Приключило ли е вечното издирване на гроба на Васил Левски?

Споровете за последното място на костите на Левски днес се задълбават и дори ожесточават. Разнобоят в научните, писателските и изследователските среди вероятно ще продължи до второто пришествие на Христос. Но май и тогава няма кой със сигурност да посочи мястото. Или да признае поне за изхвърлянето на чувала с останките, за който ще стане въпрос по-долу. Освен, разбира се, ако не стане някакво чудо.

Тук, в продължение на текста за епопеята по строежа на паметника, трябва да отбележа един важен факт, забелязан от изследователя Сашо Стефанов. Краят на юли, 1887 година: Христо Ковачев, член на Комисията по построяването на паметника, предложил и съответно било взето решение преди да се започне фактическият градеж да се извадят костите на Левски от гроба му, да се пренесат и се поставят тържествено в основите на монумента. Момент, момент - това не означава ли, че тогава все още се е знаело къде е погребан Апостолът? В потвърждение на същото е написаното от назначения през 1878 г. за пръв губернатор (считай – кмет, градоначалник и управляващ) на града Пьотр Алабин в доклад до Петербурското славянско общество:

„…За Левски и Бенковски се реши да им се въздигне паметник по приложения план. Понастоящем наближава завършването на този паметник. Той се издига на мястото, където е бил обесен Левски, при влизането в града по Орханийското шосе. Под този паметник от бял камък и гранит ще се положат останките на Левски, които ще бъдат пренесени от позорното гробище, където е бил заровен. Главата на Бенковски, предадена на земята в православното гробище, ще бъде пренесена под същия паметник.“

Доста описателно, но погледнато днес, вероятно този въпрос ще е спорен още хиляда години. Изглежда по това време са знаели и са искали да предприемат конкретните действия.

Нека си позволя да изброя накратко версиите за местонахождението на костите, трупани през годините. Обобщавам ги по публикациите им от отделни времеви отрязъци:

1) Прошек споменава в писмо, изпратено до вестник “Марица“, бр. 376 от 9 април 1882: тялото е погребано в тогавашните казарми на княжеската гвардия (по-късно същите се преименуват в Кавалерийски) и са граничели с местността „Кюлюците“, известна повече с наименованието „Позорните гробища на София". Едно пояснение - защо са наричани „Позорните гробища“ - предназначени са били за полагане на тела непосредствено след екзекуции на престъпници, разбойници („хаярсъзи“ на турски език), а също така и за вечен покой на неизвестни или неразпознати загинали при пожари, на самоубийци, на ударени от гръм, на удавени, на незаконнородените или некръстени деца и изобщо всякакви такива мъртъвци, които не трябва да са погребвани при другите - според установения християнски обред. Заравянето обичайно е било в плитко изкопани дупки, без опело от свещеник.

Същото място споменават поне около 20 други свидетели - всички разказват за същото място до Кавалерийския полк дълги години след събитието. Някои казват дори, че поп Тодор, за който ще стане въпрос малко по-надолу, поставил малка бяла плоча върху мястото. Дълго време маркиращата плоча е била там, докато в един момент се затрила измежду храсталаците. По-късно съвсем изчезнала, а мястото е забравено. По-късно никой със сигурност не се наемал да каже къде в казармите или около тях е било това място.

2) столичанинът Стоян Маринов разказва как със съученици е ходил да гледат обесването. Били придружени от даскала си, видяли свалянето на трупа. Той дори твърди, че това е станало още същия ден, а не както други източници - след цели три. После Маринов и някои от съучениците му вървяли подир скромната процесия след двамата попове: о.Тиша и о. Андон. На площад Бански (пред банята) някои съученици си тръгнали (училището е било наблизо, до пл. Св. Неделя). Свидетелят Стоян Маринов останал и продължил още малко, след което видял с очите си как откарвали колата в посока Градските гробища (за ориентир – гробището е свършвало в местноста зад по-късно построената Сметна палата, тоест зад днешното Министерство на земеделието). Левски бил положен в гроб до занемарения параклис на гробищата. Същият параклис е оцелял малко до началото на строежа на Сметната палата, после съборен, а гробищата пренесени на друго място. Днес в тази част, за която става дума, има градинка.

