Ексклузивно Исторически момент: Зелена светлина от парламента за сваляне на ветото на Северна Македония

Рожденият ден на Тома - разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 11 юни 2022 в 08:02 3680 0

Здравка Евтимова

Снимка Сергей Антонов / OFFNews

- Трябва – каза си Надя. – Налага се да приема истината и да живея. Защото лъжата изяжда лъжеца. Отначало всяка измама е малко зрънце, но то пониква в мислите, нараства и изяжда ума. Накрая не ти остава ум, а само лъжи. И ако погледнеш човек, ще виждаш не лице, а клопка. Подлост.

Тя мислеше за Тома.

Беше й казал „Да си дадем пауза.“ Какво е паузата между двама човека? Пропаст. И колкото по-дълго трае, толкова по-дълбоко пропадаш. Но тя не биваше да мисли повече за това. Нека си припомни люляка, който беше избухнал със лилави залпове в чест на пролетта.

Тома й беше подарил люляк. Беше пестелив – глупости, беше стиснат. Мислеше, че е признак на малоумие да пилееш пари за цветя, които без друго ще увехнат и ще трябва да се влачиш до контейнера за смет, за да се отървеш от сухите им листа.

Беше окършил люляка в окъсания парк и й донесе букет. Но не това бе запомнила Таня.

- Слушай. – беше й казал Тома. – Знаеш ли какво си ти? Ти си най-ранната череша, която зрее в края на май. Децата я гледат с ей такива очи. Черешките й са дребни, но вкусни. Най-вълшебните за годината. Над тях летят ескадрили от гладни косове. После идва Черешовата Задушница, но само най-ранните, най-смелите плодове са любимите ми. За мене ти си краят на май, най-красивият край. Ти си моите зелени клони и ранните череши, грейнали в ален валс между листата.

Надя не искаше да забравя тези думи. Беше запомнила как Тома носеше тежкия й куфар и как отиде да й купи вода. Как я попита: - „Студено ли ти е?“ Беше запомнила как на имения й ден, според него най-светлият празник през цялата година, беше поръчал фойерверки под балкона на гарсониерата й. Подобно нещо не й се беше случвало. Тя се страхуваше от шум, викове, трясък. Беше пораснала в такава къща - баща й имаше глас вулкан. Гласът на майка й беше скиор, който се спуска по отвесен склон и всеки момент го грозеше опасност да си строши врата. От това се страхуваше Надя.

Страхуваше се и от тишината. Тя беше спусък, върху който чакаше показалеца на баща й. Въздухът в стаята можеше да пламне всеки момент. Лъжа беше довела родителите й в тази стая, в която безмълвието умееше да стреля. Баща й твърдеше, че работи денонощно, за да им плаща сметките. Гласът на майка й се спускаше по склона на самотата, често се забиваше някъде и не се появяваше с дни. Майка й твърдеше, че е в състояние да се справи с всичко сама, но не беше.

В крайна сметка майка й срещна човек без крясък в погледа, без вулкан в думите – може би защото заекваше. Тих, невзрачен, той носеше кутия с водни бои в джоба и няколко бележници – беше счетоводител, горкият. Сядаше до Надя и без да приказва – заекването му беше наистина грозно и отчайващо - рисуваше гора, лицето на майка й, профила на Надя, балконите на блока отсреща. Надя харесваше този човек. Никога по-рано в къщата им не бе имало тишина без острие на нож в нея. Не бе имало вечери с филми по телевизията.

„Хората са ръждиви пирони“ - беше отбелязал бащата на Надя. – „Рано или късно ще настъпиш някого. Той веднага ще се забие в тебе.“

- Аз ще те пазя от ръждата – беше й обещал Тома.

- Този Тома е лъжец – беше категорична майка й, но гласът и отново намери склон, по който да се спусне надолу – където никой не можеше да го намери.

А приятелят на майка й нарисува лицето на Тома – но не такова каквото беше, а тъмно, с поглед на човек, който си отива.

- Защо? – беше попитала Надя. Счетоводителят се усмихна. Усмивката му беше изплетена от бръчки и Надя си помисли, че истинското име на бръчките е тъга. Затова го обикна още повече - тъгата и тишината бяха красиви, откакто този човек дойде у дома им. С него се върнаха топлите пролетни вечери и дъждът, който довеждаше Тома при нея.

