Найден Тодоров приключи модела ''Рашидов''

Днес в Министерство на културата се проведе историческа пресконференция. На нея служебният министър на културата Найден Тодоров от кабинета на Андрей Гюров заяви, че приключва с порочната система на финансиране на сценичните изкуства - край на т.нар. методика. От 2010–2011 г. насам българските сценични изкуства живеят в режим на криза. Това вече трудно може да се нарече просто дефицит. Той каза ясно каква е диагнозата: проблемът не е случаен, не е временен и не е породен само от текущ недостиг на средства. Става дума за системен дефект, за модел, който отдавна е изчерпал своя смисъл и произвежда все по-големи щети.

Името на този модел е известно. Това е промяната във финансирането на държавните културни институти, въведена в края на 2010 г., по-известна като "реформата Рашидов" и разгърната през 2011 г., при която приходите от билети стават водещи за финансирането на театрите, оперите и оркестрите, а държавата добавя средства според броя на привлечената публика. Самото Министерство на културата тогава представя промяната именно така: повече приходи от билети, повече допълнителни средства за „привлечен зрител“. 

На пръв поглед това звучи модерно, пазарно. И дори донякъде справедливо - да работиш, да привличаш публика, да не разчиташ само на гарантирана издръжка. Само че изкуството не може да се мери според количеството - сякаш говорим за производство на салами. Държавният културен институт не съществува, за да побеждава в търговската надпревара. Той съществува, за да поддържа ниво, език, памет, риск, естетика и обществена чувствителност. Когато обвържеш държавната субсидия основно с продадения билет, ти всъщност казваш на директора на театъра: не възпитавай вкус, а го преследвай; не бъди лаборатория, бъди каса; не рискувай, а угаждай.

Т.е. според управляващите в първото правителство на Бойко Борисов нашият световен театър трябваше да се съобрази с най-ниските страсти на публиката и да спре да надгражда, да експериментира, да рискува, да прави сериозни и христоматийни представления - той трябваше да започне да се сражава на гладиаторската арена на пазара редом с безплатните чалга концерти и долнопробните халтури с "мечки". И да спре да съществува изобщо в малките населени места - едно престъпление, което започна да ражда свои Франкенщайни - липсата на културно население довежда до деволюция, това личи по начина, по който гласуват/или отказват да гласуват хората на парламентарни и местни избори, и личи най-вече по езика, по нивото на разговор - на улицата, дори в парламента.

Точно това каза и министър Тодоров на пресконференцията. Че обвързването на художествения продукт към билета е довело до драматично занижаване на качеството; че театрите са започнали да правят масови художествени компромиси, за да „ходят по вкуса на публиката“; че вместо културна политика се е получила фалшива конкуренция между институти, натикани в една и съща писта, макар задачите им да са напълно различни.

И тук стигаме до най-голямата подмяна на последните петнайсет години: подменен беше самият смисъл на държавното финансиране на изкуствата. Същото, междувпрочем, важи и за финансираните от държавата обществени медии БНТ и БНР - тяхната функция не е пазарна и опитите да се управляват като частни фирми довежда до обезмислянето им.

Държавата не издържа театър, опера, оркестър, музей или галерия, защото те са успешни търговски обекти. Тъкмо обратното — тя ги издържа, защото има сфери, в които пазарът е лош съдник. Младежкият театър няма същата функция като комедийното шоу. Една сцена за съвременно, експериментално или детско изкуство няма как и не бива да бъде измервана със същия аршин, с който се измерва лекия комерсиален репертоар с гарантирани касови приходи. На пресконференцията това беше формулирано пределно ясно: различните институти имат различни мисии, а настоящият модел ги принуждава да се държат така, сякаш всички произвеждат един и същи продукт на един и същи пазар. Няма как Народният театър и театърът в Търговище, Софийска филхармония и оркестърът в Стара Загора да речем да се състезават в един и същи мач, да се конкурират и да си разпределят трохи от общия, така или иначе смешен, малък, бюджет като конкуренти едни на други.

Последиците са разрушителни и отвъд сцената, защото когато културната политика започне да измерва стойността само през продадения билет, първо умират рискът и експериментът. После изчезват трудните текстове, новите форми, младите автори, регионалните мисии, детската и образователната работа. Накрая се изгубват и хората зад кулисите — осветители, озвучители, сценични педагози, реставратори. Найден Тодоров подчерта: цели професии в културата са вече застрашени, защото заплащането е унизително и качествените хора просто напускат.

И най-опасното е, че тази логика постепенно започна да ни изглежда естествена. Хората свикнаха да мислят, че щом нещо се продава добре, значи е добро, стойностно. А щом нещо е трудно, експериментално, бавно, дръзко или непопулярно, значи е лукс, който не можем да си позволим. Именно тук е голямата манипулация, която унищожи световния български театър от 90-те. В изкуството пазарният успех може да съвпадне с качеството, но не е негова мерна единица. И много често не съвпада. На пресконференцията министърът, известен с безукрония репертоар, който той съчетава успешно с големите касови резулати на първия ни оркестър - Софийска филхармония - каза точно това: грешното разбиране на пазара като мерител за качество ни е довело дотук.