3) През годините това се подтвърждава, освен от Маринов, и от някой си Вл. Икономов, който също задрасква всякакви други версии и упорито сочи същото място. Дори го подтвърждава както и Маринов, цитирайки думите на ежедневно чакащите някой лев дежурни баби „оплаквачки“, сочещи едно и също гробно място там, с обикновен каменен кръст върху него, точно до параклиса: „Ето този гроб е на комитата Левски, когото турците обесиха до Пазарището“

4) Други участници, на които смятам да се доверим, са извършителите и по-късно останали живи свидетели на плиткото 70 см. погребение: епитропът на църквата „Св. Петка“ Христо Хамбарков - Гъската, Илия Лазаров (Джагаров), поп Христо (Кръстю) Стоилов. И тримата по време на изграждането на паметника са все още живи, и най-важното - с акъла си. Те твърдят (както и роднините им, които също са написали на един друг етап спомени по техни разкази и признания), че тримата набързо и много плитко са погребали Васил Левски в черквата „Св. Петка Самарджийска“.

Нека да допуснем, че това е така. Тоест, че по-късно същата нощ клисарят на църквата „Св. Петка“ Христо Хамбарков - Гъската и двамата му другари откопали тялото от мястото, където е закопано от поп Тодор в Позорните гробища, пренасят го и набързо препогребват в олтаря на черквата „Св. Петка Самарджийска“ (черквата до днешното Ларго). Това според мен отваря врати само за три варианта: или тримата са участвали в свалянето на тялото, заедно с поп Тодор; или са следили отдалеч какво прави попът с тялото в Позорните гробища; или той им е разказал за мястото, а дори е възможно и да ги е завел, за да го покаже. Но, както казват след години тримата (без Поп Тодор), в крайна сметка поставили тялото вляво под абсидата. Което всъщност Хамбарков - Гъската споменава преди да издъхне на друг непряк свидетел – на жена си. Същото прави и Лазаров със съпругата си, също миг преди да склопи очи.

5) същото свидетелство дава и жената на покойния по-късно Илия Лазаров (Джагаров) - баба Мария. Тя твърди, че преди да издъхне мъжът й Илия, се изповядал пред нея със следните думи: „Левски погребахме с Ристе Хамбаркова и поп Кръстя Стоилова в Света Петка Самарджийска. Вляво от олтаря е..."

6) изплува и друга, съвсем противоположна версия: според писателя Петко Атанасов неговият прадядо Недельо бил най-страшният харамия в района между Средна гора и Стара планина. Левски се е виждал многократно с него, бидейки в района. Дядо Недельо по случайност бил по време на бесенето на комитата в София, та споделял, че уговорил своите хора да отмъкнат и откарат тайно тялото в средногорския край. Харамията Недельо доживял до чудните 100 години и до края на дните си твърдял и дори се кълнял пред близките си, че знае със сигурност де е гробът на Апостола, сочейки на думи местноста между с. Неделево и с. Любен.

7) версията на поп Тодор Митов, който по това време е председател на Българската духовна община - той твърди, че сваля обесения Апостол от въжето и го погребва съвсем наблизо. Всичко става много набързо. Поп Тодор е същият, който е изповядал за последно Апостола по заповед на пашата, който от своя страна повикал уплашения поп за процедурата. Попът по-късно преразказва подробно всичко това на писателя Иван Вазов. В продължение обаче поп Тодор е споменавал няколко пъти, че осъденият Левски се споминал още в каруцата, сиреч докато са го транспортирали към бесилката. Бил докаран полумъртъв, или в несвяст, и така е закачен на въжето от изпълнителите на присъдата.

8) Същото описват Захари Стоянов и Стоян Заимов. Стоянов се впуска да изследва последните дни на Апостола и да си води записки от последните живи свидетели:

„Трябва да ви кажа и това, че нашият херой се е самоубил, щом чул решението на комисията, че ще бъде обесен: като го вкарали в затвора, ударил си главата в каменната стена няколко пъти и се повалил на земята безчувствен. В това положение го намерила стражата, когато отишла да го води за бесилницата, той бил изгубил вече чувства, и много малко признаци показвали, че душата не е оставила още многострадалното тяло. . ."

Сиреч, според поп Тодор и записките на Стоянов, Левски е бил или в безсъзнание, или вече мъртъв, когато са го бесили. Попът изчакал докато се стъмнило и свалил тайно тялото на Апостола, за да го погребе. И е направил това съвсем близо до бесилката в наричаните тогава „Позорни гробища“, с обяснението - защото бързал.

Крайната версия на Стоян Заимов е, че Левски е погребан в Старите градски гробища (тези, които са били зад днешното Министерство на земеделието). Сиреч, което описах в т.3, по-точно версиите на Маринов и Икономов.

9) Поп Тодор обаче донякъде си противоречи във версията, в която казва, че Апостолът е бил полумъртъв или е агонизирал по пътя към бесилото. Преразказва на друг непряк свидетел - Иван Кършовски, следното: че е изповядал Апостола непосредствено преди бесенето и че осъденият е бил в пълно съзнание. След което на Левски са му били свалени оковите от ръцете и краката от охраняващите го заптиета, а после е бил качен върху едно буре. Сетне увисва на въжето.

10) други доказателства са дадени от „софийските граждане Димитрий Н. Коцов и Георгий Атанасов - знаяли мястото, гдето ся намира гроба“; тяхната версия е за Старите градски гробища (от т. 3).

11) „Третото препогребване на Левски“ е тезата-обобщение на проф. Димитър Пърличев (което - за съжаление - намирам за горчивата истина):

- годината е 1956, тече месец май. Учени от Археологическия институт с музей при БАН правят разкопки в църквата „Св. Петка Самарджийска“. И са навреме предупредени, че в олтара, отляво на престола, е погребан Левски. Неочаквано обаче някой „отгоре“ им нарежда с категорични указания, че ако гробът наистина се окаже в църквата, то е необходимо да бъде незабавно и безшумно ликвидиран. Ясно защо - управляващите по това време комунисти са се съвещавали и решили, че гробът на Левски може да привлича българите много по-силно от проектирания на 50 – 60 м от него паметник на другаря Ленин. Така ще се повдига националният дух и престижът на църквата. Национализъм и патриотизъм за онова време са били смътни понятия, а пък и стълпотворението на хора, почитащи национален герой от борбите за независимост и освобождение, тогава е недопустимо. Горките археолози разбират, че от това какво ще открият зависи кариерата им. Тук започват нарушенията: неспазвайки инструкцията за разкопките, оставят в черквата да рабятотят двама копачи с кирки, естествено без контрол. Те разбиват и унищожават напълно лицевите кости на Левски. Другият прави на парчета главата на войводата Бенковски (главата явно също по някое време е била погребана там, макар писменни данни да няма).

И трето – заедно с тях е погребано и обезглавеното тяло на владайския герой Гьоре (Гьорче) Николов. Три плочи-кръстове на пода маркират трите необичайни погребения. Проф. Пърличев твърди, че цялостният скелет несъмнено е бил на Левски! По многократни описания е открит отляво на престола и е бил с 172 см дължина (ръста на Апостола). Какво следва: отново в грубо нарушение на инструкцията разкопките са прекратени окончателно, експертизите са отменени, поисканата комисия е отказана, работният дневник е тотално фалшифициран. Какво става с костите? Събрани вероятно в щайга или циментов чувал, изчезват завинаги, захвърлени Бог знае на кое софийско сметище. А нали единственото и последно желание на Левски преди смъртта му бе гробът му да е в България и всеки да го знае?

12) Тук ще продължа с обобщението, вмъквайки още едно пояснение, което днес налива допълнително масло в огъня. Споделено ми бе в началото на годината от същия изследовател Александър Стефанов – Теренти: през 1956 г. пишман археолозите от БАН не успяват да извадят костите от подбедриците на Левски. Което означава, че те си остават все още зазидани под камъните на мястото под олтара. Минават години, Българската православна църква дава най-сетне благословията си - мястото наново да бъде разкопано (обаче само около абсидата в черквата) и всичко намерено да бъде извадено и сравнено с наличния генетичен материал. А наследственият материал за сравнение са косите на Апостола, за които знаем, че са автентични. Да, но преди десетина години това място вътре в черквата е покрито с арматура и залято с няколко кубика бетон (за съжаление не уточних точно годините, но ще ги считам за периода между 1999 – 2010).

Днес този бетон е зазидал пода в абсидата. Прилича на нещо, което не трябва да се пипа, както след радиацията в Чернобил. Защо? За да покрием и последните вероятно доказателства и да не знаем занапред със сигурност, че там е почивал вечния си сън Апостолът ли?

Преди години, по истинска ирония на съдбата, със случая се е заел Николай Хайтов, по това време председател на Съюза на българските писатели. Хайтов гледа сериозно на въпроса и изважда (постфактум) на бял свят запазените, но вече твърде изстинали доказателства за погребението в черквата „Св. Петка Самарджийска“. Няма да претоплям всички факти, но той добавя към досието на пре-погребението от 1956 и собственото си разследване, подкрепено от новоиздирени документи, както и от свидетелства. В търсене на принадлежността на Апостола към духовния сан и църквата, прикрепям едно благодарствено писмо. Публикува се за пръв път, написано е от секретарката и е подписано от Николай Хайтов като обръщение към мой приятел, който ми го предостави.

Хайтов събира цялата информация по издирването в цели 6 книги: „Последните мигове и гробът на Васил Левски“, 1985 г., „Гробът на Васил Левски“, 1987 г., „Исторически документи и свидетелства за гроба на Васил Левски“, 1992 г., „Аферата с гроба на Васил Левски“, 1997 г., „Гробът на Васил Левски“ – сборник с документи и свидетелства", 2002 г., „Кой и защо унищожи гроба на Васил Левски“, 2004 г. 

13) последната версия: „..Левски погребаха до гроба на Димитър Общи под циганските гробища в кюлука на стария подуенски път. Те спадат сега приблизително в мястото на д-р Тричков — клиниката му…“

Клиниката е днешната ъглова красива стара сграда на застрахователно дружество, точно на ъгъла на бул. В.Левски и бул. Ал. Дондуков – Корсаков, дворът й е с две лица на булевардите, отвътре граничи със сградите на Българския Червен Кръст. Извадката е от спомените на Димитър Пенев „Спомени“, 1935 г., стр. 13

Какво обаче става, след като са изминали години след лустросването на монумента? Случила се една друга интересна история, която напомня епопеята с Царичинската дупка. Помните ли я? Копаенето надълбоко от началото на прехода, при което се работеше само ръчно, надолу под земята, в търсене на неизвестен гроб на прачовек или извънземно същество. Общо взето бяха плъзнали всякакви фантастични слухове, но тогава нищо не се разбра по същество, тъй като обектът беше под опеката на военните. И към наши дни остана покрит с воала на мистиката, дори изкопаното се бетонира и всичко безславно приключи.

Горе-долу същото нещо се е случвало и с паметника на Апостола, под който военните копаят от 1938 до 1941 година, с известни прекъсвания. Но не за да издирват нещо мистично, ами да се убедят, че костите на Васил Левски са там. Впрочем, по архитектурен план отдолу е предвидена малка ниша, която да свърши предназначението на тясна гробница. Вероятно при разработването на чертежа на Колар му е хрумнала идеята, че отдолу трябва да се пренесат костите на Левски. Вероятно има паралел с Докторския паметник, който ще посоча като пример и който е съществувал вече по това време. Разходете се дотам, ще забележите, че отгоре има малък каменен саркофаг. Факт е, че в него реално има костница, където са събрани по малко пръст и останки от почти всички бойни полета от Руско-турската война от 1877-1878 г. на нашата територия.

Логиката на военните през 30-те е била същата - че паметникът на Левски, щом има подобен силует (на прекъснат обелиск) и прилича твърде много на надгробен такъв, трябва да е реална гробница и с пълен саркофаг, но подземен. Така е било и по чертежа на Колар, предвидена е крипта. И ето че идеята се преражда в сериозна заповед от началството на Войската за издирване на тленните останки. На библиотекаря на общината Н. Ганев е наредено да изтърбуши де що има информация по въпроса из доверените му тогава архиви. И наистина той намира едно окръжно постановление с № 170, датирано 6 август 1878 г., до градските съвети в Софийско за набиране на средства. Ще цитирам само най-същественото, което е свързано с мястото на погребението на Апостола:

„ ... за памят на потомството и слава нему тук у нас ся предприе да ся въздигне памятник на край градът, до Орханийското шосе, тъкмо на това място, гдето он славно биде на въже повесен. Там на това и също място ще ся пренесе от гробищата и главата на известний юнак и войвода Георгий Бенковский.“

Явно идеята е била в долната камера под паметника на Левски да бъде пренесена главата на Бенковски. Да, твърде възможно е да е била вече пренесена, макар фактически никакви документи за този акт да не съществуват. Единствено днес това само се предполага по пресните тогава свидетелства на Захари Стоянов от “Записки по българските въстания”. Стоянов в качеството си на участник в събитията е описал, че главата на войводата Георги Бенковски (с истинско име Гаврил Хлътев) е била отрязана и отнесена в София, където е стояла няколко дни побита на кол пред Софийския конак. Сетне е била погребана от двама гробари и опята от свещеника Христо Павлов. Това са описанията на Захари Стоянов, а мястото днес е именно в градинката “Ереван” на ул. “Владайска”, намира се зад Министерство на земеделието, всъщност по това време е било покрай гробищен парк (Старите православни гробища). Според няколко проучвания и сведенията на Захари Стоянов мястото тогава се е наричало „Халкалъ капусъ“, което е подтвърдено от арх. Миломир Богданов, сравняващ съвременния тогава план на града със стари топографски планове, както и от изучаването на старата картография на местноста от проф. Атанас Иширков и събирача на стари карти и разпиляни османски документи Георги Тахов.

Няма данни главата на войводата да е намерена (или даже изобщо да е търсена, или препогребвана в собствена камера под паметника на Левски), както е изначално замислено и се предполага. Вероятно тя все още се покои там, където е описано от Захари Стоянов. Или е била в „Св. Петка Самарджийска“ според всички посочили мястото.

Но нека се върнем към издирването от библиотекаря Ганев, защото това е именно разковничето на целия замисъл за претърсването дълбоко из основите на паметника и не се отнася само за останките на Бенковски. По всичко изглежда, че и тогава, и сега не може да се спре с вечното лутане къде са костите на Апостола. Впрочем и Константин Иречек в „Български дневник“ от 1880 г. записва, че очаква да се съберат костите на неколцина апостоли. Намирено е „Постановление № 5“ от 28 юли 1885 г. , съдържащо предложение от основателя на Софийския революционен комитет Христо Ковачев:

„..че е много хубаво и своевременно да се извадят по подобающия начин священните останки на знаменития покойник от гроба и да ся поставят тържествено в основите на строющия ся за него памятник."

Ковачев също така добавя в това изложение:

„...софийските граждане Димитрий Н. Коцов и Георгий Атанасов знаяли мястото, гдето ся намира гроба, който съдържа священния прах на храбрий наш борец Левский, защото те съ присъствували на погребението му..."

С две думи: по-натам живите тогава свидетели обаче не могли с положителност от 100% да посочат къде е точно мястото на тялото на Апостола, но пък положително помнели местността, както и знаели разпознавателните доказателства. Сиреч, може да се разпознае от белезите по костите на Васил Левски. Знаем, че Левски е ранен при Къкрина, както се посочват и още белези за идентифицирането му: в челюстта си имал счупен наполовина преден горен зъб.

