ортодоксалната фигура на царя се превърна в обект на всякакъв вид атаки, разгръщащи се от темите за градското пространство до „прозрения” за мазохистичната природа на българската национална духовност. Авторът се задоволи само с това да провокира реакцията и дискретно да я насърчи, заявявайки че е свършил собствената си работа и няма да приеме никакви промени, предизвикани под натиска на някакви политически интереси. Всичко това се оказа достатъчно, за да бъде провокирана поредната историческа истерия.

Само за няколко дни, в дебата около паметника на цар Самуил бяха намесени естетически, политически, народопсихологични и дори исторически аргументи и позиции. Професионалните патриоти решиха да бранят на всяка цена паметника, дори срещу провокативната критика на старите комунисти, минаващи за нови леви, които попитаха защо няма паметник на Симеон Велики, а се издига монумент в памет на един цар, който е свързал името си с поражението на България. Всъщност, както старите, така и новите леви, никога не са се интересували от паметта за величието или трагедиите на България.

Мнозинството от хората реагираха спрямо чуждата реакция. Естетиката на паметника всъщност се вписва в масовите предпочитания и не предизвика съществени негативни реакции.

Скулптурата е по-добра от паметника.

В нея има идея и послание, а паметникът тепърва започва своя социален живот. Изглежда, че царската фигура би могла да бъде затисната от провокираното изграждане на паметника, което започна с обикновено любопитство: „колко силно му светят очите?”.

За съжаление, сред аргументите на част от застъпниците, но много повече – сред позициите на критиците на паметника, просветнаха същите ослепени проблясъци на „духа на отрицание у българина”, за който бе писал Найден Шейтанов през 1933 година. Артистичната провокация на един художник успя да мобилизира духа на отрицание, но не е ясно, дали както се е надявал Шейтанов, въпреки своята „… психология, география, етнология, история, литература, философия”, той би успял да развие и своите възможности за преминаване в дух на утвърждение. Оказа се, че освен превърналите се в традиционни черти на българския национал-популизъм от типа на „България на три морета”, около фигурата на цар Самуил могат да придобият своите очертания и други колективни умопомрачения.

Реакциите спрямо паметника показаха, че всъщност имаме проблем с македонските амбиции. Оказа се, че зад превърналите се в традиция през последните години шеговити подмятания и презрение към скопския маниер за създаване на величие със задна дата, към него всъщност е имало скрити симпатии в българското общество. Ако не беше така, всеки опит за сравнение между скулптурата на Хайтов и македонския Самоил, би била невъзможна. Може би част от българите биха искали да видят в центъра на столицата подобна плеяда от свои и чужди герои, която поне малко да замъгли мизерията на собствения им живот?

Естетическата критика за орнаментиката и стила, в който е реализирана скулптурата на Хайтов, остана затворена в рамките на професионалната дискусия, но за масовата публика, позата на фигурата и нейния драматизъм се оказаха достатъчен аргумент за подкрепа. Изглежда, че ако паметника на цар Самуил беше реализиран в съвременната стилистика, той би предизвикал много по-висока вълна от недоволство и сквернословие. Означава ли това, че естетическите критерии на българската публика са все така трайно фиксирани в мярата на директното и илюстративно изображение?

Насред кампанията за местни избори, нямаше как Самуиловият комплекс да не засегне и въпроса за властта. Кой, кога, защо без наше знание е разрешил, определил и допуснал тази скулптура да бъде приета като паметник на цар Самуил? И преди всичко – защо той, защо Хайтов? Кой и защо е дал парите за паметника? Какви са връзките на Врабевски със Столичната община? И зад, но и над всичко това – защо тази поръчка не бе дадена на мен? След толкова години, в които никой не „поръчваше” паметник, изведнъж, някак между другото, и то в центъра на София, се издигна нов монумент. Самуиловият комплекс се оказа дълбоко свързан с доминиращата ни политическа култура, в която определяща е близостта до властта, а не качеството на едно произведение или паметта за трагичната съдба на един владетел.

А, ако очите му не светеха?

Ако това бе поредната смълчана скулптура, отвърнала поглед от съвременниците ни? Ако предварително избраното място бе останало същото? Ако служебният министър-председател не се бе застъпил за изграждането на този паметник? Тогава, щяхме ли да бъдем свидетели на разрастващия се социален експеримент на българския Самуилов комплекс?

Всяка нация предпочита да страни от паметта за собствените си поражения. Справедливо или не, мнозина свързват епохата на цар Самуил с българското поражение. По-лесно изглежда да се възхищаваш на паметниците на всепобеждаващия цар, който се е превърнал в „страшилище за враговете”, отколкото да отдадеш почит на борбата за съхранение на българската държава, която не е завършила с победа. Нациите се изграждат върху основата на споделената памет – върху онова, което заедно сме решили да помним и също така, заедно сме решили да забравим. Самуиловият комплекс е неспособността ни да постигнем съгласие относно онова, което сме готови да помним и да забравим заедно.

Горещата фаза на припламналата дискусия отшумява. Темата се разпиля сред коментари, вицове, очакване за административни мерки и болни артистични амбиции. Но, комплексът все така отчетливо деформира пространството на националната ни памет. На фона на поредния прилив на царедворско усърдие, което се опитва да „короняса” абдикиралия от трона наследник на българската монархическа традиция, няма място за илюзии – моралът на ослепените войни все така не успява да надделее над заслепението на властта.

