Калин Терзийски: Момиченцето

Калин Терзийски Последна промяна на 12 ноември 2020 в 10:42 5320 2

Калин Терзийски

Тя ми писа един ден и аз разбрах, че е от гордите хора, които обаче от немай къде преглъщат гордостта си и тръгват навън.
„Тръгват навън” – метафорично казано. Защото веднага, още от първите снимки, които видях във фейсбук профила ѝ, разбрах, че не излиза чак толкова често и лесно навън. Защото беше в инвалидна количка.

Ще правя прекъсвания с етимологични и разни други бележки, защото те се натрапват в потока на мислите ми и - струва ми се, са важни. Ин-валид означава без-цена. Не-струващ човек. Ето какви грубо обидни думи използваме по инерция. Не си падам по тоталната езикова политическа коректност – тя е един вид репресивна толерантност (по Маркузе), но пък държа да си даваме сметка на какъв език стъпваме и с какви думи боравим. И когато осъзнаваме по-дълбоко произхода и значението им, да внимаваме как и кога ги използваме. Ето примерно – знаейки, че инвалид е човек без стойност, аз вече доста трудно изричам, особено по отношение на моята нова приятелка, думата инвалид, дори и когато говоря за количката ѝ.

Защото... да, ние започнахме да ставаме приятели, и защото... да, тя не ми изглеждаше човек без стойност.

Първото, заради което ме потърси, беше, за да ми покаже своя рисунка. И ми написа: "Аз рисувам. Опитвам се."

И аз, воден от огромната инерция на ежедневието си, в което се срещам и получавам писма от стотици хора, ѝ отговорих: "Това е прекрасно."

А след това видях снимките и и изпитах съответното, съвсем естествено чувство за вина. А защото съм наистина бунтар – и не обичам да се оставям на разни чувства, които очевидно са ми натрапени от едно възпитание, което не съм искал (и което при всички нас прилича на дресировка) – аз се опълчих за миг на чувството си за вина. Казах си: Защо всеки път, когато видя човек в количка и не му отделя цялото си внимание, трябва да изпитвам чувство за вина? Тоест – защо трябва да изпитвам чувство за вина въобще при вида на човек, който не може да ходи?

След това си казах: Защото ти си на 50, а можеш да пробягаш три километра. Дадено ти е. А на тях не е дадено. Ако имаш сърце, ще изпитваш и жал, и известна вина... при вида на тия хора.

Не, казах си, не вина. Вината е глупаво състояние на духа. Ще изпитвам... по-добре да изпитвам чувство на дълг.

Така си казах и се захванах да разгледам по-внимателно картината, която момиченцето ми беше пратило.

Защото тя беше момиченце – разглеждайки снимките прецених така: на около двайсет, с красиво и нежно лице и съвсем малко, кльощаво, недоразвито тяло. Вероятно някакво вродено или наследствено костно заболяване... - казах си – не е ДЦП, ще да е нещо на костите... Колко тъжно. Момиченце, което би могло да е красавица, но природата или Господ са имали други планове. Ето тук – казах си – идва кошмарът на материализма: ако изключим Природата или Бог (което е едно и също, казано с различни думи), ще излезе, че всички тия ужасяващи несправедливости са продукт на разни грешки; и не са нито поука, нито имат някакъв велик и таен смисъл; а просто безлична, случайна подигравка – насочена към нас – беззащитните нищожества – хора.

Не, ние хората – казах си – не можем да оставим това-да-е-така! Бог се появява по необходимост точно в такива случаи. За да каже: неведоми са пътищата Мои и във всичко Това има някакъв смисъл, не е просто грозна и безлична подигравка с вас, хората. Не е причинно-следствен хаос и статистика. Тук има промисъл!

И да – тя беше и красавица. Защо? Защото има Бог и той ми дава възможността да игнорирам слабото и недоразвито тяло – да не го виждам, защото не искам – и от милост и с воля за добро-красиво – да заявя – тя Е красавица. Лицемерие? Не – милост.

Някой ще каже: не може да има красиво по милост. А аз ще му кажа: Ще пораснеш – ще видиш, че може. Самата милост е красивото! А и това нежно и умно лице.

А картината ѝ беше детинска. Но свежа, силна, вдъхновена. А пък и рисуваше с шпакла, както е правел Сезан в своя Екс ан Прованс, и тия пастьозни слоеве боя ми напомняха за него и ме вдъхновяваха, включваха в мен рефлекса: това-е-красиво.
И аз, вече по-уверено, ѝ написах пак – да, добра картина. Продължавай.

Тя ми благодари и ми написа, че ще продължи, че това е важно за нея, защото гледала мои картини във фейсбук и те и давали вдъхновение... и за нея било важно да рисува... защото била изолирана, не ѝ позволявали да излиза, пък и не идвали при нея, защото социалните и те нещо не работели много-много – заради пандемията, и затова - от началото на пандемията тя си стояла затворена - като застрашен контингент... и съвсем не можела да излиза, не че преди много излизала... и рисуването за нея било едно от малкото неща, които я крепяли...

И аз си помислих: от началото на пандемията?! Шест месеца?! (Беше август.) Затворена в някакво общежитие?! В стаичката?! На количката?! Това е... Това ли ви е грижата за най-застрашените, мръсници такива! – така си казах и вече наистина изпитах страховито чувство за вина. Защото аз обикалях страната, ходех на най-хубави и на най-лоши места; виждах света и се вълнувах. А тя виждаше екрана на лаптопа си. И статива с новото платно на него. Слава Богу.

И затова ѝ казах: "Рисувай, непременно рисувай!"

И започна нашето приятелство. Съвсем спокойно, апропо, умерено, без емоционални излияния, по-скоро – като между добри колеги – пейзажисти.

Тя започваше да рисува все по-добре. Пастьозните и мазки ставаха уверени. Комбинираше синьо и жълто, червено и зелено – допълнителните цветове по Ван Гог – и нещата и блестяха по детински и вече недетински – и имаше все още несръчност, но се появяваше и една златна и уверена сръчност – сръчността на самородния талант; а мисълта за слабото и тяло веднага се изпречваше срещу мисълта за несръчността ѝ – и се създаваше някакво особено чувство. За героизъм.

Обикновено... човешкият живот... е един трагичен героизъм – казвах си. И продължавахме да си пишем. Нещата ти стават все по-добри – пишех ѝ аз – и не я лъжех.

Гледай, непременно гледай старите майстори – пишех ѝ и чак се гневях: младите не искат да се учат от старите майстори... я веднага (казвах ѝ мислено) разучи целия Миле, я виж Домие! Я веднага виж пейзажите на Сезан, виж поне десетина изгледа от планината Сен Виктоар, виж неговата потресаваща "Къщата на обесения"! – така ѝ казвах, но само мислено, защото не смеех по никакъв начин дори да си помисля, че мога да я укорявам за каквото и да било; просто ѝ пишех: "Виж Миле, виж Курбе, въобще – всички реалисти – виж също така ранните неща на Ван Гог – "Селяни ядат картофи"; виж "Дон Кихот" на Оноре Домие; виж пък и тоя изящен прото-експресионист – Одильон Рьодон!"

Така ѝ пишех.

И тя рисуваше. Един ден ми писа: "Свърших червената... и жълтата, и оранжевата."

Малко се ядосах: как така – оранжевата! Оранжево се получава идеално от жълто и червено!

Но не ѝ написах така, защото тя не беше длъжна да знае. Написах ѝ по-кротко: ами не се притеснявай за оранжевото... то е производен цвят – също като зеленото – получава се от жълто и червено; пък зеленото – от жълто и синьо... а аз ще ти пратя боички. Само кажи адреса и така...

И ѝ пращах боички и платна и тя рисуваше – там, затворена в стаичката си. И поради липса на свят – тя създаваше свят. Несръчен в началото и все по-сръчен с напредване на процеса. Процесът на развиване на един талант. Има красиви неща в живота – казвах си (аз, вгорченият циник) - и едно от тях е израстването на един талант – пред очите ти.

И тя продължаваше да рисува и рисува и сега. И ми праща всяка своя картина. А може би и не всяка – откъде да знам? Може би ми праща само най-хубавите? Хм. Важното е, че светът, който създава, е пълен със смисъл и цветовете му стават все по-уверени. И в тоя свят има спасение.

А чувството за вина... то намалява, намалява... ще видим, ще видим...

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

3005

2

GrumpyCripple

12.11 2020 в 20:34

Писна ми от политкоректни евфемизми, усуквания и увъртания. Да си бяхте направили труда да проверите, какво означава думата "инвалид", а не да повтаряте като папагал политкоректните Енжиота. Ето един мой стар коментар по темата: "Войната срещу багозвучната дума "ИНВАЛИД" е съпроводена с агресивното налагане в публичното пространство на куп заблуди и лъжи. Една от тях е, че наименованието "инвалид" се превежда като "невалиден".
Какво означава и как се превежда всъщност понятието "инвалид"? То произхожда от латинската дума "invalidus", която преведена на български език означава:
- неспособен да се съпротивлява, слаб; недъгав (Данов 1936);
- нездрав (Милев и кол. 1970: 275);
- безсилен, слаб, нездрав (Войнов, Милев 1971);
- безсилен, немощен (Георгиева 1998: 191);
- слаб, немощен (Серова 2002) и др.
Никъде в посочените значения не се говори за "невалиден". Латинската дума "validus" означава "силен, як".
За моето музикално ухо „инвалид” звучи меко, мелодично и красиво като L'hôtel national des Invalides в Париж.
Докато „човек с увреждане” ми звучи като урунгел.
Прочее предлагам да се разшири прочистването на езика от обидни думи – вместо „Снежанка и седемте джуджета” да се въведе политически коректното „Снежанка и седемте малки, вертикално предизвикани (vertically challenged) хора”.
P.S. Джордж Оруел описва „новговора” като изкуствен език, създаден да ограничи мисленето и да спомогне за манипулиране на хората. Политически коректната реч е вид манипулация, тя противоречи на свободата на словото, нарушава правото на изразяване, налага самоцензура и ни унижава.

94

1

Sashkavas

12.11 2020 в 11:17

Това е добро Кайо!