Quo vadis след пороя? Инфраструктурата да се предаде на частния сектор

Владимир Каролев Последна промяна на 29 юни 2014 в 13:26 7688 22

Владимир Каролев

Да, сега е времето да се говори. Защото хората имаме естествен инстинкт да забравяме лошото, а пък да му правим анализ, след като е минало, е направо противоестествено за нашата психика. Така че сега му е времето да видим кои са истинските причини за трагедията в Аспарухово и как да избегнем следващата. И тук казвам – причините, не симптомите. Симптомите ги знаем, политиците ни ги обясниха и ги видяхме по телевизора. Те ще се повторят.

Това, което знаем със сигурност, е, че стихията в Аспарухово далеч не е библейска. Това не е двуседмичният пороен дъжд в Сърбия, нито е ураганът Катрина в САЩ, най-малкото пък някое цунами в Япония. Би трябвало градската инфраструктура да поеме такъв продължителен и относително силен еднодневен дъжд съвсем спокойно и със сигурност без човешки жертви.

Но какво се получи? Задръстеният с боклуци отводнителен канал отнесе незаконно построени къщи в и около неговия край. Допълнително бяха и пометени от свлачище, започнало, поради незаконното обезлесяване на склона. Впечатление прави и че държавата и общината реагираха с огромно закъснение, а къде е специализираната механизация, която беше закупена миналата година, остава пълна мистерия.

Тук е време да посочим с пръст кой е виновен. Кметът? Държавата? Министърът? Премиерът? Общинските съветници? Тук, също така, се чува и обичайния за много българи възглас „нямаме държава“. Но дали това е така?

Когато чуем това „нямаме държава“ или „къде е държавата“, нека погледнем безпристрастно фактите - баирът (свлачището) е публична собственост, изсечената гора е била публична собственост, улицата е публична собственост, канализацията и отводняването е публична собственост, земята под незаконните постройки вероятно е публична собственост, непристигналата своевременно механизация за справяне с проблема е публична собственост.

В същото време, първите, отзовали се на място са частни компании и доброволци, а обществото откликна с такава сила и бързина на кампанията за събиране на средства чрез SMS-и, че системата блокира след като бяха събрани първите 10 000 лева за няма и половин час.

Не, не са прави тези, които казват, че „нямаме държава“. Държава имаме и то прекалено много – точно в това е проблемът.

Задайте си въпросите:

1. По-малка или по-голяма е вероятността отводнителният канал да бъде задръстен от незаконни къщи и постройки, ако той беше частен или концесиониран?

2. По-малка или по-голяма е вероятността гората да бъде изсечена, ако тя беше приватизирана по прозрачен и конкурентен начин и стопанисвана от ясен частен собственик?

3. По-малка или по-голяма е вероятността канализацията (ако има изобщо такава) да бъде запушена от безконтролното изхвърляне на боклук, ако тя беше концесионирана или дори приватизирана?

4. По-малка или по-голяма е вероятността да изникнат незаконни постройки и къщи в онзи район, ако парцелите бяха частни?

5. По-малка или по-голяма е вероятността улицата да бъде буквално унищожена, ако тя беше частна или концесионирана? Да, има и много улици по света построени и поддържани от хората живеещи в квартала.

6. По-малка или по-голяма е вероятността да гледаме как политици не могат да се разберат кой е отговорен, ако всеки елемент от инфраструктурата беше частен или концесиониран и за него се носи ясна и невъзможна за избягване отговорност?

Не, не казвам, че има панацея. И не, не казвам, че е възможно някакво решение, при което с абсолютна сигурност ще твърдим, че е невъзможно да се случи криза или грешен и неефективен отговор на криза. Тук говорим за вероятности, защото всеки избор в живота ни е избор между различно вероятни да се случат хипотези.

Причината да е по-вероятно частна или концесионирана инфраструктура да се стопанисва по-добре и отговорно е в т.н. “принципал-агент” проблем в икономиката. Той се отнася до проблема при напасването на интересите на агента (стопанина) с интересите на принципала (собственика). Например, ако държавата (т.е. всички ние) е собственик на една гора, стопанин е винаги чиновник. А този чиновник (агент-стопанин) се избира от друг чиновник, той се избира от борд чиновници, избирани от министъра, който се предлага от премиер, гласуван от народно събрание, което се избира веднъж на 4 години (ако няма предсрочни избори). Струва ли ви се това като ефективен начин за контрол на собственика върху стопанина? Не, нали?

В частния сектор, дори в най-големите корпорации, тази система за контрол е много по-ефективна и собствениците имат много по добър функциониращ контрол върху стопаните (директорите).

Големият проблем с градската среда в България е стихийната работа „на парче“, обслужваща този или онзи държавен и частен интерес и то след крайно лошото изходно положение при падането на комунизма (тогава се е строило без планове, без чертежи, до ден-днешен изскачат водопроводи и кабели, където би трябвало да няма нищо). Жилищните квартали не са оформяни нито преди, а най-често и нито след 1989 с цялостна визия за жилищна площ, прилежаща инфраструктура и съответното й ефективно стопанисване. Залесителни пояси срещу свлачища са били изсичани незаконно или приватизирани на трети лица, за да се строят върху тях вили и къщи, жилищната площ се е разширявала по-бързо от възможността на прилежащата инфраструктура да осигури достатъчен капацитет, в същото време държавата е стоварвала все повече регулации и контролни органи, които често се използуват за извличане на лични дивиденти.

Искам да подчертая, че градското устройство и инфраструктура, характеризиращи се с изключително трайни и трудни за премахване след грешки негативни външни ефекти, не е от сферите, в които е препоръчително публичната власт просто да приватизира всичко и да се изтегли от тази дейност. Още повече, изходното положение в България след 1989 е често изключително трудно, принудителната уседналост по време на социалистическия режим е създал квартали и цели градове, чието съществуване противостои на обществения интерес и икономически принципи (затова и последните 25 години текат мощни вътрешни изцяло доброволни миграционни процеси). Държавата и общините трябва да изготвят плановете за развитие на инфраструктурата, да провежда публични и честни конкурси за концесиониране и да контролира с помощта на неправителствени граждански организации концесионните договори.

Но вместо да прави това, държавната и общинската власт се е вкопчила като пиявица в определени инфраструктурни дейности, в които политици често назначават на ръководни длъжности свои приятели и роднини, от които има възможност да се краде чрез обществени поръчки и чрез които се купуват гласовете на малцинствата и по бедните хора - водоснабдяване, канализация, напоителни системи, залесяване и т.н., а съвсем доскоро и електроснабдяване.

Услажда им се на повечето политици те и назначените от тях чиновници да са реалните стопани, а ние – анонимните (съ)собственици. Поради което за да се минимизира възможността за бъдещи проблеми в публичната инфраструктура е необходима да си зададем библейския въпрос Quo vadis – накъде сме се запътили. И да се запътим към прехвърляне на основната отговорност за развитие на публичната инфраструктура на частния сектор, защото е очевидно, че публичния не се справя. Държавата много по лесно и строго може да контролира частния сектор, отколкото самата себе си. Не е ли ясно това?

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!