Направо: разказ с продължение от Здравка Евтимова

Последна промяна на 07 юли 2019 в 07:32 5588 0

Снимка Сергей Антонов / OFFNews

Здравка Евтимова

- Слушай Елена, винаги съм била максимално честна и открита с тебе. Ти си ми единствената сватя, а Сияна е единственото ми дете, блестяща дъщеря – жената, която приказваше, бе стройна, с бяло лице, като сандвич с извара под рехавата, толкова безупречна черна коса, че ставаше ясно – жената се беше боядисала непосредствено преди посещението си тук.

- Мариета, един болен от задух човек очаква да му приготвя извлек от 11 билки. Моля те, ако желаеш да получиш нещо, кажи го, а аз ще помисля дали да ти го дам.

Беше точно 11.15 часа. Госпожата с грижливо боядисаната коса беше винаги точна, беше се обадила, че ще пристигне в 11.15 и посещението й ще отнеме точно десет минути.

- Защо подозираш, че винаги ще искам нещо – усмихна се жената, но гласът й се наежи и въобще не тръгна подир усмивката. – Може пък да съм дошла да ти дам нещо – високата върлина впери поглед в една купчина изсушени треволяци. Пръстите й започнаха да прелитат толкова бързо от лист на лист – като скакалци, като змийчета, които забиват отровния си зъб в някого, а лицето й, мургаво, гладко, не трепваше, сякаш образът принадлежеше на един човек, а ръцете на съвсем друг.

- Знаеш, че между сина ти и дъщеря ми нещата не вървят – гласът на гостенката направи малка обиколка – не изкрещя веднага, просто продължи да настръхва. Под думите се долавяше някакво свистене, а светлокафявите очи на дамата от извара също свистяха за разлика от усмихнатото лице – то се усмихваше, защото жената сигурно беше чела, че усмивката удължава живота и снижава кръвното налягане. Ако това беше истина, сигурно кръвното й налагане се бе изравнило с нулата. – Ето, Елена, моята дъщеря иска да ти предам важна информация – гостенката се огледа. – Можеше поне от благоприличие да ме почерпиш кафе.

- Не съм се прочула с благоприличие, Мариета. Но дори и да бях, не бих ти приложила нищо. Даже се чудя как така дойде при мене. Когато Сияна се премести при Риж Димитър, ти ми каза, че причината за това съм аз. Със сигурност съм аз, не оспорвам –пръстите й продължаваха да бягат по листата, мачкаха ги, стриваха ги на прах, без да вдигат шум. – Мариета, ако наистина дъщеря ти Сияна е изпратила нещо за мене, дай ми го, защото ще излизам.

Без да приказва, без да сложи точка на усмивката, която превръщаше лицето й в сияеща електрическа крушка, гостенката извади нещо от чантата си – оказа се чифт пухкави розови чорапи.

- Сияна каза, че ще се сетиш защо ти ги изпраща – усмивката така набъбна, че не можеше да се побере върху устата и бузите, прехвърли в светлокафявите очи апетитно опечени фъстъци, разпукващи се от удоволствие. – Всъщност, Елена, ще ти припомня. Обещала си й да ги целунеш.

Това кафяво лице не помръдна, не се опна, нито се огъна, сякаш беше издялано от кост на вол.

- Хубаво – отговори Елена. – Дай ми ги, благодаря.

- Дъщеря ми ми даде сто и двайсет лева – ако преценя, да ти ги оставя – каза жената с изрядната черна коса. – Ако преценя, че с детето нямате нужда – да отскоча до магазин „Хармония” и да си купя червено яке, сигурно си го забелязала на витрината, много е сладко. Като гледам – ровиш оня бъркоч на човека със задуха – сигурно доста задух мъчи народа от нашия край - и си правя заключението: Елена е добре, няма нужда да й давам парите. Я по-добре да си купя онова червено яке.

- Я по-добре си го купи – каза високата тънка жена. – Аз мислех да излизам, Мариета. Благодаря за чорапите. Преди да си тръгнеш – Дамяна се развива добре. Оправи се вече от грипа.

Бялото лице се усмихна още по-широко, което ще рече, че и носът, и зъбите засияха с особен блясък.

- Всъщност Елена, дъщеря ми каза, че тук имало една нейна вещ... мисълта ми беше... Тя има желание да й я върнеш, ако може. Знаеш, Сияна е заета, ще я снимат по телевизията.

Елена сигурно беше начупила и стрила билките не на прах, а на атоми, но това бе очевидно само за нея. Тя внимателно отвори един дълъг тъмносин буркан, загреба лъжичка от някаква тиня и започна отново да бърка.

- Това изглежда гадно – отбеляза гостенката. – Разбирам, че бързаш. Не ме почерпи с кафе, малко разочароващо – белите й зъби продължиха да се усмихват, защото сигурно само това умееха, освен да дъвчат. То и усмивката беше такава – сдъвкана.

- Та на въпроса, Елена, виждам, че си делова жена... Ти си подарила на дъщеря ми един пръстен, с лика на някаква светица, направен от злато. Когато Сияна се омъжи за сина ти, си й подарила този пръстен. Казала си, че лично ти си го получила от свекърва си, старата Райничка.... – Елена нищо не каза, спускаше листата един след друг в тъмната каша, притискаше ги и лека-полека ръсеше кафена прах. В стаята замириса на канела.

- Та да не ти губя повече времето, Елена. Дай ми тоя пръстен, дъщеря ми си го иска.

Високата жена се изправи, очите й черни като оная каша, която смесваше със стритите на атоми листа, не се откъсваха от бялото пухкаво лице на гостенката. Все така втренчена в грижливо изписаните вежди, тя похлупи топката, която бе омесила, в една дървена гаванка, после изплакна ръце на чешмата, отиде до вратата, отвори я и полека излезе от стаята. Виждаше се как бавно, с отмерени движения, облича палтото, което й стигаше почти до глезените, след това мина по пътеката през двора, отвори портата и излезе на улицата.

Жената с изрядно боядисаната коса се огледа, надникна в дървената гаванка, наведе се, помириса я, стана – внимателно огледа чашите в бюфета, отвори шкафа под мивката – и там проучи внимателно всичко, отвори чекмеджето на масата – преброи приборите – пет лъжици, пет вилици, един голям нож – за пържоли сигурно; и нито една салфетка. Тази липса й говореше повече от пет тома. Такава простотия. Масата беше застлана с мушама с избелели рози. От просто по-просто. Зъбите й се усмихнаха. Онази, дългата, няма да ми излиза с този номер. Колко е елементарна. Колко е предвидима.

Госпожата с изрядната черна коса и бялото лице се беше подготвила. Беше й известно – дърво не се сече с един удар. Бе дошла подготвена. Бръкна в джоба си – беше написала с четливи печатни букви: МИЛА ЕЛЕНА, УТРЕ ПАК ЩЕ МИНА ЗА ПРЪСТЕНА. С ОБИЧ -ТВОЯ СВАТЯ МАРИЕТА.

На улицата я чакаше малко момиче в дълго зелено палто.

- Дамяна, облякла си се като просякиня – отсече бялото лице на жената. – Срамно, че си ми внучка.

Зелено палто на детето замръзна. По едно време дойде на себе си.

- Ако от мене беше поискала пръстена на мама, щях да ти дам чай – каза бавно момичето. – Ръката ти щеше да започне да трепери. А когато после гноясат ноктите, много боли .

-------------- ------------ ----------------

Над старата църква „Свети Никола” започваше тънка пътека, която потъваше направо в гората от борове. Някой беше сякъл на това място, боровете бяха оредели като зъби на стара баба и между тях бяха избили драки, шипки, глог. Такъв шубрак бе подкарал, че двете хлапета не можеха да се проврат сред драките. Затова останаха в самия край на гората, където борчета размахваха тънки като опашка на коте връхчета. Бяха много малки и никого не би му хрумнало да сече.

