Героят на Кевин Спейси, Франк Ъндърууд от „Къща от карти” казва, че между властта и парите, винаги е предпочитал властта. Защото тя може да ти осигури пари, а обратното не винаги е вярно. Това е друг начин за определяне на смисъла на политическата корупция. Ако традиционното разбиране за нея предполага, че чрез предлагане на подкупи се достига до власт, то практиката показва, че злоупотребата с власт е основният механизъм за генериране на материални облаги. Обратното не винаги е вярно. Това е разликата между олигархия и плутокрация – олигархията превръща властта в стока, която може да се продава на всеки, който има достатъчно средства, за да си я позволи, докато плутокрацията се опитва да затвори този пазар само до кръга на онези, които вече са си разпределили достъпната власт.

Предложенията за прилагането на „челен” румънски опит в борбата с корупцията в България са нови, но зад тях стоят много стари и недобре научени уроци. Корупцията се генерира и развива в мрежа. Ефективното противодействие срещу корупционните мрежи не може да се осъществява от един център. Мрежата е винаги много по-гъвкава и ефективна форма на разпределение на ресурси, срещу която единна държавна институция винаги ще бъде изложена на риск от превземане. Мрежата винаги се оказва по-устойчива от една монолитна пирамида. Подобна централизирана структура може да съсредоточи в себе си много ресурси и функции, да нанесе поредица от успешни удари върху мрежата, но не и да я разруши. Защото въпросът е в устойчивостта на усилието, а не в силата на еднократните удари.

Няма смисъл да коментираме успеха на румънския опит. Докладът на Европейската комисия за Румъния показва ясно, че са налице всички съмнения относно риска „борбата срещу корупцията” да бъде използвана като ефективно оръжие в битката между кланови и корпоративни структури в самата власт. Тяхната геометрия не съвпада с партийните етикети и именно затова е възможно някой да се заблуди, че след като има представители от всички политически партии в затвора, това е гаранция за непреднамереност и ефективност. Достатъчно е да приемем, че румънските ни колеги са намерили подходяща форма да представят своята борба срещу корупцията така, че да постигнат така дефицитното за нас институционално доверие от страна на Европейския съюз. Можем да им пожелаем успех и да изчакаме резултатите от разгорялата се с нова сила „борба срещу корупцията”.

Европейската комисия настоява за създаването на единна структура, която да притежава оптимален баланс между капацитет и компетентност, за да се противопостави успешно на корупцията в България. Това не винаги и единствено означава единна и централизирана агенция. Още по-малко означава агенция „Интегритет”. Най-малкото, защото интегритет означава почтеност и ако не сме готови да потърсим истинския смисъл в тази дума, още по-малко вероятно е да успеем да постигнем някакъв конкретен резултат. Европейското предложение, както и голяма част от коментарите в последните доклади, изразява усещането за безпомощност срещу корупцията в България, която през 2008 година, (в един работен вариант на най-тежкия доклад за страната ни от началото на мониторинга) бе определена като „генерична”, като непрекъснато самопораждаща се.

През всички тези години би ясно, че успешното противодействие срещу корупцията преминава през ефективна координация между съществуващите структури, контролни и регулаторни органи и администрации. Окуражени от румънските отчети, европейските експерти изглеждат готови да препоръчат силна субординация вместо ефективна координация. Това не е само спор относно административния дизайн на подобна структура. Преди всичко, начинът по който държавата ще изгради механизмите за противодействие на корупцията зависят от степента на постигнато разбиране за това срещу какво точно се изправяме.

Според предварителните заявления, единната централизирана структура за противодействие на корупцията, (подобно предложение имаше още през 1999 година!) ще се занимава основно с онези около 6 000 души, заемащи висши държавни и властови позиции. Чрез внимателен анализ на техните финансови средства и имущество, ще се установява и санкционира корупцията. След въвеждането на законовото изискване за деклариране на имущество и доходи, (което беше една малка, но истинска победа!) не последваха съществени резултати. Хората по т.нар. високи етажи на властта промениха дизайна на отчетите си и отново се оказаха преживяващи в недоимък. Дори и една нова агенция да изследва всички роднински прехвърляния и дарения, тя би могла само да дублира дейността и компетентността на финансовите ревизори, но не и да разруши корупционни мрежи.

Причината е в това, че не можеш да разрушиш една взаимоизгодна сделка, (каквато продължава да бъде корупционния акт) ако гледаш внимателно поведението само на единия от участниците в нея. За да се намесиш ефективно в сделката трябва поне да следиш стоките и услугите, които променят собствениците си. Ако успееш да направиш това, старите и новите собственици ще бъдат установени много по-лесно. Обратното не винаги е вярно. Нека не забравяме, че имуществото, финансовите средства и облагите, които достигат до „високите етажи”, са подготвени на по-ниските етажи на нашата етажна собственост. Ако следиш само доставките, много трудно ще успееш да прекратиш превръщането на властта в пари, а още по-малко – на парите във власт.

Ефективното противодействие на корупцията е възможно, дори и без „челния” румънски опит. Общото условие за него е гарантирането на равенство пред закона. Ако то бъде подкрепено с разумно и ефективно изграждане на структури и делегиране на необходимите им компетенции, всичко това може да изгради гъвкава и мощна преграда срещу всяка корупционна мрежа. Подобна стратегия наистина трябва да се опира на почтеността, но не и да я свежда до счетоводен одит. Защото проблемът никога не се изчерпва с отказа от деклариране на придобитото по различни, (най-вече – незаконни) начини имущество.

Всички функции, компетенции и правомощия, които са необходими за ефективно противодействие на корупцията съществуват в българското законодателство и са делегирани на отделни институции. Те са пръснати така, че да не могат да си взаимодействат ефективно. В известен смисъл, най-голямото предизвикателство пред една смислена антикорупционна стратегия е да изгради алгоритъм и интегрална схема чрез които тези пръснати елементи биха могли да си взаимодействат. Ако това не бъде постигнато, можем да се изправим пред поредната структура с претенции за „широки правомощия”, които отново ще бъдат заобиколени от разрастващите се корупционни мрежи.

Корупцията е рентгенова снимка на неефективно функциониращите институции, лишени от политическа легитимност. Ако само за момент оставим настрана въпросът за моралната недопустимост на корупцията, корупционните практики се концентрират най-често там, където държавната структура е нарушена, неефективна или лишена от смисъл. Корупцията не е навсякъде. Тя се концентрира именно там, където социалния и политически смисъл си е отишъл отдавна, но администрацията все така активно продължава да разпределя общите ни ресурси.

Ако само за момент си представим една централизирана структура, която да съсредоточи в себе си всички необходими компетенции, необходими за ефективно противодействие на корупцията, ще достигнем до един парадоксален резултат. Ще се окаже, че сме си направили държава в държавата. Защото всички държавни структури, в една или друга степен имат значение, капацитет и ресурси за да се противопоставят на корупцията.

Трябва ли ни втора, вътрешна държава, която да се бори с корупцията в голямата, външна държава? И ако не, то кому е нужна агенция, която да я наподобява?

Още по темата

26/03/2015

Нашите автори

Театър

19/03/2015

Нашите автори

Страх от избиратели

13/03/2015

Нашите автори

Линията на толерантността

08/03/2015

Нашите автори

Правосъдие и сигурност