Песен в четвъртък - разказ от Здравка Евтимова

OFFNews Последна промяна на 21 февруари 2021 в 13:24 3083 0

Снимка Сергей Антонов / OFFNews

- Дрехите ми се къпеха в смеха ти – искаше да му каже Сара, но не го направи.

Смехът му понякога беше добър – гнездо на врабче, друг беше вятър, заобикаляше я.

- Светът не може да спре вятъра – каза й Матей.

- Тебе също – изтъкна Сара и Матей млъкваше.

Въображението му въобще не го биваше. Така е от самото начало, помисли си Сара – началото се случи преди години, но в ума й беше останала хладната вечер – и тогава тя вземаше сребро от звездите. Разхождаше дълго – от единия квартал на града до другия, по велосипедната алея край Струма. Не й се щеше да се прибира, не искаше да пие кафе, защото миговете, когато вечерта се превръща в нощ, означаваха едно и също нещо на всички езици – животът е място за деца.

Една ледена вечер през февруари срещна Матей. Дотогава не можеше да понася леда и преспите. Беше студено до кост и ако човекът беше с шапка, нямаше да му обърне внимание. Но той нямаше. Трепереше. Точно такъв човек й беше нужен – измръзнал. Нали такъв трябва да заведеш на топло.

Често питаше Матей - какво е лошото на скандалите? Не живее ли човек с някого, за да има с кого да се скара и кой да му прости след това? Вечерта е истинският вход към дома – ти ми го показа, но аз не искам да се прибирам толкова рано.

Сара носеше за прикритие две найлонови торби, отбиваше се в супера и в зависимост от парите, ги пълнеше – с хляб, маслини, сирене и вървеше колкото е възможно по-бавно към тесния апартамент. Така правеше още от съвсем малко момиче. Майка й не можеше да понася това.

Когато се премести при Матей, продължи да се прибира, очаквайки поледица от въпроси – къде се мъкна, сигурно си спряла до реката и си я гледала как се изплъзва, а ти трябва да се върнеш. Но нищо подобно не се случваше. Сара приближаваше към дома и предварително барикадирана зад двете найлонови торби, се готвеше за престрелка и гръм. Но не се получаваше експлозия.

Посрещаше я една песен, която тя ненавиждаше с кожа, хрущял и кости. „Жаба жабурана, сто мушици хвана“. След време и синовете й се изявяваха, ако вой и грачене може да се нарече песен. Матей им пригласяше. Ужас. Сара със сигурност не притежаваше атом музикален слух и трудно понасяше жабата, с която я посрещаше мъжкият хор у дома.

Точно когато обръщаше гръб, за да се върне за още няколко минути в нощта, Матей преставаше да врещи и й казваше:
- Дрехите ми се къпят в смеха ти.

Сара заставаше на място и обръщаше стъпки към тесния коридор с обувките им, макар че луната вече разпиляваше сребро пред блок 36, вход В.

- Гладни сме - пищяха синовете и мъжът й.

Тя готвеше своята прословута супа от сирене – най-евтиното в супера – буца, нарязана на по-малки буци и оставена да ври десет минути заедно с половин тенджера вода. Момчетата се нахвърляха на мизерния й специалитет, Матей също. И въпреки че Сара беше строга жена, изведнъж й ставаше широко и светло. Преставаше да дава пет пари, че пантофите са зарязани на куп, че якетата са паднали на пода, че трябва да пусне пералнята, а е забравила (по-точно не й стигнаха парите да купи прах за пране).

После даваше на тримата по една ябълка с оправданието, че е пълна с витамини – всъщност я мързеше да им опече баница с тиква.

- Ябълките са набити – протестираше малкият досаден син.

- И гнили – допълваше големият.

- Но калорични – изтъкваше баща им.

Отново й ставаше широко - като че се разхождаше от единия квартал до другия в гъстия нощен въздух по вело-алеята.

Кръвта й беше надигащ се прилив от глупост и радост. Преставаше да се сърди. Заплатата пристигаше след дванайсет дни. Добре. Ще устискат. Трябва да купи прах за пране. Тия хора прах за пране ли ядат. Кое по-напред да плати.

Когато се роди дъщерята й, Матей я видя ситната за пръв път, очите му се затлачиха от сълзи. Слабохарактерна медуза, помисли си Сара, но сигурно се бе усмихвала тъпо, защото той й подхвърли любимия си специалитет: - „Дрехите ми се къпят в смеха ти“. Какво да му кажеш на такъв. Най-добре нищо, защото ще издрънкаш нещо „Хубав си така“ или още по-тъпото „Просто не знаеш, че аз…“. Но ти нищо не казваш освен „Стегни се. Иначе ще се научиш да летиш от петия етаж“ – после Сара допълни просто за сведение: – „Родилният дом е на петия етаж.“

„Колко е хубава!“ – казва Матей на дребната мутричка, цялата червена, дори лилава - всъщност бебе като дюля.

Наистина е хубава. Разбира се, такива мисли показват, колко малоумна е Сара.. Веднага слез на земята, жено.

… Големият син има четворка по математика. Питаш къде е блял Матей. Какъв баща е. Защо не го е изпитал? Да не би да е намерил парите, които Сара е скрила в старата си маратонка. Похарчил ли ги е? Ах, изменник. Сега ще се научи да лети от петия етаж на блок 36, вход В.

Но се изяснява, че Матей е похарчил резерва от маратонката, за да й купи дебел панталон – най-грозния в „Лидл“. Няма капка естетика в черепната си кухина този човек. Синовете му се хилят насреща. Гледаш лилава мутричка на Дюлята бебе, взираш се в тъпия панталон и ти е широко. Напук на разум и мозък ти е широко, широко, широко и искаш да имаш един милион. Даже ще се излъжеш да хвърлиш на тия глупави тикви пари за велосипеди - от две хлапаците години пищят за тях. Но дори да го имаш тоя милион, няма да метнеш финанси за глупост. Нека тичат край Струма, щом са такива спортисти.Хайде де.

- Какво се хилите, акули такива!– срязваш ги.

После се оказва, че Сара има анемия и докторът се чуди как стои на краката си, а не се е сплескала на пода. Дъщерята реве, единият син има тройка на есе, другият шестица по математика, но не може да чете - докато се изясни, че „Траян от Троян тренира за турнир“ заеква 154 пъти - защото го мързи. Нищо друго.

Анемия или не, на Сара не й минават такива. Който има тройка, няма да вечеря три дни. След седмица тройката става петица. Малкия вече не заеква при четене, но тя подозира, че е назубрил текста. Изпитва го на „Пипи Дългото чорапче“. След изпитването малкият й син е събрал всички чорапи в апартамента и ги е изхвърлил в контейнера за отпадъци. Нито големият брат, нито Матей, нито Сара и бебе Ния имат чорапи. Наложи се малкият да отиде до контейнера, разбира се, и с това си спечели прякор Пипката. Сара едно се ядосваше до наеженост, едно й беше смешно. Ако можеше да пее, сигурно щеше да отвори уста, но тя не умееше.

… Големият син се разболя. Сара не знаеше накъде да погледне – виждаше единствено лицето му, смалено, пожълтяло.

Седмици, месеци дни изсъхваха, изчезваха, небето се огъваше, мяташе дъжд, градушки, но тя не ги виждаше. Не мислеше, не живееше. Страхуваше се от шестия етаж на болницата - там лежеше момчето й. Накрая ухапваше дланта си толкова дълбоко, че кожата се късаше. Тя се втурваше изведнъж – упорито, прескачаше стъпало след стъпало по стълбището до шестия етаж. Осъзна, че е била щастлива, когато някой от дребните е изкарал четворка по математика, щастлива дори когато парите не достигат за никъде. Сега живееше за онова пожълтяло лице на шестия етаж, за думите на доктора.

Гаснеше момчето й. „Как си?“ питаше го тя.

- По-добре - отвръщаше той, но жълтият цвят на лицето му приказваше съвсем друго, съвсем друго.

И когато една вечер се прибра, без да вижда нищо, без да пита какво са учили в училище, гладни ли са, изведнъж чу : -„Жаба жабурана…“ така се ядоса, изтърва чантата си на пода, „Сто мушици хвана…“

- Млъкнете! – викна.

Но песента продължи: - „Бързо на брега ги струпа… сготви вкусна супа“.

Мъжът й, мъжът й, този луд човек. Само той и врякащата му песен й липсват сега.

Сигурно беше най-елементарна случайност. Животът е случайност. Не съвсем, не съвсем, каза си тя. Случайно ли е, че се прибираме у дома. Наистина беше неочаквано. На другия ден температурата на момчето беше спаднала. Отначало Сара не можеше да повярва. Това беше напълно невъзможно.

- Как си? - попита несигурно сина си тя.

- По-добре - отвърна както обичайно той.

Вечерта, на връщане от работа, тя спря вред вратата на апартамента и още преди да отвори вратата, звуците на онази жабурана, която сготвила вкусна супа, я накара да замръзне на място. Песента беше гладен врабец. Полетът на един измръзнал врабец кара небето да забрави самотата си. На другия ден Сара изтича до шестия етаж – стоя няколко минути пред вратата на болничната стая, докато преглътне страха си. Той е по-добре, каза й лекарят. Не беше възможно. Добре съм, мамо - каза синът й. След две седмици го изписаха.

… Дойде февруари, както се случва всяка година. Синовете им вече бяха станали бащи, а дъщерята имаше две дъщери. Болното някога момче беше здрав мъж. Естествено, стана лекар. Вселената, която някои наричат Бог, ме спаси, каза веднъж той на Сара. – Сега аз ще спасявам хора.

Жалко, че големият син живееше на две хиляди триста километра от къщи.

Апартаментът, който някога се пръскаше от народ, глад, хляб, миризми на гозби и протести, че не обичат лук в супата, отдавна стана тих и широк - толкова широк, че фотографиите на децата върху стъклата на секцията се чувстваха измръзнали и самотни. Кварталът се тресеше от вой на линейки, но това им е работата, казваше Сара – да спасяват хора.

Когато Сара повика линейката за Матей, линейка не дойде. Нямаше място в болницата. Той кашляше, не успяваше да повдигне ръка, но когато тя го питаше: - „Как си, момче?“, той, по обичая на мъжете в семейството, отвръщаше – „По-добре съм“.

Предписаха му втори антибиотик.

- По-добре съм - каза й Матей, но лицето му светеше жълто и смалено. Никога не го беше виждала такова.

Беше много студено навън, на Сара не забелязваше снега, не усещаше вятъра. Беше приготвила пилешка супа и спускаше със спринцовка капки от бульона в устата на Матей.

- Яж – каза тя. – Иначе ще се научиш да летиш от петия етаж – жълтото лице направи опит да повдигне ъгълчетата на устата, за да направи усмивката. Не успя.

- По-добре съм – измърмори човекът.

„Не си“ искаше да му каже Сара, но нищо не каза.

Навън… какво я интересуваше какво става навън. Човекът й съхнеше. Как е тате, беше попитал докторът, големият син. Купил съм билет за самолета. „Как е тате“, попита малкият, „Как е тате?“ – обади се десет пъти дъщерята, но това не помагаше.

Уплашена, Сара опита да спусне още няколко капки бульон в устата на болния – спринцовката подскочи в ръката й.
Матей не можеше да преглъща.

Сега накъде. Сега какво.

- Няма да си ходиш –избъбри тя.

Не можеше да направи нищо.

От устата й се откъснаха грозни звуци. „Жаба жа-бу-ра-на….“ Никаква мелодия, нито един правилен тон.

Сара не можеше да пее. Имаше тройка по пеене. Никога не бе пяла.

Изтърва спринцовката, хвана жълтото лице в шепи и продължи – без мелодия, без звук дори, без нищо, най-грозното пеене, откакто бяха построили Блок 36 тук. „Сто мушици…“

Лицето под пръстите й трепна, как знае какво искаше да направи.

„Сто мушици…. “ продължи песента Сара.

- Няма да си ходиш – смъмри тя пожълтялото лице. – Аз съм тука.

Случайно… лудо, красиво, невероятно случайно температурата се уплаши. Спадна. С една десета. С две.

„Сто мушици, момче!“ прошепна тя на жълтото лице.

След секунда отново запя.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !