Театър

Последна промяна на 26 март 2015 в 21:51 6085 2

Драматургията не е нова. Тук-там са променени костюмите, а част от декорите са ремонтирани. Повечето от актьорите са познати. Диалозите на сцената почти не достигат до зрителите. Виждат се ясно само жестовете и гримасите на онези, които се възприемат като главни действащи лица. В залата си шушукат за задкулисието. То не се вижда, но всички са убедени че съществува. И именно оттам се подават не само репликите, но и част от реквизита, докато се дават наставления за по-изразителна игра. Истинският спектакъл все още не е започнал.

Публиката не се интересува от развитието на сюжетната линия. Отдавна политическият живот у нас се възприема като поредица от скечове, нещо като „живи картини”, с продължителността на репортаж по централните новинарски емисии. Познанията на публиката, формирани от турските сериали изглеждат напълно достатъчни, за да се разтълкува сценичното действие – важни са персонажите, а не онова, което вършат или не искат да направят. Привидният драматизъм идва от стремежа към консумиране на властта. Всичко останало се възприема като второстепенна сюжетна линия.

Смяната на декорите се извършва по добре познатия начин – чрез отклоняване на вниманието на публиката. Казват, че някога имало хора, които в определен момент е трябвало да започнат да вдигат шум зад гърбовете на публиката и когато по-голямата част от зрителите се обърнели, за да видят какво става, сменяли декорите. Много по-късно се появила светлинната завеса – когато осветиш за кратко потъналата в мрак театрална зала, сцената става почти невидима. Именно тогава спектакълът се променя.

Българското общество отново си избра удобната роля на публика. Мнозинството не вярва, че случващото се на сцената е истинско. Най-малкото – убедено е, че то не засяга пряко собствения му живот. Все още повечето зрители са убедени, че избора на пиесата не зависи от тях. Те не искат да бъдат нито част от спектакъла, нито негови автори. Предпочитат да гледат и да коментират отделните епизоди и изпълнението на артистите. Знаят че не са на цирков спектакъл, където някой илюзионист би могъл да им предложи да се качат на сцената. Ако все пак, някой от изпълнителите се обърне към публиката, то ще е само, за да отклони вниманието от собствената си грешка.

Смяната на сюжетите и персонажите е толкова бърза, че вече почти никой не си спомня сюжета на предишната сцена. В светлинната завеса на медиите, средната продължителност на живота на една тема спадна под три дни. Колкото по-шокиращи са новините, толкова по-бързо се забравят. Няма място за разказване и припомняне на истории – цялото действие се концентрира в настоящето, което съществува без свое минало и без претенции за бъдеще. Казаното вчера няма значение, ако публиката не се интересува от репликите, а само от мимиката на изпълнителите.

Темите, лансирани в националните всекидневници в понеделник, биват преразказани подробно в сутрешните блокове на телевизиите. Във вторник, случилото се предния ден вече е заменено от нови заглавия, които не напомнят дори бегло онова, което яростно е било коментирано преди. В срядата темите започват да се променят и дори онези, които са оцелели от понеделник, биват заменени с нови. В четвъртък, темите от сряда вече са неузнаваеми. В последния ден на работната седмица, вече никой не си спомня онова, за което се е говорило в понеденелник, а дебатите в събота и неделя няма да повлияят по никакъв начин върху избора на новите водещи теми на вестниците от следващия понеделник.

От време на време някой пада от сцената за всеобща радост на публиката. Понякога се опитва да продължи да играе от залата, но вече никой не му обръща внимание, независимо дали е гласувал за включването му в спектакъла или не. Това че е паднал, означава, че парите му са свършили. Защото публиката предполага, че за да си на сцената би трябвало да си си платил. Със задкулисието е по-различно – ако си част от него, това означава, че всички други са платили, за да не излезеш на светло.

Зад кулисите, актьорите напускат своите роли. Отвъд видимата част на сцената, се вижда както играта, така и реакциите на публиката. Успехът на спектакъла зависи от това дали вниманието на всички е съсредоточено върху сцената. Затова всеки път, когато шумът зад кулисите стане по-силен и привлече вниманието на зрителите, е време за смяна на декорите. Важно е спектакълът да продължи, а това означава публиката да остане в салона и все така да не обръща внимание на текста.

Встрани от залата се подготвят новите скечове. Преди избори винаги е така. Основната цел не е в това да бъде избран нов текст, а да бъде подобрено изпълнението на познатите роли. Залогът е голям, защото от този спектакъл ще зависи колко и кои актьори биха могли да останат на сцената и през следващия сезон. Сценографията става все по-бедна, но струва все по-скъпо. Дори и декорите втора употреба се препродават на баснословни цени. Думите и лозунгите нямат значение, но продължават да се измислят все по-нови начини те да бъдат повтаряни изразително пред публиката.

Извън стените на театъра се случват различни неща. Променят се самите условия за театър. На нашата открита сцена все по-често гастролират трупи, които се опитват да променят изцяло репертоара. Новата руска драматургия е завладяла почти изцяло онази част на сцената, която се определяше като лява. Част от актьорите, преоблечени като зрители се опитват да се качат на сцената, настоявайки че искат да представляват непредставените. Други се опитват да разделят салона на части, които да гледат различни представления. Груповите сцени в дясната част се изместиха към центъра, а авансцената изглежда все така запазена за популизма.

Няма овации, няма тропане с крака и възгласи „Браво!”. Но, няма и поука в края на всяка следваща сцена. Малцина напускат демонстративно салона в знак на протест, но само за да се доближат до сцената от другия край, по служебното стълбище. Всички очакват нещо да се случи, но не могат да постигнат съгласие помежду си за очакваната промяна. Бавно и неохотно, част от публиката започва да разбира, че е част от спектакъла, че той изглежда точно така, защото разчита на рефлексите именно на тези зрители. Може би представлението би изглеждало по друг начин, ако не бе предназначено именно за такава публика.

Преминаваме през период, който ще промени тази драматургия. Промените във външната среда все по-често ще оказват влияние върху ритъма и насоката на трансформациите в България. Натискът отвън ще се увеличава и от нас зависи да се възползваме от него. Ако не можем да постигнем съгласие относно важните за самите нас неща, ще ни се наложи да приемем гледната точка на другите.

Зад привидното гръмогласно затишие и потъване в рутината на политическия скеч, протичат процеси, които ще определят перспективите ни през следващите години. Страната ни ще трябва да заеме позиция и да я отстоява. Ще трябва да заявим онова, което искаме да направим извън стените на театъра, а след това и да положим усилие за да го постигнем. Сцената на нашия живот неизбежно се разширява и все повече от нас ще трябва да напуснат удобната роля на зрители. Едва тогава ще започне истинския спектакъл.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

27.03 2015 в 09:38

Г-н Гълъбов е намерил добра метафора, за да обрисува обществено-политическия живот у нас и ролята, която е определена на обикновения гражданин- да бъде зрител.
Затова нищо реално не се случва, всичко е наужким.
И накрая дава решението: Истинският ,автентичният спектакъл на живота ни ще започне, когато мнозинството граждани осъзнае, че нещата ще се променят само тогава, когато зрителят се превърне в действащо лице.

26.03 2015 в 23:03

При цялото ми уважение към Г-н Гълъбов, той трябва да си даде ясна сметка че всеки един текст,анализ,статистика или друго подобно, в което не присъства драмата разтърсила България из основи тези дни, а именно "Кърмене-в-мол Гейт", няма абсолютно никакъв шанс да прикове вниманието на аудиторията.:):):)