Веднъж Тома й обясни, че инсталира телефонни кабели, друг път споменаваше, че станал настройчик на някаква сложна апаратура, след няколко седмици се подвизаваше като представител на немска фирма за бяла техника.

Баща й каза, че е мошеник от долнопробен калибър, но имаше ли значение това? Тома беше буйна река и Надя го чакаше на моста, който бе изградила в мислите си. Там беше топло и хубаво. „Ти си за мене бряг“ – изтърси веднъж Тома.

- Не му давай нито стотинка – инструктира я баща й по телефона. Той разговаряше с Надя на всяко десето число от месеца в седемнайсет часа, но десетото число често не идваше и Надя постепенно се научим да забравя вулкана, който изригваше често в дома им и й напомняше да внимава в картинката. Животът по принцип е локва кал. Човек ще не ще, се омазва – още от малка я обучаваше баща й.

Неочаквано майката на Надя се раздели със счетоводителя – човекът не каза нищо, не протестира – такъв бе обичаят му. Събра дрехите си в един стар куфар.

- Не мога да го храня - заяви майка й. - Тая година ще бъде гладна. Той яде много.

Това беше лъжа. Лъжата заличава лъжеца. Надя настигна счетоводителя на стълбището и попита:

- Стояне, къде ще ходиш?

- Н...н… не з-з..знам – отвърна той.

- Ако искаш – има таванче над гарсониерата – измърмори Надя. - Може да отидеш там.

- Не може да отиде там – гласът на майка й се спусна по въображаемия си склон - единственото нещо, което можеше да прави - и не обясни защо този човек трябваше да си отиде.

На единайсети юни Тома имаше рожден ден. Когато човек празнува, че е забогатял с още една година живот, паузата между него и другите хора е невалидна. Надя беше спестила пари – работеше като сервитьорка в кафе “Бон шанс“ и следваше предучилищна педагогика. „Първо, защото не си особено умна и второ - за учителки винаги ще има работни места“ – беше изтъкнала майка й.

На единайсети юни Надя беше сготвила нещо вкусно за вечеря. Беше отделила в пластмасова кутия и за счетоводителя, макар че не знаеше дали ще го види отново.

Тома омете ориза в паничката си, пи бира, изяде ягодите, които Надя беше купила от Женския пазар. Беше му приготвила подарък - шапка с козирка срещу слънцето. Заведе го на таванчето, където циментовият под лъщеше гол, наскоро почистен от прах и задрямал в компанията на няколко кашона със стари дрехи.

„Любовта е шепа ранни череши“ - каза й Тома. – „Колко му е да си набереш направо от клона?“

Любовта се случи щастливо, както всичко в началото на юни, най- капризният месец...

- Слушай сега - започна Тома. – Трябва да ти кажа нещо съвсем открито и ясно.

Очите му не бягаха, както ставаше, когато човек лъже.

- Казвала си ми, че лъжата изяжда лъжеца, затова ти говоря открито – очите му не се измъкваха, не се спуснаха по онзи склон, който Надя познаваше в гласа на майка си. Там не растеше нито едно дърво. Нямаше нищо хубаво. Но тя беше свикнала с въздуха, в който пироните ръждясваха и изригваха вулкани. Избягваше думи, изписани с пламтяща лава. Надя харесваше счетоводителя, който взе чантата с вехтите си дрехи и си отиде. За спомен й остави един портрет, набрусван с най-обикновен молив. Беше портрет на усмихнато лице – това на майка й. Някои хора не могат да правят нищо друго, освен да те накарат да се усмихнеш. Такъв беше той и не ставаше за счетоводител. Жалко, че ядеше толкова много в тази гладна година.

- Ти не ме слушаш – обърна се към нея Тома. – Но трябва. Ще ти съобщя нещо, което e важно.

С такъв тон приказваше баща й, когато искаше да научи къде се заминали ония двеста и шейсет лева, които й бе предоставил преди месец и 19 дни.. Надя изкарваше добри пари като сервитьорка в кафе „Бон шанс“.

- Благодаря за шапката, която ми поради за моя рожден ден – подхвана Тома и очите му не се плъзнаха встрани като на човек, който иска да ви излъже. – Аз - продължи той, – срещнах друго момиче. То е шепата ранни череши за мене, Надя. Вече няма да идвам при тебе.

Надя не се разплака, естествено. Всеки ден хора тръгват в различни посоки, но човек се ражда, за да бъде по-голям от раздялата.