- Ей това съм събрал за тебе, Даме Дамянке – каза момчето. На главата му пак лъщеше тая глупава шарена шапка, защото беше още студено и може би всеки момент щеше да завали. Момчето бръкна в джоба на панталоните си – нови дънки, макар и купени от "Втори шанс" – там продаваха чисто нови стоки и то само за лев и петдесет. Стига да си отваряш очите, а Васко си ги беше отварял толкова широко, че още го боляха.

След седем дена пеене и то не къде да е, а на моста над Струма в Перник, бе спестил пари. Хващаш рано влака в Радомир и в осем клякаш на моста. В центъра още няма кьорав човек, на кого да свири? Само чака да тръгнат чиновничките в кметството – лъснал се в новите панталони, шарената шапка е свалил, защото в Перник като видят нещо хубаво, завиждат и въобще не го приближават.

Беше го подстригала голямата му сестра, малката намери триста кусури и тя го стрига, после братовчедка му го додяла и така, с големия акордеон, бе готов. Той сам го залепи след като Сияна, майката на Даме Дамянка, го проби. Ако беше казал на майка си... майка му щеше да ходи да я оскубе, а после Рижия щеше да им запали къщата. Васко си купи лепило „Минутка“ и акордеонът стана по-здрав отколкото нов, само дето почна да бучи.

Когато нямаше дъжд, Васко веднага подхващаше свирня, щом наблизо минеше някоя чиновничка – познаваше коя е чиновничка по хубавото палто. Гледаше телевизия и коя песен от телевизора му харесаше – направо върху моста над Струма я изливаше. На ден по пет лева да паднеха, добре. Носеше си храна в найлонов плик, във влака се свиваше, добре, че бе мършав, та кондукторът го вземаше за по-малък от шестте му години. Момчето забогатя, но един път така му се прияде, че си купи пет кебапчета от скара-бирата и докато се усети, излапа всичките. От съкровището му останаха четири лева.

- Тия са за тебе, Даме Дамянке. Да си купиш нещо от мене за рождения ти ден.

- Васко, ама рожденият ми ден мина отдавна – подсети го девойчето, и то облечено във "Втори шанс". В Радомир който метнеше на гърба нещо различно от Втория, веднага ставаше съмнителен и му личеше . – Много са ти хубави дънките – похвали го тя.

- Остави дънките. Нали си имала рожден ден, какво като е минал.

- Тогава ти ми даде едно пръстенче.

- Да, ама мъкнах старо желязо и пръстенчето беше от Втория за седемдесет стотинки.

Аз много го харесвам, искаше да каже хлапето, но как да каже, като баба й го намери.

- Каква е тая грозотия? Някой го е изхвърлил. Не взимай на хората отпадъка – баба й грабна пръстена от Васко и го изхвърли на боклука. После обаче Дамяна рови в боклука – кучето Гашо й е свидетел – два часа дълба. Не намери пръстенчето, баба й я засече, че пресява контейнера и то навън, пред хората, та цялата улица да я наблюдава и да се подиграва.

- Искам си пръстенчето – изплака Дамяна. – Васко ми го даде за рождения ден.

- Той го е откраднал – отсече баба й и понеже Дамяна беше ровила в контейнера за боклук и всичките комшийки видяха , я наказа да си легне без вечеря и без да гледа детските три поредни дни. Беше тъжен рожден ден.

- Не съм го откраднал, заклевам се – покрай телевизията Васко беше научил много интересни думи. – Аз свирих в Перник и чиновничките ми напълниха кутията с пари.

- Добре – каза момичето. - Дай да ходим до магазина.

В тоя момент момчето с шарената шапка тотално– така казваха всички в телевизора – се сети, че не трябва да го виждат с Даме Дамянка. Затова децата тръгнаха поотделно към вратата на "Втория шанс" – най-хубавото нещо в квартал Старо село. Той беше дал най-голямото щастие на хората тук, този тъмен като бутилка бира магазин. Тук всеки си намирише по нещо – почти ново, направо необличано – за лев, най-много лев и петдесет, после крачиш по улицата светъл и красив. До пътеката, която тихо като котка се спускаше към църквата „Свети Никола”, хлапетата се хванаха за ръка и изведнъж като бесни – те си бяха бесни и глупави – затичаха по тая тънка и хитра пътека между драките и шипките. Много жалко, че пътеката се отказа да върви с тях и изчезна.

Стигнаха до изтърбушеното от дупки пътче, после до важния надут път с павета, където ако не внимаваш, ще се проснеш с носа напред върху гранита. Тъкмо този гранит водеше до "Втория шанс', най-красивото, най-щедрото и най-голямо нещо в Старо село.

Момичето с дългото зелено палто - но не зелено като младия грах, който знае само да се пъчи; не зелено киселеца, който ти дава витамини и заради него не можеш да спиш следобед, а баба ти казва да спиш, защото оставаш без вечеря - а кротко зелено и малко тъжно, че е толкова дълго и широко това палто, та детето плува като шаран в него – хлапето, изгубено в това палто за шарани, стисна четирите лева в ръка. Така здраво ги стисна, че парите си изпотиха и се огънаха като ластичета за коса.

- Ела – каза момичето и се усмихна. Момчето с шарената шапка също се усмихна и забрави накъде да върви.

- Какво, Даме Дамянке?

- Ела, Васко – той дойде.

Дребосъчката с голямото палто, по-дълго от река Струма и от гората с отсечените борове, откачи едно дънково сако – много мъжко сако за малко слабо момче с шарена шапка на главата. – Я облечи това, Васе.

- Защо ?

- Облечи го.

Колко хубаво и прелестно стоеше това мъжко сако на слабото като клечка за зъби момче! Не момче, а Балкан, с хубавите, съвсем като нови дънки и това дънково сако. Направо грее!

- Ти си най-хубавото дете, което съм виждала, Васко – каза дребната.

- Да, бе. Я виж как ме остригаха като овца.

- Не е вярно.

- Колко струва тази дрешка? – попита Дамяна баба Сара, която продаваше във "Втори шанс" още откакто реката течеше край Старо село.

- Четири и осемдесет – каза баба Сара. – но е страхотно. Почти като ново.

Тогава хлапе и зелени ръкави почнаха заедно да ровят– в единия джоб намериха 4 стотинки, в другия 20. Във вътрешния джоб бяха потънали петдесет, и в джоба на блузата си момичето намери още две.

- Бабо Сарче, дай ми това сако. Купувам го.

- Какво! - викна хлапето с шарената шапка толкова силно, че шапката се изтърси като бомба на земята.

– Бабо Сарче, с четири стотинки не стигат, утре ще ти ги донеса – каза Дамяна. – Не го пакетирай, той ще си ходи с него.

Баба Сара, стара като реката, а може би още по-стара, каза: - Със здраве да го носиш, Васко.

-Това му е подарък за моя рожден ден – каза момичето с най-дългото и най-кротко зелено палто в Старо село, което не беше никакво село, а квартал.

- Даме Дамянке, ти си луда – избърбори Васко, но тя – тази глупачка с дълга като вятър коса – сложи ръка на устатата му и много здраво натисна. Да не вярваш - откъде има сила това хлапе. – Това е най-хубавият подарък за рождения ми ден, Васко.

А навън пролетта като котарак съвсем тихо и хитро се вмъкна в магазина и стана толкова светло, че дори баба Сара, най-старата в Старо село, се усмихна. Подмлади се със сто години. Направо!

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !