Калин Терзийски: Патос

Калин Терзийски Последна промяна на 28 март 2018 в 12:46 4793 0

Калин Терзийски

Срамувам се да говоря с патос.

Защо е така? Защото... в наше време има хиляда причини да приемаме за неуместно и срамно да се говори с патос.

Прав съм, пък и не съм прав. За много неща тук и сега е позволено да се говори с патос.

В рекламата патосът е задължителен. В политиката – понякога също. Поне присъства. Макар че често се смята за лош вкус и демагогия. Има си въпроси, по които малко патос никак не се приема зле. Патриотичните теми. Победите на българското оръжие. Боже милостиви! Победите на Гришо и на Кобрата, също така.

А иначе – да говориш с патос за култура, за изкуство, за образование, за човешки взаимоотношения, за живота, за ежедневието, за собствените си преживявания... не, не е прието.

Турското робство ли ни е виновно? Смешно би било вечно да го обвиняваме за всичко. Комунизмът ли ни е виновен? Смешно би било да го обвиняваме вечно и за всичко. Но ние все пак именно заради тях не умеем да говорим с патос за живота си. Да говорим с вълнение, което заразява, с въодушевление, което убеждава. Защото веднага ще ни кажат: Я па тоя! Тоя нещо си е повервАл. Абе, я не се превъзнасяй толкова!

Споменах тия две наши любими робства, които използваме с удоволствие винаги за оправдаване на всичко, за да намекна, че те са може би причината за нашия срам от патоса. Поробеният няма право на високи чувства. С патос могат да говорят само хора, които са господари. Поне на себе си. Патосът по време на тоталитаризма беше инструмент на „горния език”, на напомпания, превзет, отвратителен пропаганден език. „Долният език” – езикът на народа, на хората извън официалното – се пазеше като дявол от тамян от патоса. Усмивката на комунистическия човек беше крива, придружена с пренебрежително и пълно с досада изпуфтяване. „Другарят Живков изнесе реч пред делегатите на 13-ия конгрес на партията.” Пфу.

Аз все пак се чувствам длъжен да реабилитирам патоса.

Има места, където той трябва да присъства. И да усилва чувството ни за живот. Чувството е душевно събитие в средните регистри. Патосът е в най-горните. Силно, довеждащо до вегетативна буря чувство. Чувство, водещо към действие.

Патосът повежда хората към барикадите. Сега няма барикади. И той ги повежда към щандовете в моловете. И понякога – към избирателните урни. Не към барикадите, не и към подвизите на полето и в завода (смешно звучи, нали?!)... а към скромни и всъщност - дълбоко нескромни консуматорски подвизи.

Защото, както казах, сега патосът присъства само в рекламата и в политиката.

Но нека кажа защо се разбъбрих за патоса. Защото гледах едни снимки.

Случайно, както винаги, бъркайки из плитките (опитайте и ще видите – действително плитките!) недра на Гугъл. Снимки със заглавие:

"Тези деца са герои."

И отдолу:

"Докато в развитите страни децата ходят на училище с нежелание, много деца от Китай, Индонезия, Филипините, Мароко рискуват живота си, за да посещават училище."

И аз изпитах (дявол да го вземе, срамно ли е?) вълнение!

Първата снимчица беше на дечица от Съчуан. Те се катереха по отвесна дървена стълба. Висяща на една огромна скална стена. Сред храсталаците, израсли направо от камъка. Отвесната стена беше, съдейки по това, което се виждаше на снимката, висока около сто метра. Сто метра отвесна скала. И стълба. Дървени пръчки, съединени с някакви други дървени пръчки, въжета, всичко като за стълба. Наподобяваща стълбите, които въстаналите роби на Спартак направили от сплетени лози, за да се измъкнат от обсадата на Клавдий Галбер. Китайските деца се спускат – едно по едно, в страховита, мравешка върволичка - цели сто метра. А като свършат часовете по математика, китайски (хански) и пеене, те потеглят по същата стълба, по отвесната скала, обратно към дома.

После погледах и снимки на дечицата от друго село, пак в Съчуан (който ние, скромните лакомници от Европа, знаем само с лютата му кухня). Те пък отиваха на училище по пътека, която беше широка на места два метра, но пък на други места – петдесет сантиметра. А от ръба и, на който нямаше и помен от парапет, че дори и от някакво символично ограничение – от ръба и се ширваше една направо чудовищна пропаст. Такава, че ако паднеш в нея и орлите, и лешоядите няма да си правят труда да те вадят парче по парче отдолу. Сигурно половин километър пропаст. И дечицата на снимката щъпуркат – към родното китайско училище – с гръбчета залепени за каменната стена, ограничаваща пътеката от противоположната на пропастта страна. Ходене стотици метри между две стени. Едната – нагоре. Другата – надолу. Всяка стъпка – огромен риск за живота. Цената: Образованието!

После погледах и снимки от Индонезия, на които деца минаваха по мост от едно въже и висящо по него прогнили дъсчици, над бърза и мътна река, широка колкото футболно игрище (а дали имат футболно игрище в училището, замислих се), която ако те повлече, ще намерят тялото ти на десет километра, ако въобще някой се захване да го търси.

Мнозина ще изпуфтят по български, по робско-тоталитарному, нали така? Пфу, тоя какви демагогски прийоми използва, защо иска да ни разчувства, аман от демагози, аман от назидателни нравоучители! – така ще изпуфти всеки съвременник, свикнал да реагира на всеки патос с подозрение, което казва "Лъжат те!"

Я да попитам: Ние, като дойде някой празник, както сега примерно – Цветница, Великден, не ставаме ли изведнъж ревностни християни? Или поне ревностни в яденето на козунаци, паленето на свещи и говоренето на високопарни глупости християни?
Та като сме едни ми ти такива християни - за по празниците и за дните, в които си обличаме парадните дрехи и труфила от хаш и ем – да си припомним какво казва Киркегор за назиданието. Ще си припомним, ама друг път... колцина ще си припомним?! Завършилите философия и случайно четящите 2% от българите ще си припомнят, но както и да е. Та Киркегор казва: За християнското всичко, именно всичко, бива да служи за назидание!

А в назиданието патосът е задължителен.

И сега, за да не стоят голо и ненужно тия примери - защото сегашният човек-консуматор е свикнал да му дават всичко наготово, пък даже и изводите и асоциациите и смисъла в едно четиво, сега ще кажа и така:

Докато дечицата в Китай и Индонезия отиват на училище по дървени стълби и по пътеки над пропасти – дечицата на България не отиват на училище дори и с осигурените микробуси, с осигурените здравословни закуски, с всичките му там угодии.

На една среща по циганските въпроси, на която, съвсем така, на шега - на майтап, беше и премиерът Борисов, чух една история от моя умен приятел Харалан Александров. Той разказваше за ромските семейства, които се оправдавали защо децата им не ходят на училище. Как се оправдавали? Ето как: Ами те наште деца много късно си легат, разбийш ли, гледат телевизия до късно, щото седат с нас до късно, а сутринта така сладко спат, че ни е терсене, такова, мъчно ни е да ги будиме...

Сега да не излезе, че цялата статия има като резултат само малко расистка пропаганда? Ако някой точно мене заподозре в расизъм, ксенофобски патриотизъм или някаква друга гнусна болест, да си гледа работата. Ще кажа така: Верно, че най-вече циганчетата не ходят на училище. Но и българчетата в България често не ходят на училище или бягат от часове, защото им е скучно.

Защо е така?

Ами явно, защото не им се налага да ходят до училището по въжени стълби, по клатещи се мостове над пропасти и над реки с крокодили!

И въобще не казвам това на шега.

Човек прави нещо с истински ентусиазъм, с героично усилие, не ако има някаква елементарна, материална полза от него... Материалната полза, изгодата, е твърде дребно двигателче... А човек прави чудеса от упоритост и ентусиазъм само за това, което го превръща в... чуйте сега!... в герой!

Всяко дете, всеки човек иска да бъде не друго, а герой!

Герой на своя живот, герой в очите на другите, главен герой в пиесата на живота.

Няма никакъв начин да накараш децата чрез блажно, лигаво, рекламаджийско подмамване да заходят на училище с настървение!

Който примамва с глупави леснини – той само отблъсква!

Който подценява естествения стремеж на всеки млад човек към героизма, към патоса, той не разбира нищо ни от младост, ни от човешки души. Леснината на косумизма (по Норберт Болц) води до скука, отчаяние и апатия.

Образованието, братя и сестрици объркани, е нещо, което трябва да бъде представено в Обществото и на Обществото като Подвиг. Най-големият възможен Подвиг.

Не като средство за по-лесен и мазен живот, а като героичен подвиг.

И така. С патос. Нагоре – по отвесната скала. По изумително стръмната пътека нагоре към светлото.

Дано все пак някой ме разбере. Това беше за патоса.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !