Празнуването

Антоний Гълъбов Последна промяна на 10 април 2015 в 07:00 6980 4

Религиозните празници все по-ясно очертават разликата между вярващи, практикуващи и празнуващи. Групата на празнуващите, дори и когато не се интересува особено от поводите за празник, става все по-голяма. Най-често, елементарното познание за смисъла на религиозния празник бива удавено във всевъзможни фолклорни поверия и обичаи, докато не потъне напълно някъде около претрупаните маси.

Празничното разточителство не е признак за благосъстояние. Пазаруването преди празниците се е откъснало почти напълно от първоначалния смисъл на празника. Въпреки че го определят често като терапия, всъщност то се превръща все повече в изтощителен маратон в преследване на по-ниски цени. Предпразничната шумотевица, която все по-добре успяват да организират контролните органи и медиите в търсене на новина, внася само допълнителен смут, вместо да предостави някакви гаранции за качество.

Празничните събирания на българското семейство постепенно губят радостния си облик. Роднини и близки, които не са се виждали често през изминалите месеци, се събират заедно, най-често за да открият, че постепенно са се затворили и отчуждили. Разбират, че животът на другите, на свой ред, се развива в някаква различна посока, че имат все по-малко неща, които биха искали да споделят помежду си. Отчуждението се задълбочава и дори най-светлите християнски празници не могат да го преодолеят.

В началото на 90-те години празничните скандали, които успяваха да си организират роднини и приятели, се въртяха около политически теми. На пръв поглед изглеждаше, че хората се карат заради политическите партии. Всъщност, причината никога не е била в самата политика, а в премълчаваните и трупани с години разочарования. След това, постепенно политическите теми отстъпиха на заден план. В отношенията между поколенията в българското семейство настана мълчание, дори и когато скандалите продължаваха. Настъпи вяло примирие, в което всички страни признаваха, че собствените им очаквания са се разминали с действителността.

Отношенията в българските семейства и родове се променят дълбоко и трайно. Празникът е едно от малкото пространства, в които тази промяна се вижда най-ясно. Представата ни за традиционното многобройно семейство, което очаква с нетърпение възможността да се събере на едно място, постепенно отстъпва място на онова, което всъщност успяваме да направим. Празникът се превръща в огромно логистично изпитание. Радостното чувство отстъпва място на подготовката за празника, а след това и на мъчителното завръщане към всекидневния ритъм на живот.

Работата ни, начинът по който се трудим, определя и отношението ни към празничните дни. Работното ни време определя начина, по който прекарваме времето, което сме свикнали да наричаме „свободно“. Обикновено се опитваме да направим всичко онова, за което сме смятали, че не ни достига време, но резултатът рядко оправдава очакванията. Оказва се, че дългите почивни дни предизвикват неочаквана умора, а понякога разочарование и дори досада. Празникът променя ритъма ни, но не и способността ни да изграждаме и поддържаме отношения с близките си.

Разпилените по света български семейства упорстват в усилията си да се съберат поне за големите празници. Но радостта от срещата много бързо отстъпва пред споделеното усещане за загуба на посока, за разочарование, липса на сигурност и перспектива. Разговорите за работата, за онова, което се е случило или не на работното място, запазват мястото си, но все по-рядко могат да поддържат интерес. Оказва се, че няма какво да се разкаже за онова, което се е случило, че няма теми за разговор, които са еднакво важни за повечето от събралите се. Разговорите постепенно се разпиляват, докато не се ограничат само до онова, което имат да си кажат само най-близките.

Общите теми отново опират до политиката. Все пак разговорите за времето, независимо от цялата им неизбежност, не могат да запълнят целия празник. Поддържането на този разговор предполага потвърждаването на базисното съгласие за това, че нещата не вървят, че нищо не се променя или дори, че става по-зле. Едва тогава общите разговори за политиката успяват да продължат по-дълго, без да доведат до поредните пререкания.

А когато и тази тема се изчерпи, остава телевизията. Някога се смяташе, че телевизорът е заместил огнището в съвременното българско семейство. Метафората е интересна, но не е вярна. Огнището винаги е сплотявало, без да се превръща в алиби за това, че хората нямат какво да си кажат. Празникът не може да компенсира липсата на всекидневно общуване, но показва отсъствието му.

Завръщането по родните места крие неочаквани рискове. Отговорите на най-обикновените въпроси могат да се окажат трудни. Всички си дават сметка, че времето е променило много от спомените, докато хората продължават да живеят по привидно еднакъв начин. Това е част от празничната ни култура – все по-често се опитваме да компенсираме в празника онова, което сме отвикнали да правим. След като сме се опитали да направим всичко, което смятаме, че ни е липсвало, не се чувстваме по-добре. Най-тъжният резултат е зле прикритото нетърпение, с което хората се разделят в края на празничните дни.

Празнуването, което се превърна в част то съвременния ни живот, не ни обединява с другите, не ни прави по-близки с онези, които възприемат празника по същия начин като нас. Все по-рядко празникът е време, в което усещаме връзката си с другите около нас. Дори и когато става дума за най-големия християнски празник, чрез който сме свързани с всички вярващи, където и да се намират те. Съвестно практикуващите християни могат да участват в празничните богослужения и така да се усетят част от една по-голяма, макар и невидима общност. Опитвайки се да направят всичко онова, което им предписват религиозния канон и фолклорната традиция, които понякога стават неразличими в нашите условия, те също могат да изгубят част от усещането си за празник. Но поне им остава усещането за изпълнен дълг към традицията, докато празнуващите често нямат дори и това.

Спомените за празника бързо биват редактирани чрез разказите за това как сме прекарали. Сред онези, които възприемат празника като поредната поредица от почивни дни, липсата на очакване за него води и до бързото му забравяне. За разлика от вярващите, които се подготвят за този ден в разстояние на дълъг период от време, за които той е дълго очаквано събитие, празнуващите бързо преминават нататък, в очакване на следващите почивни дни. Дори и когато си обещават, че следващият път ще е по-различно, празнуващите знаят, че най-вероятно ще се повтори същата поредица от събития.

Изглежда, че причината е в рязката граница, която се опитваме да поставим между всекидневния си живот и празника. Всъщност празнуваме, както живеем. Ако не поддържаме отношения помежду си, времето на празника никога няма да се окаже достатъчно, за да наваксаме пропуснатото. Ако не усещаме нуждата от всекидневен контакт с близки, роднини и приятели, празнуването няма да ни сближи. Проблемът е в това, че успяваме да поддържаме такива отношения с все по-малко хора. Отчуждението се вижда много по-ясно в празничните дни. Може би затова и се опитваме толкова бързо да забравим случилото се в очакване на следващия празник.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

14.04 2015 в 23:47

Защо не предлага алтернативни решения за "празнуване"?

11.04 2015 в 09:55

Твърде депресиращ и едностранчив текст. Дозата истина е раздута до степен на единственост. Не се е получило добре, жалко.

10.04 2015 в 17:30

скучен, сив и безмислен текст!

10.04 2015 в 13:02

Тоя преписва като невидял.Темата за алиенацията в различните и форми е развита още в средата на 60-те години като принципа е,че различните революции,случващи се бързо една след друга водят до отчуждаване на хората,като в крайните случаи се стига до(понякога) опасни психопатии.Макар да не си го признават открито,честите стрелби с много жертви в САЩ се дължат на психопатии свързани с отчуждението.В тази връзка ни още не сме проходили и няма защо да плашим хората.Езическите подплънки на религиозните празници заместват тоталната липса на църквата,чийто разпад е фрапантно отвратителен.Никой не вярва на авторитети,а масовите измами на разни врачки и баячки,говорят само за това,че народа е тотално отъпял.