Зрънца леща: разказ с продължение от Здравка Евтимова

Последна промяна на 09 юни 2019 в 10:05 4032 0

Тя играеше на хорото, на опашката. Лещено зърно, това беше дъщеря ми, с най-евтините панталони, най-евтините ботуши. Добре че е взело тия дълбоки очи от баща си, тия тънки кости и лицето му, бяло, дребно, нежно – когато не е до мене, понякога мисля, че никога не я е имало, но като я видя, се натъжавам. Това красиво лице – измъкнала е хубостта от гените на дядо си, Красивия - този слабохарактерен като краве масло тип. Мисля, че нещо в мозъка му не е наред. Толкова години крачи край до Лудото Ленче, слуша я както овцата слуша овчаря. Вода ѝ носи да пие. Ако не беше толкова глупав, щеше да ме разчуства. Можеше и сълза да пророня.

Няма умни хора, просто глупавите наоколо са толкова много, че ако знаеш корен квадратен от 16 колко е, ще те провъзгласят за Галилео Галилей. Затова в Радомирско е пълно с гении, настъпват се един друг, плюят си в очите, крадат де що заварят по къщите, задигат кофите за боклук. Ако се замотаеш мъничко, ключа от колата ти задигат, чантата от рамото ти отрязват тези гении несравними.

На кого оставям детето си? На малоумната Елена. Казват, малката се учела от дъртата да бърка разни мехлеми и отрови. Дребната спасила, разправят, трима хайдуци, иначе щели да ослепеят. Рижия набутал в джобчето на щерка ми повече зелени евра, отколкото баба ѝ, старата тения, е спечелила за десет години. Даже шушукат, че хлапето само завъртало бъркочи, понеже било толкоз хубаво – като баща ѝ, а не крива грозотия като мене. Затова бездетни ходели да я гледат, молили я да им забърка някакъв илач – сок или каша, какъв сок, нали отразяха всички храсталаци в двора на ръждивата ми свекърва, билкарката?

Дребното забърквало, бездетните магарици я гледали, гледали я, галели я по косатата и после зачевали. Зачевали дръжки от карамфили. Като видя дъщеря си, право да кажа, ми се прищява да я разтърся, да я плесна дори. Винаги сама ходи, оная лудата я навлякла в дълго яке, омотала я с шал – сигурно са го свалили от умряла бабичка, преди да го продадат във Втория шанс – аз го наричам „Втория трап“ и като си помисля за тоя град, виждам Втория трап, сякаш по средата на мозъка ми някой го е издълбал – виждам как хората се бутат - кой първи ще докопа вмирисаната пола за лев и петдесет... Моята дъщеря – на краката ѝ обувки от „Втория трап“, панталоните – розови от едната страна, от другата лилави, и те оттам – направо вият, невъзможно е да бъдат по-грозни, якето, фланелката, чорапогащника, само бикините, потника и дебелата фанела, дето реже повече от трион, не са извадени от тая дупка. Как няма да се разхожда детето само като отровена котка...

Гледам онова циганче, палячото – и то от глава до пети от Трапа се нагласило. Такава шапка само ненормален може да сложи; акордеонът - по-голям от него, обувките – с два номера нагоре. Като заскърца с калпавия акордеон... Седнал на пейката под черницата срещу къщата на Лудата билкарка – откъде накъде на лудата, тази къща е на Дамян, красавеца безмозъчен. Виж го ти - под черницата седнало вандалчето, не мирясва, раздипля акордеона и зее. Мучи, нито дума, нито мелодия следи, от време на време току извика: - „Даме Дамянке“. Няколко пъти го наблюдавам виси под гъстата черница и все тая лудост ръмжи, Даме Дамянке, та Даме Дамянке. Един ден не издържах.

- Слушай какво, не ме интересува кой си – казах. - Не ме интересува колко братовчеди имаш и какви бандити са дядо ти и баща ти – то ме гледа нагло зад акордеона. – Какво гледаш? Ако още веднъж те видя тука да седиш и да виеш като линейка, с полиция ще те арестувам. Разбра ли ме. Ако още един път кажеш името на щерка ми Дамяна, не с мене и не с полицията, а с Риж Димитър ще се разправяш.

- Дамянка не ти е дъщеря вече – озъби се дивачето зад акордеона. – Ти я заряза.

- Сега ще видиш как я зарязах – казах, грабнах отвратителната му шапка, метнах я в близкия гьол и я настъпих. После се сетих, че има и по-добър начин да съсипеш един празноглав главорез, увит в дрипи от Втория трап. – Чакай малко - казах му мило, за да не го уплаша. Отворих чантата и веднага я намерих – пилата си за нокти. Зная всичко - къде се намира и как да се добера до него по най-бързия начин.

Пилата се заби в акордеона и нещо бързо и тънко изфуча. Онзи ме изгледа така, сякаш му бях извадила черния дроб и го печах на скара под носа му. Видях, че в очите му лъснаха сълзи. Като мухоморки поникнаха в черните му като калта очи тия сълзи. Рекох:

- Я да видим сега как аз зарязах Дамянка.

- Гадна си – каза наглият хлапак. За миг помислих, че може да ме удари. Само да беше посмял!

Когато съм в Радомирско, не мърдам без спрей срещу кучета и без онзи уред „Спокойствие” – миниатюрна електрическа шок палка – струва повече от златния ми пръстен с опал. И бижуто, и „Спокойствието” ми ги подари Рижия супермен. Мога само да съжалявам, цигането не посегна да ме удари. Извадих си айфона, разбира се най-последен модел, светкавично набрах Рижия и казах:

- Едно момче от малцинствата ме напада, любов моя – говорех много високо и ясно. – Побързай, че може да ме пребие – гледах как капят сълзите на сополанкото – като следи от гол охлюв по бузите му, валят върху мръсния акордеон. Затворих внимателно телефона, уредът сигурно беше по-скъп от съборетината – някаква мизерна къща пред мене - и скръцнах на младия хубавец. – Ако още един път те чуя да произнасяш – ти си тъп и не знаеш какво означава „произнасяш” – ако още един път кажеш името на дъщеря ми Дамяна, ще бъдеш разрязан на четири парчета, които ще бъдат хвърлени на бездомните кучета. Разбра ли ме?

- Ти си гадна – повтори наглецът, но когато джипът на Рижия, „Ландроувър“, голям колкото съборетината заедно с прилежащия към нея хамбар изръмжа и закова току до черницата, аз наредих на малкия досадник:

- Лягай на земята.

Той обаче остана да стърчи, тънък като бастун с грамадния акордеон - стои и ме гледа с размазано в сълзи и сополи лице.

- Казаха ти да легнеш, боклук – извика Рижия и разбрах – в живота си съм имала нужда от такъв човек. Силен и мощен. Мъж, който може да ме защити от такива противни насекоми.

Хлапакът не легна. Дигна глава, тя стърчеше като зелка, зле подстригана, сигурно сестрите му или майка му, която се препитаваше да продава любовни елексири и да прави талисмани за любов го бе окълцала с ножицата, която сигурно са стрижели магаретата. Риж Димитър не е по убеждаването, зашлеви един на наглата малка пасмина и когато акордеон и нагла пасмита се забиха в гьола, където бях хвърлила лъчистата шапка на простачето, последва ритник. Наглото малко бунище изохка но не особено, защото колкото е голям и мощен, толкова умее да преценява рижия – по охкането знае дали е строшил кост.

- Ставай – каза той. – Ставай, щото ще ти резна вратлето.

Хлапакът се надигна – бавно, както се надига къртичина от земята, докато отдолу работи малката сляпа къртица.

- Ако още веднъж кажеш нещо на тая жена, ще те залея с бензин. Ей така – за моя голяма изненада, рижия ме изненадва и често това е приятно. Той изсипа нещо, което лично на мене не миришеше на бензин, но знае ли човек – изля то върху грозно подстриганата глава на наглото хлапе и извади запалка. – Ако още един път я дразниш, ако още един път те видя да клечиш тука под това дърво, ще те запаля – разбра ли ме. Питах те разбра ли ме.

Онова малкото дърво мълчеше като истукано.

- Разбра ли ме – и рижия щракна запалката-. За миг се уплаших че онова отпадъче ще изгори пред очите ми и ще си имам неприятности.

- Разбрах те - смотолеви отпадъчето. От очите му, черни като гьола, от който се беше надигнал, капеха сълзи. Беше се намотал с тиня по бузите, по челото, по окълцаната коса.

- Така ми харесваш – каза рижия. – Много си модерен така – и го ритна, отпадъчето се строполи върху акордеона си, но после стана. Мислех, че ще побегне, но то не се бе изцерило от наглостта. Стана, цялото в кал с акордеон отзад напред и тръгна бавно, бавно, бавно, главата навирена, гнусната шарена шапка в гьола. Рижия също има очи за такива навилени глави. Тепда досадника по тила, да се научи къде зимуват раците и наглите.

После изтича при мене. Този човек е удивително гъвкав, много е силен, в прекрасна кондиция. Грабна ме като че бях честитка за Свети Валентин. С един скок ме занесе в Ландроаувъра. Разбира се, че правихме любов. Разчита се, че правихме любов пред къщата на Лудата Елена.

- Рижко, дай колата малко напред, под прозореца на онази, сещаш се коя нали.

Това обожавам у Рижко, че винаги откликва на идеите ми. Доразвива ги, впрегва ги, както казват хора, които девали живеят в тази дупка в географията.

- Да взема ли да звънна на дъртата вещица – попита Рижия и ми смигна. Той има прекрасни сини очи. Всичките ми мъже имат прекрасни сини очи. Ако нямат прекрасни сини очи, нямат абсолютно никакъв шанс. Разбира се, че го целунах и разбира се – беше ми особено приятно. Чух гласа му – рижката имаше малко писклив, дерещ глас, което също е възбуждащо:

- Елено, покажи се на портата. Требваш ми. Ти излез, да. Важно е. – каза рижият. Всички думи изрече високо и много ясно, пискливият му глас издълба дупки в асфалта, както се изразяват в този мизерен край – направо „кърти мивки”.

И ние с рижия изкъртихме мивките. Оная лудата излезе. В палтото от Втората дупка, все едно пилон със знамето на общината да облече палто. И точно когато дългата се показа на портата, любовта се разля при мен и с рижия съзнателно оставихме вратата на Ландроувъра отворена. Нека лудата гледа и да се учи. Имах много да ѝ връщам. Не чорапите ми трябва да целува. Нека гледа.

Тя бе дърво, перде. Ръжда тече във вените на тая костенурка, не кръв. Гледаше ни, като че слушаше блудкавите вечерни новини на местната кабеларка.

- Риж Димитре, за какво ти трябвам?

Любовта на рижия се превърна в картофено пюре.

- Сияно, Христо замина за Испания – каза ми тя. Гласът ѝ прозвуча особено. Като че купчина пясък затрупа мъртвец. Такъв глас – като пясъка върху трупа.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !