Какво да ти купя, Сияна: разказ с продължение от Здравка Евтимова

Последна промяна на 22 юни 2019 в 09:05 6560 1

Пиша ти писмо, мила. Но нямам хартия. Нямам химикал, нито молив. Пиша го наум. Не зная дали си гладна сега, Сияна. Отбий се до детето. Малката ме беше помолила да ѝ купя водни бои и блок за рисуване. Не ѝ купих. Тръгнах прибързано. Моля те, купи ѝ ти и ѝ ги занеси.

Писмата си пишеше насън, докато копаеше – трябваше да издълбаят изкопи, да полагат тръби и беше много влажно. Не плащаха редовно и той с последните пари замина в Брюксел. Имаше един приятел Бериша, албанец. И албанецът не плащаше редовно, но поне го прибра в гаража си, после го изхвърли от гаража, но в сърцето си Бериша беше добро момче и каза:

- Ела, брате. На тавана ще живееш, само двеста евро ще даваш, има ток, и тоалетна има. Пробвай там да се миеш.

Бериша беше много свестен човек, даде му стар матрак. И стари одеяла му даде, и старите си ризи му даде. Бяха големи и широки ризите, понеже Христо отслабна. Отиваше в кафене „Небе” в Евер. Там поне беше топло и се сгряваше. Кафето беше евтино и хубаво. Христо поправяше я кафе машината, я строшен стол, я метеше или омазваше стена. Тапети лепеше, дори понякога гледаше внучето на Бериша, затова го пояха с хладък чай, понякога Бериша му даваше и четири-пет пакетчета захар.

Христо закусваше и обядваше хляб със захар, но дори когато преглъщаше хляб със захар, ѝ пишеше писмото – за което нямаше нито хартия, нито ръце – защото все влачеше нещо за гаража на Бериша. В Брюксел постоянно ръмеше, но дъждът не пречеше - беше тих, дори и да духаше вятър. Брюкселският дъжд беше мъгла, която вали и не иска да ти навреди.

Сияна, още като те видях, разбрах, че трябва да те спася.

… Разбирах, че иска да се измъкне. Само за печалба ли живее човек, попитах я. Печалба е, когато си щастлив. Когато в очите на човека, без когото ти е все едно дали ще дойде утре, или вчера, дали годината е отминала и не се задава нова – какво значение има годината, ако добрите очи ти дават стъпки? Можеш да вървиш. Можеш да дишаш, имаш посока – видиш, че си струва да се върнеш някъде. Сигурно учените са го обяснили – сложна химическа реакция, рецепторите на тъгата се задействат и ти става зле без някого. 

Аз исках да превърна твоите рецептори на тъгата в рецептори на радостта. Разказах ти приказката, която всички радомирци от малки научават – разказах я и на нашата дъщеря Дамянка. Ако изпиеш сълзите на някого, значи той е твоят човек, намерил си го за себе си за цял живот. Сигурно в тая приказка има нещо объркано. Тя е много стара и някои казват, че е изтъняла от преразказване, но аз цял живот съм живял в Старо село – най-затънтеният квартал на Радомир и откъде да науча други приказки? Ти знаеше приказката по друг начин. Не сълзите, парите на някого изпий и ставаш негово другарче.

А аз не мога без Сияна – момичето, което се бе скарало с майка си. Парите, парите, учеше те майка ти. Те са къща, те са семейство, те са дете, те са кола, те са положение. Ако нямаш портфейл, нямаш име. Това е то. Но ти повярва на мене.

Аз исках да те спася от парите.

В Радомир вярваме, че като те срещне усмивка в очите на човек – ама истинска, защото си изпил сълзите, тъжните, лошите и тежките - ти си оставил слънцето в очите на човека, ти си накарал прозорците на къщата му да се радват. Ти накара къщата ми да се усмихва, Сияна.

Като отиде при Рижия, вече не беше онова момиче, не беше онова... Сигурно си била още по-красива, но не това момиче. Усмихваше се на джипа и нищо от тебе не беше останало за мен. Стоях пред къщата му. Виждах как се целувахте. Но не момичето, което обичах, го целуваше. Не момичето, което беше направило небето мое. Не момичето, което роди моята дъщеря и я научи – още докато беше съвсем дребно дете да казва „Мила родино, ти си земен рай.” Дамянка не знаеше какво е родина и рай. Много плоско, каза майка ти. Днес човек не трябва да се учи на такива неща. Но за мене родината е нашата улица – цялата в лед през зимата, после в кал, после в прах – ъгъла, на който те срещнах.

Ти беше в единайсети клас, с най-хубавата кестенява коса, като залез беше косата ти и ти плачеше. Аз ти казах някаква глупост, най-голямата глупост ти издрънках. Не помня каква беше тя. Ти каза:

- Каква глупост! – но се засмя. От този ден аз обичам тази хубава глупост, което изсушава сълзите и ги превръща в усмивка на устните. Нямах пари, никакви, до заплата оставаха осем дни и се връщах у нас – мама беше направила боб за обяд, а аз събирах да си купя нова кола на старо.

Исках да отида в Гърция. От малък баща ми приказваше все за Гърция и си мислех, че там небето е от шоколад, че ако отида там, все някъде ще видя Зевс и Атина Палада. Дотам бях полудял, че се зарекох – ако някога имам дъщеря, ще я кръстя Атина. Не кръстихме нашето момиче Атина, знаеш... Още искам да отида в Гърция, дано я срещна някъде – на някой паркинг, в облаците, на магистралата - Атина Палада мъдрата. Както и да е, нямах пари да те поканя на кафе и като най-големия глупак си признах.

- Нямам пари, момиче – изтърсих. Какъв глупак! – Чакай ме десет минути, ще взема назаем и ще дойде да те заведа на кафе.

Ти не ме дочака, тичах до нас, до мама – какъв глупак съм бил. Признах, че съм си харесал едно момиче и искам да ѝ купя кафе. Мама нищо не каза, ни „да“, ни „не“, но извади десет лева.

- Ще ми ги върнеш, като можеш – каза.

Върнах се, тебе те нямаше на пейката, където трябваше да ме чакаш - а аз стисках десетте лева като най-големия мухльо. Седнах на пейката и ми се искаше да си откъсна главата. Обърнах се да се върна у дома и както си вървя, едно момиче – още по-хубаво от разплаканото, усмихнато от мен чак до ЖП гара Перник, ме тупна по рамото. Ти. Не зная какво повече ми хареса, намръщеното ти лице или усмивката.

- Викам си - я да видя какво ще направи тоя глупчо – каза ми ти, Сияна. - Бях решила да те зарежа. Мъж като бор брои стотинки. Сини очи, гъста брада, пък пари няма. За какво ми е такъв, сигурно е ходил да проси на майка си...

- Аз ще ѝ ги върна – прекъснах те аз.

- Само да знаеш на какво приличаше – на мушкато, дето някой е забравил да полива два месеца и то е изсъхнало. Ей на това приличаше и като беше навел тая глава – ако можеше, в обувките си щеше да я обуеш.

- Ами харесах те – казах тъпо аз, но това си беше истината.

И до днеска не ме бива да въртя и суча. Като не знаеш какво да кажеш, мълчи – повтаряше бащи ми, а той е свестен човек. Никога не се е бил и никога не са го били – това не се е случвало на никого, освен на него, в Радомир. И си викам, край, загубих я.

Тогава те целунах, ей така, както си стоеше до мене. Оная усмивка от мене до гарата - цялата ти усмивка попадна на устните ми. Разбрах – аз имам очи за това, не за лицето, очи в мислите си имам за щастието. В това момиче е щастието – видях го в тебе. Купих ти кафе. Беше лошо, рядко – знаеш в „Соларис“ какво продават, откакто го владее Риж Димитър. Нямаше къде да те заведа, нямаме вила да те поканя там, не бях събрал пари за кола да те закарам някъде. Добре че беше толкова горещо в началото на юни – ще речеш, че е началото на август.

- Няма къде да те заведа – изтърсих. Колко съм тъп, човек като не знае какво да каже, барем да си затвори устата, но аз не научих това нещо. – Нямам кола да те заведа някъ… - и докато казвах „някъде“, целувката ти изпи думата, и страховете ми изпи, и нещастието, че още нищо не съм събрал. Поправихме сайванта, купих тухли и керемиди за покрива, поправихме банцига на баща ми, после купихме хладилник, защото старият съвсем отказа и закъса. Затова нямах кола.

- Имаш много хубаво лице – каза ти. – Сини очи. Тъжни. Я се засмей, забрави за малко стария хладилник и банцига на баща ти. – Ела – хвана ме за ръката и отидохме зад културния дом.

Там сред бъзовете и дивите круши имаше една пейка. Никога не бях ходил там. С баща ми оряхме нивите на кооперацията, жънехме, през другото време ходех по строежите в София, исках да уча нещо по двигателите, за да оправям комбайна и трактора, знаеш. Тогава ти каза:

– Толкова отдавна чакам да ме заговориш. Ти не ме виждаш. Много глупаво момче си, Христо – знам че си Христо. – целуваше ме по челото, по очите, по носа, по брадата и аз разбрах – правилно са видели очите ми – ти си щастието. Мислите ми те виждат така, Сияна. Ти си радостта. Това момиче, което плачеше на улицата, толкова прашна, сякаш не беше май, а август. Не ми беше тъжно, когато отиде при Рижия, защото това не беше моето момиче. Не моето разплакано момиче с най-светлите кафяви очи, очи като залез, очи като есен, която никога няма да си отиде от мене. Рижия беше взел друга жена, не тебе, и аз не се интересувах от тая друга жена с много злато по пръстите и грим. Стоях до къщата на Рижия, за да зърна моето момиче, което ме целуна на оная изтърбушена пейка сред шипките и дивите круши. Тогава любовта се случи за пръв път в живота ми и тогава ти отново се разплака.

- Защо – попитах те аз.

- Защото съм щастлива... Никой не е бил толкова добър с мене.

- Глупаво момиче - казах. - Глупаво мило момиче – тогава изпих сълзите ти, една след друга, солени и леки като пръсти, които лекуват най-страшната болест, самотата. Разказах ти оная бабина приказва, любимата на Радомир – за сълзите и другарчето. Ти каза:

- Аз нямам в мислите си очи, Христо. Аз имам в пръстите си очи. Те виждат, че по-добър човек от тебе няма да срещна.

Какво глупаво нещо ми каза. Сега ако си добър, значи си болен и нищо не става от тебе. Аз нямах какво да ти дам. Бяхме изпили две кафета за три лева в Соларис. Оставаха ми седем лева от ония, които бях взел от мама.

- Ето ти - казах ти. – Вземи тия седем лева. Само това имам, но след седем дни, като взема заплата, ще имам седемстотин. Не бой се.

Ти взе седемте лева и каза:

- Дано всеки лев, който ми даваш, ти даде по сто години да живееш.

И двамата се смяхме, после те изпратих до вас, но се върнахме ти да ме изпратиш, после аз пак те изпратих и ти мене, изядохме по един сладолед – най-хубавия, който някога съм ял. Вече не правят такъв никъде – той прогони страха, тъгата, мисълта, че нямам пукната стотинка цели осем дни.

Пиша ти това писмо, Сияна. Пиша ти непрекъснато в мислите си, очите ми са все там – не са се променили. Виждат щастието – в тебе е. Не при жената със скъпото палто на Рижия.

- Ти си най-красивото момче – каза ми. Но това нямаше никакво значение.

Моля те, Сияна, купи на детето водни бои и блок за рисуване.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

1005

1

narisuvan

22.06 2019 в 12:20

Много красиво, поетично, трепетно!
Благодаря!