Линията на толерантността

Търпимостта не е толерантност. Да търпиш нещо, да понасяш с усилие неговото присъствие няма нищо общо с това да му предоставиш възможност за изява. Да търпиш нещо, защото не можеш да го промениш, не означава че си толерантен. Защото толерантността е качество, което съответства на собственото ни самоуважение. Толерантността е мяра, отразяваща степента, в която сме уверени в собствената си идентичност. Колкото по-разколебана е собствената ни етническа, религиозна, културна, езикова, сексуална или каквато и да било друга идентичност, толкова по-малко сме готови да приемем чуждото различие.

Не за първи път у нас се говори за етнически конфликт. Върху страха от него от десетилетия паразитират политици и политически формации. Той се използва като плашило, а това, само по себе си, е заплаха. Всеки опит за насърчаване на противопоставянето по етнически, религиозен или какъвто и да било друг признак е израз на политическа безпомощност и страх. Конфликт, основан само на етнически различия, не е възможен у нас, но разпалването на страха от него се превръща в самостоятелен риск. Още по-лошо е, когато оцеляването на цели политически формации зависи от способността им да създават представата за заплаха срещу етническия мир.

Конкретният повод много рядко има значение. Поводи винаги могат да се намерят. По-важното е, че с политически средства, в продължение на години, продължава да се поддържа моделът на Живков в отношението към представителите на различните етнически и религиозни общности у нас. Тридесет години след насилственото преименуване БСП и Атака, както и политици от АБВ и Патриотичния фронт продължават да подкрепят и възпроизвеждат идеологията на т.нар. Възродителен процес. На свой ред, ДПС продължава да използва Възродителния процес като основание за своето съществуване. Номенклатурата на БКП прикри собствените си престъпления зад реториката на национализма. Така се оказа, че българските националисти са про-руски настроени и дължат политическата си кариера на предишната си зависимост от Държавна сигурност.

Истинска диагноза е това, че патриотизмът у нас остава про-руски. След присъединяването към Европейския съюз за първи път в модерната история на България онези, които настояват, че са патриоти се противопоставят на Европа. Това няма нищо общо с етническата структура на българското общество. Миналото продължава да настоява, че може да управлява настоящето и да предопределя бъдещето на страната ни. Истинският конфликт винаги е бил политически, а не етнически, религиозен, езиков или културен. Всички изследвания показват, че етническите отношения навлизат в състояние на повишено противопоставяне само когато бъдат поставени в силовото поле на властта.

Няма „ромска” престъпност. Самият опит да се определи по етнически признак някакъв вид престъпно поведение, продължава да бъде форма на скрита дискриминация и расизъм. Парадоксът е в това, че ромите не са представители на различна от индо-европейската раса. Ромите не са единна група или общност. Проблемът, свързан с ромските групи у нас, не е етнически, а социален. Той е израз на дълбоката социална дезинтеграция в българското общество.

Вече има райони в България, където ситуацията наближава тежката диагноза за социално бедствие. Но причините за това не са етнически, културни или религиозни. Става въпрос за общо подивяване на обществото, породено от продължителното състояние на беззаконие и властващо своеволие. Тези факти не могат да бъдат прикрити зад патриотарски лозунги или да бъдат основание за псевдо-либерална мимикрия.

Имаме тежък проблем, който не се ограничава до една етно-културна група. Българското общество се циганизира в отговор на беззаконието и произвола. Политическата употреба на този проблем руши самата основа на българската национална общност. Има системна партийна съпротива срещу трайното установяване на модела на политическа нация, в която всеки български гражданин е българин. Няма съмнение в това, че модела на етническата нация е много по-удобен за партийно оцеляване, както на пишман патриотите ни, така и на онази група от хора, която продължава да забогатява, „представлявайки” най-бедните слоеве от българското общество.

Поредният словесен сблъсък в Народното събрание на тема етнически конфликт показва обхвата на истинската заплаха. Опитите за разделение и противопоставяне на етническа или религиозна основа са еднакво удобни, както за патриотарите ни, така и за ДПС. Отвъд този плосък национализъм, тези политически формации много отдавна нямаше да бъдат част от българския политически живот. Проблемът не е в това, че те се опитват да оцеляват, насърчавайки страхове и взаимна неприязън. Истинският ни проблем е в това, че политическият процес у нас продължава да бъде доминиран от представата на Живков за „етнически хомогенна българска нация”. Политическите проекти, основаващи се на съвременната демократична и правова държава, остават все така слаби и пренебрегвани.

Няма „етнически” решения на проблемите, върху които паразитират политическите партии у нас. Решението е само едно и то преминава през всички сфери на публичния живот. Без гарантиране на равенство на всички граждани пред закона, няма и не може да бъде изградена съвременната българска нация. Докато законите у нас се правят за отделни хора и групи; докато приложението на закона зависи от това кой си, чий си, имаш ли пари или не, социалната дезинтеграция ще продължи да се задълбочава, а заедно с нея и всички уродливи форми на политическа злоупотреба. Потресаващо е това, че все така липсва готовност и решителност законът да бъде превърнат в обща мяра и норма на социалните отношения.

С приближаването на местните избори, които са прекалено важни за политическите партии, езикът на омразата и спекулирането със страховете в българското общество, ще продължи да се усилва. Поне засега изглежда, че няма воля за решително противопоставяне срещу амбулантните търговци на страх у нас. Както и няма воля да бъдат решавани конкретните проблеми, които лесно могат да бъдат употребени от политическата пропаганда. Приближаването до границата на социалното бедствие в отделни райони на страната все по-често предизвиква опити за саморазправа. Неспособността на държавата да наложи върховенството на закона все по-често ще превръща беззаконието в основание за опити за налагане на „ред”. И ако засега тези примери са по-скоро изолиран случай, под нарастващия имиграционен натиск те могат да се превърнат в успешен модел на поведение, който да подложи на съмнение не само правовия ред, но и основанията да твърдим, че наистина искаме да живеем в модерна и демократична държава.

Линията на толерантността свързва собствената ни идентичност с равенството пред закона. Болната или разколебана идентичност на мнозинството създаде представата за „заплахата от малцинствата”. Съпротивата срещу установяването и следването на общи за всички правила, все така насърчава както патриотарстването, така и спекулацията със съдбата на неговите жертви. Слабостта и неувереността на мнозинството от българските граждани, все така провокира страх и омраза към малцинствата. Ако не намерим сили в себе си да сложим край на всичко това, ще продължим да бъдем заложници на миналото и онези, които съществуват благодарение на собствените ни страхове.

Още по темата

11/03/2015 Политика

Бойко: Какъв КОЙ? На улицата останаха 100 протестиращи, като дръпнахме ГЕРБ

09/03/2015 Политика

Борисов: Атентатът на гара Буново да ни е като обица от историята (снимки и видео)

08/03/2015 Нашите автори

Правосъдие и сигурност

27/02/2015 Нашите автори

ГЕРБ управлява самостоятелно

Следете новините ни в GoogleNews