Референдумът като шоу

Президентът сезира Конституционния съд за половината от въпросите в националния референдум, предложен от „Шоуто на Слави” и утвърден от Народното събрание. През изминалите дни, народните представители не взеха решение да предприемат подобна стъпка, въпреки че още при обсъждането на референдума бяха изразени съмнения относно възможно противоречие с основния закон.

Ако Конституционният съд ускори в максимална степен разглеждането на това дело, той би могъл да се произнесе до края на месец юли. Друг въпрос е, че подобна „спешност” не е определена от характера на проблема, който трябва да бъде решен.

Ако това не се случи преди началото на лятната ваканция, изглежда напълно възможно информационната кампания за референдума да започне едва през септември. При вероятен изборен ден в края на октомври, това означава че за пореден път референдума ще се проведе в условия на остър времеви дефицит. В тези условия, аргументите „за” и „против” няма да бъдат предмет на самостоятелен дебат, а най-вероятно ще изиграят ролята на спомагателни теми в кампанията за избор на президент и вицепрезидент на Републиката.

Росен Плевнелиев има всички основания да поиска тълкувателно решение от страна на Конституционния съд. От една страна, като гарант за спазването на конституцията, а от друга – като вносител на предложение за провеждане на референдум с един от въпросите, които отново са включени в предстоящия референдум. Президентът е автентичен говорител по тази тема, доколкото един от най-съществените белези на неговия мандат е провеждането на първите национални референдуми в най-новата ни история.

Няма законово ограничение да бъдат питани отново българските граждани по една и съща тема, но има твърде много сфери, в които аргументите на здравия разум би трябвало да са достатъчни.

Другите два въпроса, които са атакувани от държавния глава засягат броя на народните представители и прекия избор на началниците на районните управления в областните дирекции на МВР. Няма съмнение, че намаляването на броя на народните представители от 240 на 120 е промяна, която предполага не само промяна в Конституцията, но и съществени последствия по отношение на политическото представителство, а с това и на партийната система в България.

По отношение на другия въпрос, промяната изглежда толкова необяснима, (извън дълбока гражданска неграмотност) особено в контекста на останалите въпроси, че предполага по-внимателно вглеждане в нейните мотиви.

Това би означавало началниците на съответните полицейски управления да се превърнат в политически лица. МВР е изключително сложна и специфична администрация, но в българската, а и в европейската традиция, подобен подход не съществува. Когато става дума за полиция, (а не за милиция, която е по същество централизирана и военизирана структура) в европейската и американска традиция, кметът е началник на полицията или поне има много сериозни правомощия по отношение на опазването на обществения ред и сигурност.

Подобна тема би имала смисъл, само ако предлага съществени промени в обхвата на правомощията и в цялостния дизайн на местната власт, така че да бъде постигната децентрализация на управлението на полицията и в същото време политическата отговорност да бъде адресирана, наистина в близост до гражданите.

В бавно разрастващата се дискусия по референдума, (която без съмнение ще бъде насърчена след конституционното дело) вече прозвучаха аргументите на „Шоуто на Слави”, че ако въпросите им противоречат на Конституцията, това означава че тя трябва да бъде променена по волята на суверена. Защо тогава, вместо частични въпроси, подлагащи на съмнение отделни норми, никой не иска да попита българските граждани искат ли свикването на Велико Народно събрание и приемането на нова конституция?

В начина, по който са формулирани въпросите прозира един по-скоро проблемен подход, при който се търси мнението на гражданите по отделни проблеми, а не в тяхната цялост. Затова изглежда, че тази инициатива търси по-скоро възможността да провокира промени, но преди всичко – да изведе до изборните урни друг тип избиратели, които не биха гласували на президентските избори, а с това и да увеличи непредвидимостта на президентския вот.

Но, ако оставим настрана практиката, (а не теорията!) на конспирацията, какво ще означава „да” и „не” на въпросите, формулирани по инициатива на „Шоуто на Слави”? Това би трябвало да бъде основната тема на една активна информационна кампания преди провеждането на национален референдум.

За да се стигне до формулирането на въпроси и до провеждането на референдум, това означава че по дадената тема не е било постигнато широко гражданско съгласие. Референдумът изпраща гражданската инициатива в пространството на отношенията между мнозинство и малцинство, а това означава, че гражданският дебат не е довел до решение. Съвсем друг въпрос е доколко именно това са проблемите, по които би трябвало да се произнесат българските граждани.

Ако на повторния въпрос за електронното гласуване, мнозинството отговори с „не”, това ще означава нова, обратна промяна в Изборния кодекс. Ако отговорът е „да”, това няма да предизвика нищо съществено, доколкото тази форма на гласуване вече е част от Изборния кодекс след последните промени в него.

Ако отговорът на въпроса за броя на народните представители е положителен, това все още не означава свикване на Велико Народно събрание или приемане на нова Конституция, а в най-добрия случай, обсъждане в Народното събрание и приемане на някакво решение. Никой не е питал българските граждани искат ли нова конституция, след като имаме достатъчно точна представа, колко от тях познават основния закон.

Ако отговорът на въпроса за полицейските началници е „да”, това не означава, че изразеното от гражданите решение ще наложи незабавна промяна в Закона за МВР, както и в други закони, както разбира се и в Изборния кодекс. Тук дори не става въпрос за това, че назначаеми полицейски началници ще управляват дейността на избрани от гражданите служители/политици в МВР.

Ако гражданите отговорят с „не” на мажоритарния избор, това ще означава ли, че мнозинството от тях харесват и одобряват съществуващата в момента пропорционална избирателна система с преференциален вот? Ако отговорът е положителен, това ще означава приемането на нов, трети поред Изборен кодекс, който всъщност ще превърне парламентарното представителство в основа за двупартиен политически модел.

Ако мнозинството от гражданите се съгласят, че партиите трябва да получават по един лев на глас, спрямо вота на последните парламентарни избори, и Народното събрание приеме подобна промяна в Закона за политическите партии, това ще отстрани ли съмненията в почтеността на финансирането и мащабите на политическа корупция?

Ако мнозинството отговори отрицателно на въпроса за задължителното гласуване, това ще означава нова промяна в приетите промени на Изборния кодекс. Ако отговорът е „да”, нищо няма да се случи, тъй като формално гласуването вече е задължително.

Всъщност, формулирани по този начин, въпросите за референдума могат да се окажат подходящ сценарий за шоу. Най-малкото, ще „покажат на тия хора”, „какво мисли народът”. Но отвъд спектакъла, нито един от отговорите на този референдум няма да постигне формулираните от авторите си цели. Те ще останат демонстрация на желанието „да бъдат питани хората”, без да има съществено значение какво точно ще се случи, след като гражданите изразят своето мнение. Всъщност, точно това правят и до сега българските политици и затова стигнахме дотук.

Ако това е целта на тази инициатива, то тя най-вероятно ще постигне целите си, но това все още не означава, че ще бъде провокирана „дълбока и радикална промяна” в политическия живот, а още по-малко ще гарантира, че политическия процес у нас ще бъде „изчистен” от напластяванията, които почти напълно отчуждиха гражданите от политиката.

Още по темата

21/05/2016

Нашите автори

Стари и нови травми

12/05/2016

Нашите автори

Коалиционно престрояване: АБВ и останалите букви

10/05/2016

Нашите автори

Партизански сметки

Следете новините ни в GoogleNews