- Добре – каза тя.

Тома стана, взе си подаръка – смешната защита с козирка срещу жаркото слънце - която му беше дала преди час. Не й каза „довиждане“ и това не изненада Надя. Нито майка й, нито баща й си казваха нещо преди тръгване. Само счетоводителят, който не беше изричал цяло изречение в нейно присъствие, вместо да помаха с ръка, й подари едно красиво лице – това на майка й, което се усмихваше към Надя от рисунката върху листа от обикновен бележник.

Какво щеше да прави след Тома?

Къде?

Човек не е роден да се разделя с Тома, но след като цял живот някой си е заминавал пред очите му (тук Надя имаше предвид собствения си поглед), човек свиква, че единственият изход за ранните череши е един – затворената врата на таванчето. Тома не й беше оставил нищо свое – нито рисунка, нито предмет и така беше по-добре. Предметът напомня за човека, както белегът от онази година, когато си паднал по стълбите, кракът е изкълчен или счупен, а майка ти и баща ти се карат кой да те заведе в спешния кабинет. Стъпалото боли. От затворената врата също боли, но човек е свикнал.

Не.

Човек не се ражда, за да свиква с такива неща.

Лъжата заличава лъжеца. Щеше й се Тома да я бе излъгал, за да заличи себе си от мислите й. Но той й го каза направо – тогава какво?

Нека запомни хубавото. Най-ранните череши, вечерите, когато отново бе сменил професията си и идваше при нея – като настройчик, продавач, търговец от фирма за бяла техника. И с него, не всякога, разбира се - само понякога - идваше пролетта или заваляваше хубав дъжд. Човек трябва да запомни доброто. Мислите порастват с добротата. Тя е толкова малко и се случва рядко. Затова тя ще поглежда към рисунката с усмихнатото лице, което й беше подарил приятелят на майка й.
Не каза нищо на майка си за рождения ден на Тома. Баща й не позвъни на десетото число от месеца.

Надя се обади на счетоводителя.

- М-м-мисли си с добро з-з-за Тома – каза й той по телефона. – След това започна да заеква още по-зле. Дали й измърмори „Мислиш ли добро за някого, той ще се върне“ или „Намери си някой друг“ – нямаше никакво значение. Надя със сигурност схвана няколко думи – човекът не можеше да живее без майка й.

Нямаше го баща й да заяви: – „Оправяй се. Не си малка“. Нямаше я майка й да напомни: – „Не мога да храня чуждо гърло у дома. Казах ти в самото начало.“

Надя реши да следва най-простия съвет „Мисли добро за Тома“, защото заедно със счетоводителя в гарсониерата им за пръв път влезе пролетта. Тогава Надя имаше време да се зарадва на дъжда. В гарсониерата им беше тихо като в картина на някое дете от детската градина.

След месец – кой пък е броил дните, за да знае месец ли е изтекъл, или повече - един човек се изкачи до таванчето над вход В, блок 36. Носеше череши в найлонов плик. Сигурно ги беше купил от Женския пазар.

- Надя! – извика човекът.

Никой не се обади. Мъжът не се отказа. Извади ключ, отключи вратата на таванчето и влезе. Нямаше никого. Помещението, тъмно и тясно, беше натъпкано с кашони – листа от бял картон, кутии с водни бои, няколко книги. На пода лежеше рисунка с молив – върху съвсем обикновен лист от бележник. Лице на жена. Не особено млада.

- Надя! – извика мъжът.

- Не съм срещнала никого – прозвуча глас от стълбищната площадка. – Мислех с добро за тебе. Затова вярвах, че ще се върнеш.

На площадката беше тихо и доста хладно. Юни месец има нестабилен характер – ту вали, ту вятърът те изоставя насред път и жегата разтапя асфалта зад гърба му.

- Да, наистина дойдох – усмихна се Тома. – Донесох ти череши – от най-ранните.

Юни месец има труден характер, непредсказуем. По начало не е отмъстителен. И не се обръща назад.

- Чаках те да дойдеш, за да ми върнеш ключа от тавана – Беше ясно, че гласът от стълбищната площадка не обича ранните череши.

- Надя!

- Дадох тавана под наем на човек, който не може да живее без майка ми – добави момичето.

Навън в ранния следобед на 11 юни изведнъж заваля.

Какво друго да очаква човек от непостоянното юнско небе.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови