Защо бяха нужни чак 16 години, за да има София паметник на Васил Левски?

Сега я караме доста машинално, дребнаво уморени от висене по опашки, потънали в мисли за сметки, за работа, за непослушни деца, за изпити, за какво ли още не. Улисани в собствения си миниатюрен светоглед, минаваме почти или донякъде безразлично покрай монолитния, гранитен паметник на Апостола на българската свобода Васил Левски.

Крачим около него забързано или пътуваме по кръговото движение, гледайки отнесено през запотените стъкла на тролея, с единствената надежда светофарът най-сетне да светне зелено, че по-скоро да се съберем в дома за вечеря. Избираме си как да не усещаме времето, което всъщност преминава през нас с най-високата си скорост. Човекът е склонен да забравя, че дори и да не помни защо е толкова забързан. Това е нормално, дори го намирам за оправдано донякъде.

Днес обаче ще пристъпваме бавно покрай паметника и едновременно ще се завърнем назад във времето, за да проследим перипетиите с историята около построяването му.

Ще станем свидетели как някога е имало многогодишна, изстрадана епопея по изграждането му, преливаща с всякакво чиновническо безсърдечие, бягство от отговорност, фалит, корупция, а също и опит под паметника на Левски да се прокопае тунел - с цел издирване на останките на Апостола! 

За начало няма да цитирам целия поток от мисли на живописеца Антон Митов, а само неговото обобщено: "Человек неволно дохожда в ужас", което е достатъчно за кратка илюстрация на патилата. И е казано с огромна тежест на сърцето от стария български майстор. Все пак той е своего рода един от първите критици на монумента.

Според мен критикува с право, защото Митов е завършил Флорентинската академия за изящни изкуства и възклицанието му е изтръгнато, сравнявайки нашия паметник и флорентинския Обелиск [1], който е подобен по форма, но с друга символика.

Първо обаче - италианският паметник е много по-висок, изграден от цели блокове полиран гранит. И второ: струвал е - за сравнение в тогавашни български пари - около 11 000 лева. Нашият е по-малък на височина, но затова пък стойността му е в пъти повече: дадени са реално около 75 000 златни лева! Ясно става защо Митов е бил толкова възмутен от цялата тая съсипия, както и от безкрайните прекъсвания на строежа, безхаберието за вземане на адекватни решения от страна на община, от Народно събрание и прочее, и прочее. Нищо ново под слънцето и днес, нали?

Мисля, че Митов наистина е имал право да критикува, а недоволството му е захранено не само от ужасния, набъбнал по неизвестни причини финансов разчет, ами и от това, че нашият паметник е изграждан невероятните 16 години. И поради неясни, мъгляви и необосновани причини все не е довършван.

Има твърде много интересни факти, описани в книгите на художника и скулптор Александър Стефанов – Теренти [2], мой приятел по интереси, голям изследовател на живота на Васил Левски.

Теренти, освен художник по професия, по призвание е изключително заразителен, страстен откривател на всякакви автентични документи и случки из живота на Апостола.

Конкретно по темата той пише как в чрезвичайно дългата история около строежа на паметника са намесени всякакви маймунджулъци, пълен набор от похвати като заиграване с рушвети, пазарлъци за купища пари, неволите на строители като Перукети (Абрамо), на скулптора Вейр (Рудолф) - автор на отливката на Левски от източната страна на монумента, безропотната безплатна работа на общинския тогава архитект Колар (Антонин или по подпис Абрам), който пък от своя страна изготвя плана на паметника. Единствено безпрепятствено Колар реално изпълнява отначало докрай инженерните си задължения, ведно с цялата гама техническа работа. А също и което е най-важното – той го прави абсолютно безвъзмездно, без допълнително възнаграждение, защото е на общинска заплата като Главен архитект на града по това време.

По отношение на фалита: той е на италианеца Перукети и е свързан с незаинтересоваността от страна на общината, непочтено зарязала дори да отговаря на срочните му молби за финансиране. Естествено, познато и днес „качество“ е да не се отговаря адекватно в срок, както е договорено предварително. Това, както се досещате, повлича и орязването на парите за подизпълнителите от страна на горкия италианец, в случая това са каменоделците по доставката на гранита [3].

Корпусът на паметника - след няколкото прекроявания и поправки на височината - днес се състои от две главни части: четиристенна призма с много корнизи, триглифи и други архитектурни пластични украшения. Завършва със слабо пресечена на върха четиристенна пирамида, а металните вериги, които опасват паметника, фенерите (кандилабрите) са изляти от виенската фирма "Рудолф Филип Ваагнер" (днес съществува под името Waagner Biro AG). Бронзовият релеф на Апостола е излят от виенската фирма „Ернст Кайл и Андерс Фраузер“.

По отношение на фризовете от 8-те волски черепа и 16-те змии - има хиляди хипотези и легенди за масонска принадлежност на Апостола. Но, естествено, нямат нищо общо с това. Всъщност обяснението е много простичко – такива пластични украси се наричат „Букранион“ и означават в превод от гръцки език „Бичи череп“, което в случая е традиционен, декоративен елемент с формата на череп от глава на бик. Толкова за принадлежноста на Апостола към масоните и всякакви такива подобни твърдения.

Нека с помощта отново на Сашо Стефанов да надникнем какво е ставало зад кулисите на представлението с паметника - по отношение на процеса по строежа му и съответно похарчените средства, но във времето, дълго преди да се родят критиките на Митов.

Веднага след Освобождението, през лятото на 1878 г., Софийският общински съвет начело с кмета Димитър Xаджикоцев предлага да бъде издигнат монумент на Апостола на българската свобода Васил Левски. Всъщност нека отбележа, че този паметник ще е изобщо първият в новоосвободеното Княжество. След единодушното решение за увековечаване на Апостола в София започва събирането на волни помощи от всички градове и села. Избраният за общински архитект, чех по произхождение, Колар, който е създател и на първия градоустройствен план на София, изготвя и собствен проект за монумента.

Интересното е, че според първия негов чертеж, паметникът завършвал на върха на пирамидата с голям кръст върху полумесец, както се вижда на една от снимките. По-късно, най-вероятно по причини от политически характер, авторът изменил замисъла си за горната част, маха кръста и полумесеца и така паметникът е изпълнен, както го виждаме днес.

С течение на времето по разни причини замисълът за монумента е бил пренебрегнат от софийските общински управи. При това - въпреки ентусиазма и назначения комитет по събиране на средствата. Старите основи на бъдещия паметник периодично са разкопавани, все се захващал нов градеж, маркиран с камъни и дъски, все в по-голям размер, леели се плочи, редели се камъни, но доизграждането обаче, неизвестно защо, не тръгвало по мед и масло. В крайна сметка мястото било изоставяно за дълги периоди да се руши от времето и от природните стихии. И така, според описанието на свидетели, зарязаният строеж - въпреки изградената с обикновени камъни част - добивал твърде жалък вид. Въпросът за довършването на изоставения паметник на Апостола се повдигал наново и наново, и то официално в общинския съвет. Но решение така и не било взимано. И ето че работата се проточила така още цели две години.

Месец февруари 1884 г. очевидно се оказал най-късметлийският - от управата на общинския съвет решили твърдо да бъде построен паметникът. А може би и по причини по-бързо да се приключи с това извънредно задължение, което им отнемало много енергия и разправии. По средата на същия месец била назначена нова комисия, която да се грижи и ръководи работите по направата на паметника.

Междувременно арх. Колар преначертал и представил нов проект за паметника, съобразен с регулацията и новите планове за развитие на града, чийто изготовител е самият той. В края на другия месец (март) архитектът представил новия си проект на Комисията, а те от своя страна изказали мнение, че отгоре на паметника трябва да бъде поставена в цял ръст бронзова статуя на Васил Левски. След поредното обсъждане комисията и архитектът отсъдили, че това ще надмине всякакви бюджети, но все пак стигнали до решението, че монументът си заслужава да бъде построен от боянски гранит, но нека да е по-висок с два метра от изначалната начертана идея. Перпективно - за да изглежда по-величествен, което наистина е вярно, защото самата му локация тогава е означавала, че мястото ще бъде доста посещавано. Дори предварително са били тиражирани картички на фотографирания проект (в 300 издадени екземпляра), целта на които било да се продават по 2 лв. (половината от постъпилите средства да са в полза на Фонда за построяването).

Въпреки добрия пореден старт на идеята за паметник на Апостола, пак имало неуредици – били назначени, но не се състояли търговете за основите и изграждането. Цялата тая работа имала един законен начин – да се даде на независим отделен финансов предприемач. Какво става с финансите: те са новата неуредица, тъй като от провинциалните общини никой не се обадил какви средства са били събрани досега. Не се учудвам, българинът и до днес хич не е много отзивчив за събиране на пари - разбира се, нека не обобщавам генерално, има изключения. Та, комисията отново замразила строежа.

Малко преди 1885 година, чрез гласуване в IV Обикновено Народно Събрание било решено отпускане на изискуемата предварително помощ в размер на 20 000 лв. Парите влезли в употреба чак през април 1885 г. Добре, даже чудесно, изглеждало, че работата щяла да продължи по план. „Да, ама не“ - както казваше покойният Петко Бочаров: появил се новият препъни камък: майсторите каменоделци от София и околностите трябвало да представят офертите си за направата на паметника съобразно модела и изискванията на поръчителите, което те пък изпълнили чак през месец юни. Въпреки че е средата на годината, офертите на италианеца Абрамо Перукети и чеха Франц Новак били навреме представени, но до решение за одобрение така и не се стигнало.

Да видим как са се развивали нещата с не по-малко позорното безкрайно строене на паметника: настъпва август 1885 г., вече тече възложен договор на каменоделеца Абрамо Перукети, според който той е зъдължен да извърши градежа в рамките на една година (до септември 1886 г.). Само че финансите на комисията тотално са изчерпани, дори тя е задлъжняла. Престанах да броя, но строежът на паметника за кой ли път бил наново преустановен. Ужас, ето че всичко трябвало да започне съвсем отначало.

И сега нека с широка крачка прескочим цялата 1886 г., защото през нея нищо не се е случило и дори нищо се е правело. Тук, в тази едногодишна пауза, може да отворя една скоба по повод събирането на средствата: паметникът в чест на националния ни герой е вдигнат не само с участието на общественоста ни, но и със съдействието на човека, който учавствал пряко в изготвянето и подписването на присъдата. Същата тази присъда, която в крайна сметка пратила Апостола на бесилото. Това е Иванчо Хаджипенчович, един от тримата посветени чиновници, член на Държавния съвет на Османската империя и на Върховния съд, назначен както и останалите със специален указ от султана. Целта е да разпитват участниците, свидетелите, да водят и довършат съдебния процес над заловените след обира при Арабаконак. Не му е било за пръв път, имало е случаи, в които като назначен чиновник лично е помогнал на мнозина българи да отърват затвора или заточението в далечния Диарбекир. Намирате противоречие, нали? То обаче си има обяснение: несъответствието произтича от това, че повечето заможни хора от това време са се държали старателно настрана далеч от бунтове и хаос. Били са против въстанията, смятали са, че народът не трябва да роптае на висок глас, ами да постига целите си бавно, яваш-яваш, по законен път, тоест само и единствено с височайшето благоволение на върховната власт на султана, на везира и прочие височайша милост. Хаджипенчович надживява жертвите си и дори става дарител на средства за паметник на една от тях – на Васил Левски.

Настъпилата след едногодишна летаргия нова 1887 година събира комисията за пореден път да обсъди искането на нова финансова инжекция (отново от Общината). Отделно, назначените от нея доброволци емисари започват да събират средства за паметника из провинцията. Без да влизам във финансови подробности, само ще обобщя, че на доброволците, пътуващи из всички кьошета на страната, почти никой не се е отзовал, ако изключим разбира се най-значителната сума, постъпила от община Русе, която е в размер на... 500 лв. Друго почти не е било събрано. Да, защо ли не се учудвам?

Не намирам обаче причината за мълчаливия отказ от Народното ни събрание, което наново разгледало искането на комисията за поредното отпускане на средства. Представете си го само – депутатите от Събранието този път не са гласували за никаква сума, даже изобщо не се и отзовали на прошението!

И така, търколили се още месеци в търсене на средства, на хленчене, на молби и кандърдисвания на всякакви нива. Колкото и да се отпускали нови и нови средства, паметникът в краен резултат до тоя момент бил изкаран само до обелиска, тоест до пирамидата. Средствата за довършване все не стигали, въпреки това, че предприемачът Абрамо Перукети неуморно работил (в повечето периоди дори без пари) по каменната част на паметника с малки с прекъсвания от края на 1885 г. до средата на 1890 г.

Какъв е в крайна сметка резултатът: паметникът на Левски бил започнат през есента на 1878 г., завършен окончателно към средата на 1891 г., а открит тържествено чак след четири години - на 22 октомври 1895 г. Като изполвана сума закръгляме 75 000 златни лева, което - както писах в началото - е възмутило не само Антон Митов, но и мнозина други критици на епопеята.

В следващия материал ще разберете всички версии за местонахождението на гроба на Апостола и как в издирване на нови доказателства за местонахождението на костите военни копаят тунел под паметника му.

------------------------------------------------------------------

[1] Обелискът във Флоренция е издигнат в памет на Освобождението от австрийците

[2] Александър Стефанов е съавтор от колектива, направил паметника на Стефан Стамболов в градинката на Кристал.

[3] Доставките на гранит са от софийското село Бояна

Източници:

„Левски и попът“ – Александър Стефанов

„Апостолът Васил Левски в българската преса, избрано“ – Ал. Стефанов, София, 2015

Снимки: Личен архив картички „Пасков“, Александър Стефанов, Народна библиотека

Следете новините ни в GoogleNews