Но това не е всичко - в този момент се появила някоя си Анастасия Черкезова от Карлово, която била чула от вече покойната си баба Неда (Черкезова), една от укривателите на Апостола, че като млада е присъствала при полагането на основите на паметника на Васил Левски и че дори е видяла и добре помни как костите на Левски са положени от участниците в събитието в основите на паметника. Ето тъкмо такава гръмотевица са чакали военните, чиито началници със сигурност вече са допускали, че свещенните кости на Левски всъщност не трябва да се търсят, ами са отдавна извадени и се покоят в основите на собствения му паметник в центъра на София!

Какво се предприема по този повод: веднага изпращат требване до кмета на града (1938 г.), с което настояват моментално да се започнат сондажи с цел да се провери горното твърдение. Общината обаче по някакви причини, дали финансови или други, мощно се съпротивлява на тази идея. И официално отговаря, че засега не разполагат с абсолютно никакви доказани сведения, подтвърждаващи тезата на военните.

Основата на паметника е квадрат с дължина на страните 620 см х 620 см, с дълбочина над 3 метра - по чертеж. Любопитството е неизлечимо и изкопът спешно започва. Но трябва да се работи изключително внимателно, тъй като стремежът е издирването да не повреди основата или каменните блокове. По идея, както с Царичина - копае се тесен тунел надолу, чрез който да се проникне до оста на паметника, където вероятно ще се намери поместена предварително изградена ниша с останките на Апостола, и вероятно тези на Бенковски.

Времето обаче не е на страната на „миньорите“, понеже рязко се застудява. Парите попривършват, а тунелът от своя страна трябва да се укрепи, за да не вземе да рухне паметникът. А и прокопаното трябва да стане колкото се може по-тясно. Това обаче веднага повлича със себе си само едно решение – може да се дълбае само от един човек, тъй като ширината не позволява място за повече участници. Общо взето, за този тригодишен период на откривателски надежди и емоции, резултатът е все още абсолютно нулев. На всичкото отгоре България влиза в Тристранния пакт - това съответно повлича страната ни в сянката на Германия във Втората световна война. В този момент военните вече са призвани да се заемат със своята си работа. И... поради липсата на време и ресурси изоставят напълно обекта.

От софийската община ликуват. Тъй като те така или иначе през цялото време са в опозиция на цялата тази изкопна епопея и когато могат, упорито бутат пръчки в колелата на грандиозната военна идея. След кратко съвещание общината изпраща еднин финален писмен отговор директно до командването на Войската през 1941 г., което има лек оттенък на прощално писмо - Столична община вече не може да продължи с изкопните работи, защото свободните разполагаеми общински кадри са мобилизирани под бойните знамена. Колко хитро, пък да не говорим за нужните финанси, които трябва да се дадат, но така или иначе липсват. Това окончателно очертава финала на проучването.

Връщам се за последно към книгите на Сашо Стефанов - Теренти, за да опиша едно странно нещо, за което той и до момента няма логично обяснение: има една дебела, метална халка, която стърчи забита откъм южната страна. Тя и днес още е там.

Според него тя е с неясно предназначение. Но допуска, че може би е забита и изоставена от неудачните военни търсачи, тъй като в проекта (дори и в скицата на архитект Колар) не е посочена.

Да оставим загадката с халката за някой нов проучвателен етап. Пожелавам късмет на издирвачите по тази тема.

Източници:

„Левски и попът“ – Александър Стефанов

„Апостолът Васил Левски в българската преса, избрано“ – Ал. Стефанов, София, 2015

Архив на Захари Стоянов в Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий", София, II А 8675

Снимки: Личен архив, Александър Стефанов, Народна библиотека

Още по темата

01/02/2020

Нашите автори

Защо бяха нужни чак 16 години, за да има София паметник на Васил Левски?

Следете новините ни в GoogleNews