Европа знае това отдавна. Затова в цивилизованите държави изкуствата не се оставят да се бият като гладиатори за трохи и публика.

В Германия културното финансиране е почти изцяло дотирано. То е по-децентрализирано и се носи като товар основно от федералните провинции и общините. По данни на германската статистика и свързани културни анализи, публичните разходи за култура са били 14.51 млрд. евро през 2020 г., като общините и местните власти носят най-големия дял; само за театър и музика в по-ранен отчет са отделени 3.7 млрд. евро публични средства. Самата германска логика е ясна: държавни и общински театри, опери, музикални и танцови сцени са изцяло или частично субсидирани, защото културата е обществена мисия.

Във Франция моделът е още по-напредничав. Там държавата не се крие зад абстракции като "нека пазарът реши", а изгражда и поддържа цяла мрежа от публично подкрепени структури: 4 национални театъра, 38 национални драматични центъра, 13 национални центъра за улични изкуства и публични пространства за изкуство, 14 национални цирка, 7 национални центъра за куклено изкуство. Освен това децентрализираните помощи за сценичните изкуства са описани от самото френско Министерство на културата като „гръбнак“ на политиката в полза на художествените екипи. А хората на изкуството са със специален статут и това им носи социални и пенсионни облекчения и бонуси. Франция е държава, която разбира, че художественото многообразие и териториалният достъп не се раждат спонтанно от пазара. 

В Австрия федералното министерство изрично заявява, че задачата на културната политика е да създава условия за процъфтяващ културен живот, а не да наблюдава отстрани кой ще оцелее. Федералното ниво финансира съвременно изкуство във всички дисциплини, а в последните години в самите критерии за субсидиране е интегриран и принципът на "fair pay" — справедливо заплащане. Австрийският „fairness process“ включва именно заплащане, прозрачност, уважение, диверсификация и социална рамка, тоест признава, че културата не може да се крепи върху бедност и пазарен дарвинизъм.

В Англия Arts Council England инвестира публични средства от правителството и Националната лотария в културни организации и творци, за да има достъп до творчество „навсякъде, където хората живеят“. Системата комбинира дългосрочно финансиране за организации от Националния портфейл и отворени проектни грантове за отделни артисти и инициативи. Тоест пак имаме плурален, публичен модел: институционална стабилност плюс конкурентни проектни форми, а не тотално подчиняване на касовия резултат. 

Тоест въпросът не е дали в Европа има пазар. Има. Въпросът е дали държавата допуска пазарът да диктува художествения смисъл на публичната културна институция. Отговорът е: в сериозните европейски модели — не. Там пазарът е част от системата, но не е суверенът на културната политика.

България направи обратното. От 2010–2011 г. насам тя наложи логика, според която институциите започнаха да преследват финансов стимул, без художественият резултат да е водещ критерий. На пресконференцията министърът на културата каза това недвусмислено: системата е дала някои позитиви, защото е „накарала институтите да работят“, но едновременно е произвела мощен негативен ефект — културната политика се е изродила в гонене на приходи.

Точно затова днес не става дума само за парите за култура. Нужен е спор за философията на финансирането. Защото можеш да наливаш още средства в погрешен механизъм и пак да получаваш същото: нисък риск, ниско доверие, нисък хоризонт, нисък вкус. Ако инструментът е счупен, и най-доброто намерение започва да произвежда посредственост.

Смисълът на изкуството е друг. То е мястото, където едно общество мисли за себе си чрез по-висок език. Там се възпитава вкус. Там се търси сложност. Там се пази свободата на въображението. Там се проверяват моралът, мярката, срама, съчувствието, паметта. Изкуството не е лукс след истинския живот. То е един от инструментите, с които обществото израства и изобщо остава общество.

Затова държавата има дълг. Тя не бива да хвърля артистите на арената и да чака кой ще оцелее, а да изгради разумна, диференцирана, европейска система: с различни мисии, с различни критерии, с отделни писти за национални институти, регионални сцени, младежки и куклени театри, експериментални лаборатории, независим сектор; със стабилно базово финансиране; с подкрепа за качество, турнета, фестивали, нови текстове и международни селекции; с ясни правила за достойно заплащане; с културни ваучери за достъп на публика, вместо с изнудване на институциите да се борят за всеки билет. Тези идеи прозвучаха на самата пресконференция — включително темата за културния ваучер, различните „писти“ за различни типове институти и стимулите за качество и фестивално присъствие.

След петнайсет години експерименти българският театър изглежда разбра по трудния начин, че вече няма извинение. Видя се какво става, когато извадиш изкуството на Женския пазар. Получаваш халтура вместо свобода. И ако днес някой още пита защо изкуствата са в колапс, отговорът е прост: защото твърде дълго ги караха да оцеляват по правила, написани за борсата.

Следете новините ни в GoogleNews