Горният свят е светът над 2500 м. Светът на планински върхове, орли и диви кози. Зимата го покрива с дебел сняг и лед. Безбрежната белота, която очарова и плаши. Залага ледени капани. И все пак някои дръзват. Не устояват на магията. Тръгват нагоре - по вертикала. Изглежда, това са малцината избрани, които благосклонна съдба праща там. Защо избрани ли? Ами вижте изражението в лицата им, когато слязат от горе. Вижте покоя и задоволството в погледите. Вижте светлината и затишието в душите. Изглеждат пречистени, щастливи. Като да са намерили изгубен живец. Сами приличат на огряна от слънцето планина след утихнали бури.

Иво Алексиев

Какъв контраст между този душевен мир и… недоброкачествената рутина! Коя е тя ли? Та вие прекрасно я познавате. Тя ви е най-вярна спътница в живота. Човекът е магнит за проблеми. Колекционер на проблеми. Ако наблизо няма проблеми, които да привлече, непременно сам ще ги изобрети - само и само да не обеднее откъм проблеми. Така му се струва, че е деен, значим, успял. В унес се самопревръща в механично звено за решаване на проблеми. Звено, което постепенно губи признаци на живот. Следва обичайното прегряване и - животът се проплъзва в блудкава инерция.

Инерцията, която наричам недоброкачествена рутина.

Тук няма да говоря за производните ѝ епидемии. За бърн-аут, депресии, неврози, загуба на смисъл и житейска посока, самота, психосоматични болежки. Всички сме наясно с тях. Ще разкажа за горния свят, защото той пази от всичко това.

Единственото неудобство на горния свят е, че ако не го познаваш добре, ако не си натрупал дългогодишен опит в общуване с него, е по-добре да не ходиш там сам. Поне през зимата. По-добре да те заведе човек с опит – планински, а на по-опасните места и алпийски водач. Високата планина обича смелите, но често наказва самонадеяните. Без да искам попаднах на правилния човек. С Христо Тумбев се запознах случайно, докато вечерях с приятели в столовата на х. "Мальовица". Той провеждаше обучение по лавинна безопасност, а ние с нашата шумотевица му пречехме. Не, Христо не ни се скара – вече казах, че планината облагородява нрава. Заслушахме се в презентацията му и от само себе си утихнахме. Стана ни интересно. Христо окончателно ме спечели, когато разбрах, че името на агенцията си за осъществяване на високопланински мечти е заимствал от много любим мой филм – Into The Wild на Шон Пен.

На следващия ден извърших безразсъдство. За щастие този един път планината реши да ми прости. С лаически ентусиазъм поех към връх Мальовица. Не знаех накъде тръгвам, какво ме очаква, докъде ще имам сили. Нямах всъщност планове да стигна до върха. Просто тръгнах. Нали съм твърдоглав… изкачих го. Без алпийски котки. Не за друго, а защото към онзи момент нямах представа, че такова нещо съществува, за да пази на стръмен заснежен склон от подхлъзване в бездна. На места брах голям страх, но с упорство, примамен от неописуемите гледки, стигнах върха. Върнах се помъдрял, че така не се прави. Върнах се обаче и главозамаян от панорамите на мальовишкото било. Веднъж стъпил ли си там зимата, огледал ли си се околовръст, няма как да не поискаш още, и още, и още…

Издирих Христо и му споделих, че зимната планина ме е зашеметила. Че искам по-отблизо да опозная зимния алпинизъм. Посъветва ме да участвам в организираното от него изкачване на вр. Злия зъб (2678 м). Каза, че групата ще водят едни от най-опитните алпийски водачи – Желязко Мечков и Живко Жечев. А след като го качих, знам, че за Злия зъб наистина трябва опитен алпийски водач. От всички страни върхът прилича на непристъпна крепост. Без добре обмислени, безкомпромисни осигуровки и технично катерене не можете да стъпите отгоре му.

В деня на похода станахме рано. Стартирахме от х. "Мальовица". Луната още надзърташе над едноименния връх. И на нея ѝ беше любопитно какви ще ги свършим. Една лисица бе дошла до входа на хижата за нейния дял от трапезата на човеците. Дивото пращаше знаци… Пурпурът на зората, разлят по скалните стени на циркуса, намекваше за някаква тържественост. Някакво посвещение? Предстоящото изпитание подклаждаше очакване. То разсея умората от ранното ставане. Сетивата се разтвориха.

В Мальовишката долина, накъдето и да си се запътил, усещаш, че си тръгнал на поклонение. А на поклонение се ходи със смирение и отворени сетива. В стърчащите околовръст върхове има нещо от пантеона на древногръцките богове. Гледат отвисоко как ти като мравчица пъплиш в нозете им. Къде съзнателно - къде несъзнателно, усещаш, че това приключение ще бъде учение. Че исполините канят на безмълвна беседа. Че тръгвайки нагоре ще те научат да разплиташ задушаващите възли на долния свят. Че предстоящите изпитания не са просто приключение, а педагогиката на планинските върхове.

Върховете не говорят, защото стоят много по-високо от думите. Гледат на тях като на анемични точици, които напразно се мъчат да обрисуват безкрайното, вечното, същинското. Вероятно знаят, че думите са само клетки, в които човешките поколения са натикали случайни, откъслечни представи за безкрая. Предимно предразсъдъци. Върховете сигурно ни се чудят, че това въобще ни дава самочувствие да говорим за безкрая...

Тръгнахме в колона според указанията на Живко. Той водеше. Носехме със себе си лавинни уреди, защото цялата Мальовишка долина е лавиноопасна. Носеше и лопата, както и сонда. За всеки случай. Предната вечер хижарят разказа, как преди броени седмици Заешкият улей с гръм и трясък се изсипал в ниското. Живко повдигна темата за лавинната обстановка. Всеки от групата изказа предположение и накрая той обобщи, че поради липса на нов сняг и добре фирновал стар, вероятността да бъдем покосени от лавина е малка. Когато стигнахме първа тераса, слънцето вече беше прогонило любопитната луна. Даваше да се разбере, че ни очаква хубаво време. Небето се оцвети в тъмно синьото, което е запазеният цвят на горния свят. Продължихме нагоре към втора тераса.

На втора тераса минахме покрай паметника на загиналите алпинисти. Той е нещо като предупредителен знак на границата с горния свят. Представлява скала с прикрепени към нея паметни плочи. Още на своя праг горният свят нагледно преподава урок първи. Урокът за уязвимостта и преходността на тленното. За това колко крехък е човешкият живот. Колко бързо секва. Колко непредвидим е неговият край. Питах се, защо горният свят е избрал именно тази тема за първи урок. Ами да. Защото живеем, все едно сме вечни. Пък далеч не сме! Как бихме могли да проумеем каквото и да е, ако не осъзнаем тази основополагаща истина. В мимолетния си живот, който в историята на космоса е толкова неотразимо кратко събитие, човекът се изживява като повелител на време и пространство. Уверен е, че всичко е създадено, за да му служи. От там и желанието му да притежава. Да притежава колкото се може повече от всемира. Во веки веков… И изведнъж – няма го! А за всемира въобще няма значение бил ли е, не е ли бил.

На тъмносиния небесен фон вр. Камилата, който стърчеше отляво ни, изглеждаше малко чорлав, но бодър и весел. Дали колоната ни, която стъпи на негова територия, не беше причината за доброто му настроение? В мальовишкия циркус се беше разположил като в ложа с най-добра гледка към Злия зъб. Като че ли специално беше избрал мястото си, за да изгледа изкачването ни. Една дива коза пасеше под далечното било. От време на време поклащаше глава. Сигурно и тя се питаше, как ще се справим по заснежените стръмнини.

Слънчевият диск бавно изплува над Попова капа и Ловница. Освети като прожектор Злия зъб. Природата приключи подготовката на сцената. Сега беше наш ред. Стигнахме равно място недалеч от подножието на Зъба. Пристъпихме към алпийската екипировка. Сложихме котките, каските и осигурителните седалки. Живко провери изрядността на снаряжението. Поведе ни към почти отвесния склон, отвеждащ към премката между Орловец и Зъба. Забивайки котки, пикели и щеки запълзяхме нагоре. Да - страшничко беше. За нас - градоустроените, беше ново преживяване. Всеки поглед назад беше като от балкон на многоетажна сграда. А всяка стъпка - като стъпка върху балконен парапета. Малодушието на цивилизацията, което още от долния свят ни следваше по петите, се опита да застане между нас и върха. Атакувайки върха, атакувахме малодушието. Скоро то разбра, че няма да му се получи. С всяка наша крачка отстъпваше. Докато не спряхме да мислим за него. Просто го забравихме. И тогава усетихме живеца. Усетихме радостта от това да се чувстваш свободен, можещ и жив. Нали признак на живот е, че можем да упорстваме на силата на тежестта? Докато смъртта не ни заземи. Преодолявахме страхове, отключвахме неподозирани сили, а планината безмълвно ни насърчаваше. Така преминахме урок втори на горния свят: малодушието пречи на човека да осъзнае възможностите си и изпита истинско щастие.

Още на развиделяване Желязко и стажантът Сашо бяха качили Зъба, за да подготвят осигуровките за нас. За тях нашата планинска мечта е тяхна рутина. Каква професия само са си избрали! Всеки ден малко геройство. Професия с безчетни рискове, която не може да е препитание, ако не е призвание. А какви са рисковете, обстойно пише на паметника на загиналите, за който споменах. Там е например и името на Людмил Янков - българския алпинист, който пръв се спуснал със ски от вр. Елбрус. В последствие загинал под… връх Камилата.

Достигнахме премката и се обърнахме, за да се порадваме на етапния успех. Трябва да бяха към 150 м до ниското. Ако сложим по 3 м на етаж, все едно гледахме от 50-тия етаж. Камилата май беше доволна. За аплауз слънчеви лъчи присветваха по билото ѝ. Погледнахме от другата страна на премката. Зееше бездна. Стигаше чак до Рилския манастир. Стотици метри стръмен склон без нищо, което да те спре. Както Желязко по-късно се пошегува, хлъзнеш ли се по него, направо отиваш на опелото си в манастира. Нямахме право на грешка. Трябваше да подсечем върха в основата му, която беше скална стена. Нужно беше да стигнем до другия край на тази стена, където в нея имаше вертикален клинообразен процеп към върха. Това е единственият подход към Злия зъб – катерене по вертикал. За нас аматьорите рисковете бяха прекалено големи. Затова Желязко беше направил въжен парапет по скалната стена. С карабинери се закачахме към него. Но дори и прикачен към въжето имаш усещане, че висиш над пропастта като въжеиграч.

Сетих се за граничните преживявания. Философите считат, че са ключови за помъдряването. Екзистенциални пребивавания на границата между живота и смъртта. Пребивавания, които те залюляват в посока на смъртта, за да те върнат обратно в живота още по-жив. Подходът по ръба на урвата имаше нещо общо с такъв вид преживяване - на границата между живота и смъртта. Разчиташ само на умението си да налучкаш достатъчно твърд сняг, в който котките да хванат. Иначе политаш. Нито има значение, колко пари имаш в банката, нито колко къщи, нито марката на колата ти. Нито как се казва шефът ти, нито колко вярна е жена ти, нито дали ти завиждат съседите. В момент, в който единствено от значение е оцеляването ти, подробностите на недоброкачествената рутина губят значение. Чудиш се, как си им посвещавал толкова време и енергия…

С всяко забиване на котките снегът хруска. Сякаш това е шумът на смлени проблеми от долния свят. Шумът на свободата. Урок трети на горния свят: повечето грижи и амбиции далеч не са толкова важни, колкото изглеждат в долния свят.

Минах трасето над бездната и стигнах до площадка в подножието на катерачния отсек. Беше с площ около 1-2 м². Сашо стоеше там, за да ни обезопасява за катеренето. Закачи спуснатото въже на седалката ми. В горния край на отсека стоеше Желязко и маневрираше обезопасителното въже. Поглеждайки нагоре, виждах как той държи въжето като рибар. Закачен за долния му край приличах на рибарска стръв. Стръв за предизвикване на съдбата. Аз - аматьорът, нямаше как да знам, че въжето горе е вързано за стоманен клин, бетониран в скалата. Стори ми се и не особено мъжествено да разпитвам. Когато ми казаха „Катери!“, започнах да катеря. В онзи момент имах усещането, че животът ми е в ръцете на Желязко. Стараех се да катеря без да му натежавам. За да не ме изпусне. Да не повлека и него. Все пак познавах Желязко едва от предната вечер. А вече оцеляването ми зависеше от него. Под мен – пропастта. Когато се добрах до горния край на катерачния отсек, седнах на скален ръб до опитния алпинист. Осъзнах, че току що съм минал четвърти урок на горния свят. Урокът за доверието между хората. За взаимопомощта.

Злия зъб изглежда беше доволен от усилието ми. Започна щедро да ме награждава. Не. Не медали. Не злато. Не сребро. Не почести или други подробности на долния свят. Шеметни гледки от билото бяха неговите награди. Мигове, по-ценни от злато и сребро. Погледът ми зарея по близки и далечни била на Рила и Пирин. Скачен за Желязко, качих и последните десетина метра до връхната точка. На север Витоша, която в долния свят изглежда толкова значима, сега приличаше на джудженце с бяла шапчица. От другата страна вр. Иглата заплашително стърчеше насреща ми, за да ми припомня къде съм. По самия билен ръб на Двуглав се виждаше грациозната диря на дива коза. Как е стигнала там без Желязко и алпийски осигуровки - не знам. Орел се мерна в синевата като свидетел за победата над силата на тежестта и недоброкачествената рутина.