Ние не желаем и не можем, нямаме моралните сили и смелост да възстановим българската национална общност. Не можем да разчетем следите на онези, които много преди нас са чертали бъдещето на България. Нямаме достойнството и волята да съградим наново общия ни дом. И затова сме готови, все така сляпо да следваме онези, които ни обещават лесни и бързи решения. Затова изглежда все по-лесно да следваме блуждаещите огньове на национал-популизма, вместо да постигнем собствената ни мяра за достойнство и чест.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

15.06 2015 в 20:11

И най-скапаният паметник на най-незначителната дори, българска историческа личност е по-добър знак на уважения къмотечетвото и деятелите и, отколкото най-грамадния и денонощно осветен и охраняван паметник на чужда окупация. В България, паметниците на българи и по повод български величави или трагични събития предизвикват възмутени дискусии, подигравки и срамни политически спекулации.
Най-значимите паметници на българската култура, героизъм и себепожертвователност на българина, са разрушавани или оставени да бъдат разграбени или осквернени, без това да трогне нито управници, нито патриотарстващите.
Но, за паметниците, че и за базбройните улични табелки с техните имена, на руски императори, генерали и обикновени войници, за паметниците на съветски окупатори, сталински маршали и пребили се от пиянство мародери в съветски униформи, както и за паметниците, музеите и табелките на ония, които щпионираха в полза на Русия/ссср,които хвърляха човешки тела на свинете..За тези монументи на падението и позора на българския дух винаги се намират пари за освежаване, свободни полицаи за охрана,и поръчкови драскачи пеячи за възхвала на несъществуващите им подвизи във вреда на България и българите.
Паметник на цар Самуил? -Да!
По-добре какъвто и да е, но паметник на българин, отколкото поредния паметник на руски окупатор.


15.06 2015 в 09:28

Инициативен комитет за честване на 1000-годишнината от смъртта на цар Самуил????? ЧЕСТВАМЕ??

14.06 2015 в 15:23

Самуил, Левски, може би Горяните - ПАМЕТЕН е животът им, а не поражението.

14.06 2015 в 12:40

Смисъла на подобни паметници е да сплотяват нацията около идеи и символи. Начинът, по който политиците наложиха този паметник говори за неспособността им да обединяват хората - заради ограниченост, невежеството, тесногръдие, самовлюбеност, глупост. Така паметникът се превърна в поредното свидетелство за провалено лидерство.

14.06 2015 в 09:43

Може би част от българите биха искали да видят в центъра на столицата подобна плеяда от свои и чужди герои, която поне малко да замъгли мизерията на собствения им живот?
...................................

Може би авторът е пропуснал да забележи, че столицата ни отдавна вече е претъпкана с паметници на чужди герои? Толкова ли е трудно да се съобрази, че ние, българите, може би най-после пожелаваме да изградим паметници и на нашите си владетели?

13.06 2015 в 20:35

Страхотен е паметникът!

Ако Самуил можеше да види до къде сме я докарали България, не само щеше да се оцъкли, ами направо щеха да му паднат очите.

И не бива да се спира до тук!

Следващия паметник да бъде на Цар Боко! С увита магистрала около кръста и със светещи джобове.

Симеон втори също не бива да се пропуща! Най би му подхождало да е с маска на крадец на очите, леко прегърбен и нарамил няколко бора от горите, които ни открадна. Светещи, разбира се.

Доган пък е задължителен. С лукава и алчна усмивка, стойка на кукловод, държащ в ръка конци, на които вместо кукла, виси картата на България. А от джоба му се подава кръглата глава на Пеевски. Светеща, разбира се.

Станишев може да се изтипоса некъде около тоалетните на парка. Облечен като царски шут с островърха шапка с камбанки. Светеща, разбира се.

И естествено, да не забравим - Цар Киро! Яхнал буре с пърцуца и размахал бутилка Джони над главата си. Светеща, разбира се.

Въобще, мисля че трябва повече паметници да има... и колкото повече светят, толкова по-добре.

13.06 2015 в 18:22

За голямо съжаление бих отбелязал че Самуилова България покрива основно чужди територии, които бих асоциирал с всичко другоq но не и български. То тогава защо със същия вълчи интерес не приобщим и една друга България, от другата страна на Черно море. Чудно ми е защо бягаме като дявол от тамян от нея ...

13.06 2015 в 14:51

# 13,ти си прав,верно няма опция за коментари под интервюто на Дичев,но то и какво да се коментират "постмодерните" му напъни.Абстрактни паметници и музей на восъчните български владетели..Интересно ми е нещо друго-да не би да има някакъв нов прочит на средновековната българска история?От къде идва тази неприязън към цар Самуил у Дичев и съратниците му?Това някаква нова форма на "авангардност" ли е?

13.06 2015 в 11:25

Предполагам, че и вие, офф-ци сте наясно колко неприятни момчета са нойзи и дичев, щом сте махнали възможността да се коментира. Ето това е болшевизъм в действие - тия двамата се изказват като последна инстанция и след тях никой... обаче аз държа да кажа, че са отвратителни, претенциозни, маниерни и посредствени типове. Затова и пиша тук. Текстът на Гълъбов не ме интересува, не чета това, което пише много отдавна.

13.06 2015 в 01:18

И защо да не е точно великият ЦАР САМУИЛ след като именно при неговото управление БЪЛГАРИЯ е най ОБШИРНА ПО ТЕРИТОРИЯ през цялото си съществуване. И между другото паметник на цар Самуил вече има и това е факт колкото и да ги е яд някой си . Да си ебат майката накрая